Преди известно време в една известна група в една известна социална медия една известна блогърка сподели едно свое интервю с един друг известен блогър. Тя го нарече „провокативно“ и веднага си навлече известно възмущение.

„Блоговете трябва да се пишат по възможност без правописни грешки.“, заяви първата коментираща персона. Кимнах сама на себе си в съгласие. „Оставям настрана напълно неадекватната пунктуация, която го прави трудно читаем.“, негодуваше друга личност, впускайки се в унищожителни обвинения към съдържанието на интервюто. Като човек, способен да коригира и списъка за пазаруване на майка си, но проявяващ толерантност към блоговете, които сякаш принадлежат към друга култура, силно се заинтригувах от този коментар. Всъщност именно той ме накара да прочета интервюто. Както казва шефът ми, не е важно какво се говори за теб, важно е да се говори...

И... го прочетох. Веднъж. Два пъти. Търсих убийствените грешки. Чаках да се спъна в запетаи, точки и тирета или пък в липсата на такива. Напъвах се да се възмутя от съдържанието (, което пък на мен ми се стори много логично и никак провокативно). И накрая... нищо! Вярно, човекът (или авторката) беше изял „а“-то в „публикувах“ и „нараснали“ се пише без „т“, но други грешки не видях. Интервюираният твърдеше, че не блоговете трябва да се развиват, защото са мъртви (т.е. „мъртва материя“), а хората, които ги пишат. Несполучливо изразена мисъл, за която се бяха хванали всички. Дали наистина не разбират? Дали думите на блогъра относно монетаризирането на блоговете ги бяха жегнали? Дали текстът беше пълен с думи, неразбираеми за тях и това ги дразнеше? Знаех, че трябва да направя нещо. В дигиталния свят всяка дума е действие. Там не можеш да си запушиш ушите и да избягаш. В собствения ти дом си също толкова уязвим, колкото и навън.

Зачудих се как ли се чувства авторката. Познавайки себе си, аз щях да игнорирам седемте души, безмълвно харесали поста ми и щях да се концентрирам върху трите заядливи коментара, всеки харесан по 2-3 пъти. Щях да ги чета дума по дума, отпред назад и отзад напред, и да се питам каква част от тях е истина. Щях да разпарчетосам собствения си текст и да търся ужасѝята в него. Щях да издирвам причината за проблема, докато не я намеря. В себе си. А тръгнеш ли да търсиш корена на световните проблеми у себе си, винаги ще намериш нещо. Ако търсиш достатъчно упорито, може и Антихриста да откриеш в подсъзнанието си.

„Всичко това са пълни глупости.“, казах си, пишейки собствения си спокоен и простичък коментар. Хем не исках да събуждам троловете и да предизвиквам поток от Shitstorm, хем знаех, че просто трябва да направя нещо. Не толкова за нея, която може би вече е свикнала и е безчувствена към подобни коментари, защото е намерила своята ниша и се чувства уютно в нея. Правех го за мен. За нас. За нас двете, но и за всички други нас, които още не открили своето място под слънцето, но упорито го търсят.

„Всичко това няма никакъв смисъл!“, крещеше едно тънко самовлюбено гласче-страхливец в съзнанието ми. Опитах се да го игнорирам. „никакъв смисъл, никакъв смисъл...“, отекваше обаче в мозъка ми писъкът също като в празно бомбено помещение. Писането няма смисъл, ако никой не те чете. Блог на български няма смисъл, защото така и така никой не те разбира. Почувствах главата си като празна тенекиена кутия от консерва, намирисваща на маринована скумрия и подрънкваща от вятъра без всякакъв шанс да изрази себе си, да се свърже с другите или по някакъв начин да им послужи за нещо.

„За какво пишеш?“, запитах ръждясалата кутия, а тя първоначално само се заклати в отговор. „За кого пишеш?“, поправих се, а тя се понамести. Ами за теб, отговори ми простичко и шизофренично тя. Правилно, казах си. То, писането живее само за мен. А пък аз, аз пиша за всички, които могат да ме разберат. Въпреки пунктуацията ми. С надеждата някой ден от тенекиената кутийка да стане ковчеже за размисли и впечатления. И именно в разбирането и споделянето е смисълът на писането.