С Милан Кундера сме родени на една и съща дата и след като и двамата сме Овни, човек би предположил, че си приличаме. Може и да има прилики. Огромните разлики в светогледа обаче очевидно се дължат на факта, че сме родени в различни години на различни места. Толкова различни, че четейки Кундера, физически чувствам пропастта между нас.

Не препоръчвам „Непосилната лекота на битието“ на никого, който има нужда от занимание за свободното си време. Дори и по някаква причина да му хареса, не мисля, че човек може едновременно да се забавлява с този роман и да го разбере в дълбочина. За сметка на това го препоръчвам на всички, родени между построяването на Берлинската стена и падането й, търсещи отговори на екзистенциални въпроси и желаещи да сравнят перспективите на различните поколения, живели в толкова различни условия. Не знам каква е била основната цел на романа, но съм убедена, че е много подходящ за четене и обсъждане в гимназията, когато идентичността на човека се формира всеки ден с нестихваща динамика.

За мен лично „Непосилната лекота на битието“ е отвратителен роман. От онези, които, отвращавайки ни, ни сближават със самите нас и ни карат да осъзнаем собствените си ценности, принципи и граници. А също и от онези, които искам да прочета, колкото се може по-бързо, да ги върна в библиотеката и да ги забравя завинаги, за да не се налага да мисля за тях и от ужас, че може би ще открия самата себе си в някой от така отблъскващите ме персонажи. Страхът е първото, което чувствам, четейки ги. Страх, че може би съм предала онова, което е важно за мен, а също и страх, че авторът може би наистина вярва в това, което описва, че може накрая той да се окаже прав, а аз да вярвам само в измислени неща.

Не открих себе си в нито една от героините и в нито един от героите на „Непосилната лекота на битието“. Може би и това е причината да пиша този пост за него и да продължавам да се занимавам с въпросите, които той задава.

Най-тегавият образ в романа е Тереза, която през по-голямата част е просто жертва: жертва на нещастната си и цинична майка, жертва на сексуален тормоз на работа, жертва на съпруга си, който й изневерява непрестанно, жертва на комунизма, който се опитва да проникне във всяко ъгълче на живота й и да й диктува какво да прави, и - преди всичко - жертва на собствения си слаб характер и на невъзможността да живее в мир със себе си.

Най-отблъскващият за мен персонаж в романа е съпругът й Томас, който е лекар и смята себе си за интелектуалец. Според автора любопитството на Томас и желанието му да прави открития го тласкат от една жена към друга. Жените го възприемат като властен и силен мъж, но самият той е изцяло зависим от любовта си към Тереза, която той разграничава от сексуалността си. Онова, което най-много ме отблъсква у него, не е точно навикът му да изневерява, а начинът, по който интерпретира поведението на хората и събитията около себе си, както и множеството му теории за действителността. Томас се опитва да намери закономерности в Битието, да създаде общовалидна „наука“ за реалността, в която живее. Той вярва, че това, което изпитва към Тереза, е любов (нещо, което аз се осмелявам да оспоря) и че има неща, които „трябва да ги бъде“. Затова, когато тя го напуска и се връща в комунистическа Чехословакия, той също зарязва обещаващата си работа в швейцарска болница и я последва. Защото така „трябва“. Именно теориите му и опитите му да мисли го превръщат във враг на комунистическия режим. В навечерието на руската окупация той публикува статия, в която сравнява чешкото правителство с Едип: както той поради незнание е допуснал грешка, така и те поради неразбирането си за това, че комунизмът е истинска катастрофа, са сгрешили. Изводът от статията е, че както Едип си избожда очите и напуска, така и чешките комунисти трябва да се самонакажат и да изчезнат.

Не възнемерявам да опъвам шевовете на този пост с размисли за комунизма, свободата на словото и ограничаването й. Не възнамерявам също да обяснявам защо мисля, че теориите на Томас са късогледи и сакати. „Непосилната лекота на битието“ има и герои, живеещи извън чешкия комунистически режим като любовницата на Томас Сабина, затова не бих казала, че Кундера обвинява само политическата система за нещастието на героите си, въпреки че критиката му е доста очевидна и добре основана. Това, което прави впечатление обаче, е зависимостта на „Битието“ както от политическите събития, така и от собствените решения на героите. Питам се само, дали общото настроение на епохата, описано в романа, е причинено от политическите обстоятелства, или е вярно и обратното: хората, живели по това време, са били с такава емоционална, морална и философска нагласа, която е довела до политическите режими...

А колкото до „непосилността“ и „лекотата“ на Битието, те много ми напомнят на „погнусата“ на Сартр. Кундера ги облича в концепта на свободата (и предателството), но обикновено това е свобода от нещо (от зависимостта, която една любовна връзка създава, от шпионите на правителството и т.н.), а не свобода за нещо или някакво действие. Затова и лекотата, скрита зад маската на свобода, е толкова непосилна: веднъж освобождавайки се, човек не знае какво следва след това и се чувства празен. Именно този вътрешен вакуум (, който е типичен за повечето посткомунистически общества) е далеч по-непосилен за човека от тежестта на принудите. Защото, съвсем в стила на Ницше, освобождаването от теглото на Битието не носи щастие (=лекота), а безтегловност, носи Нищото. И точно това е толкова далечно за мен, непознаваща времето, за което разказва Кундера. За мен Битието не е нито математическо уравнение, нито пък работи по законите на физиката, че отнемайки от лошото, да станем щастливи. За мен смисълът не е в изваждането на негативното, а в прибавянето на позитивното, в творческата енергия, която се увеличава, разпространявайки се, в способността да прибавяш и към чуждия, и към своя живот, и в непрестанното откриване на вече съществуващото съвършенство в света около нас.

„Ние прощаваме, но не забравяме“, беше надраскано с черен маркер и небрежен почерк на вратата на една от кабинките на женската тоалетна на партера. До надписа се мъдреше поотлепен стикер, призоваващ посетителките да изхвърлят дамските си превръзки и тампоните в предназначеното за това кошче, защото „Ние всички сме пазители на околната среда“. Погледът ми се върна към декларацията за незабравяне и напускайки тоалетната, реших да се разходя до гробището.

Снимка: Hartwig

Гробището беше на петнайсетина минути пеша от Института по публицистика и политология. Септемврийското слънце беше се качило високо на небето, а успокоението, което ми беше донесъл фактът на приемането ми в желания езиков курс по арабски, постепенно се разстилаше по тялото ми и дори камъчетата, които заместваха настилка по тротоара и които болезнено забиваха малките си ръбчета във възглавничките на ходилата ми, не ми правеха впечатление. Бях почти втора година студентка и бях свикнала с факта, че университетската реалност е различна от тази на Берлин.

Минавайки по ул. „Руди Дучке“, в главата ми изплува гласът на представителката на студентската инциатива на института, която на първия ден ни развеждаше из сградите на университета и ни разказваше истории. Руди Дучке е бил убит през 1970, спомнях си съвсем ясно, защото цял живот се е противопоставял на властимащите и на (нео)нацистите. Улицата, кръстена на него, дори не е истинска улица обаче, ами по-скоро пътечка през едни храсти зад главната сграда на университета.

Снимка: Stefanog

Стигнах до гробището. И до ден-днешен не знам, дали е еврейско гробище, или просто всякакви хора, които са се противопоставяли на Хитлер и на последователите му, са били погребвани тук. Отваряйки вратата, гласът на студентката от по-горен семестър в главата ми изведнъж стана много силен. „Ние прощаваме, но не забравяме.“ Кои точно сме „ние“? Неясно. Първото, което ми направи впечатление по време на обиколката, беше, че ни говориха само за Втората световна и за националсоциализма. Разказваха ни истории, които всъщност винаги бяха само една история: тази на колективната лудост.

Тогава се дразнех на тези истории. Казвах си, че ние, а под „ние“ имам предвид не българите или европейците, ами нашето поколение, нямаме нищо общо с тези неща. В крайна сметка така ме бяха научили в училище, въпреки че България също е била на страната на Хитлер. „Нито един български войник не е отишъл на фронта.“, казваха ми. „България спасява толкова евреи...“, добавяха други. Успокоителни думи за възрастните, приспиващи за децата. Приспивни не само защото уроците по история бяха сухи и скучни, ами защото никой не обостряше сетивата ни за житейските уроци от историята, никой не ни учеше да мислим.

Днес знам, че някои истории не могат да бъдат разказвани достатъчно често. И макар да не съм съгласна с мнението на приятелката ми немкиня, която твърди, че те, немците, никога няма да изкупят вината на предците си, то съм убедена, че ние, наследниците на колективната жестокост не бива да я забравяме нито пък да се страхуваме да поемем отговорност. И под „ние“ разбирам всички ние, независимо, дали предците на са били нацисти, или „само“ са ги подкрепяли, защото макар голямата жестокост да се изразява в действия, тя се основава на думи, мисли, принципи и идеали, в които очевидно не само Хитлер е вярвал. Не мисля, че някой е свободен от отговорността към историята. Вярно е, че бъдещето е по-важно, защото можем да го променим, но миналото ни дава знанието, необходимо за тази промяна, а също така и основата за настоящата ни идентичност.

Снимка: Juan de Dios Santander

Всичко това придава нещо особено на месец май, който е изпълнен с християнски и национални празници, но този път ни донесе и 70-годишнината от края на Втората световна война, която започва началото на септември и свършва началото на май. Сякаш по предсказанието на Гео Милев:

„Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й - ще бъде!“

"Сигурно се мислиш за кралицата на интерпретацията.", подметна иронично, отмятайки косата си назад. "Червено никак не й отива.", помислих си аз, без да отговоря. Вече бях научила, че следването в университета е далеч повече от образование, развитие и борба за заветната хартийка, която в бъдеще ще се монетаризира в добра заплата. Студентският статус в Германия ти осигурява множество други привилегии и - най-важното - усещане за младост. Единственият недостатък е, че понякога се намъкват и други хора, по-млади от теб, още зелени тийнейджъри, които безсрамно подкопават чувството, че в края на трийсетте все още си бъдещето на нацията.

"Кралицата на интерпретацията", сетих се за случая наскоро, докато подреждах текстовете от следването си и отделях онези, които ще ми трябват за дисертацията. Очевидно е, че думата "кралица" е иронично вметната, за да покаже, че нямам никаква власт, въпреки че интерпретирам по-добре от нея. "За какъв дявол се хванах да я критикувам?", бях се запитала тогава, още деветнайсетгодишна, отбягваща всякакви спорове с по-възрастните. "Защо не й обясних как стоят нещата с интерпретирането?", чудя се сама на себе си днес, пет години по-късно. "А как стоят нещата?", по стара традиция започвам да дискутирам сама със себе си.

Подготовката по Български език и Литература винаги е била моят личен връх на сладоледа в училище. Колкото и да бях увлечена по химия между седми и десети клас, колкото и да обичам чужди езици: истината е, че въпреки високия си успех имаше само един предмет, който обожавах и който обикновено не ми костваше почти никакви усилия. Като дете четенето на книги беше начин да опознаеш света такъв, какъвто "е наистина" - или поне какъвто си мислех, че е. После като тийнейджър романите ме караха да се замислям за това, как светът се различава от моите представи. В частност българските романи приемах като един вид възпитание през десетилетията и вековете.

Модерно клише е, че учителите са съвременните будители. Никога не съм го усещала по този начин. Вижте, не казвам, че от образованието няма полза. Далеч съм от мисълта, че училището и университета са губене от време, макар че познавам доста хора, пръснати по света, които биха подписали подобно твърдение. Само че виждам в съвременното образование, а и в цялата концепция за будителите една основна грешка: консервативния подход към нещата. Както едните, така и другите се стремят към някакво "възрождение" (нарочно не пиша думата с главана буква, защото имам предвид не исторически факт, а социален процес). Сякаш някога "преди", в някакво митологично време е съществувал Раят - или поне Българският Рай - и хората са знаели Истината и са познавали всички правила, за да са щастливи като българи. Та ролята на всички възродители и будители е да припомнят на българите тези правила, да ги "събудят": както правилата, така и хората, които ги носят в себе си.

Не че е лошо да мислиш за миналото. Не казвам, че който и да било конструкт за миналото под формата на училищните предмети История и Литература е нещо негативно. Напротив. Тези представи, дори и да са грешни и субективни, са необходими са съществуването на някаква национална идентичност. Проблемът е, че често пъти в опитите да създадат тази идентичност така наречените будители саботират опитите на "будещите се" да мислят. Вижте само разните литературни анализи и интерпретации. Всеки образ, всеки символ, всеки цвят си има точно определено значение, наложено от невидим и никому непознат авторитет, което обаче трябва да бъде заучено, за да "разбереш" правилно текста. А реално никой не знае какво точно си е мислел авторът... Само че едните - учителите, професорите и критиците - имат авторитетната позиция на имащи власт, която другите - учениците - нямат. Наскоро четох интерпретация на "Спасителят в ръжта" и бях потресена от факта, че авторката беше открила цялата християнска символика (почти като при Йовков хаха) в романа на Селинджър. Пропуснала беше само факта, че в оригинал главният герой не се самоопределя като "Спасител", а като "хващач" (catcher). С една дума, тя е също толкова субективна, колкото и учениците, пишещи свободни интерпретации, само че нейните думи имат тежест...

Има нещо иронично във факта, че Денят на будителите е една седмица след връщането към зимното часово време. Сякаш подканва да сменим мисленето си на нова вълна, да сверим часовника си със световното време. Някакси кореспондира много добре с онова, което исках да кажа с тази доста объркана - а може и за някои хора леко обидна - статия, а именно, че ролята на будителите не би трябвало нито да е да припомнят неща, които хората per se знаят, нито да предоставят знание на тепсия. Ролята им е далеч по-проста и едновременно далеч по-сложна от това - а именно да "отворят очите", да счупят очилата, да светнат лампата и така нататъка, с една дума: да ни научат да мислим самостоятелно. Пък дали тогава всички ще стигнем до едни и същи (по-)знания... не е важно!

Наскоро четох един разказ за един мъж с миризливи крака, който се скъсва от работа, за да издържа интелигентната си дъщеря, но не се къпе вечер с извинението, че е много уморен. Жена му и дъщеря му не проявяват разбиране към умората му и непрекъснато му повтарят, че му миришат краката, което резултира в периодични напивания от негова страна и изказването му, че краката му миришели на хляб. Разказът продължава с това, как дъщеря му започва да следва, омъжва се и има две деца. Престава да посещава родителите си, защото съпругът й намира начина им на живот за нездравословен. Развръзката описва дъщерята на главния герой, която идва на гости с двете си деца, те я питат на какво мирише дядо така силно, а тя им отговаря: на хляб.

Снимка: Pedro Ribeiro Simoes

Наистина вълнуваща история. И едновременно с това предизвикваща негодувание у мен. Вярно, главният герой е симпатичен. Вярно, не е лесно да изкараш достатъчно пари в България, особено ако жена ти не работи. Ама пък това никак не оправдава нечистоплътността му. Ама никак! Както и да го погледнеш, едното няма нищо общо с другото. Както има сили да отиде до кръчмата, така ще намери сили да отиде до банята. Хем е и разхлаждащо... Колкото и да размишлявам по въпроса, миризмата на крака не може да бъде метафора на нищо положително. На хляб пък съвсем. Точка.

След като ми попремина негодуванието, започна да ме гложди въпросът: защо? Защо авторката е написала подобна история? Защо бащата накрая се оказва прав с миризмата на хляб? Защо и аз самата в средата на историята имам беглото усещане, че дъщерята е лоша, въпреки че не мога да понасям миризливи хора? Защо повече от 15000 души са прочели текста?

Единствения разумен отговор намирам в комунизма. Забележете, не казах в комунистическото минало на България, а в комунизма, като концепция, философия и морал, които живеят и до ден-днешен в българина. Нека да ме извинят тези, които обидих, но ми се струва, че освен

Стари асансьори в Източен Берлин Снимка: Зорница Туре

рушенето на мавзолея, изчезването на руския език от училищата в продължение на почти десет години и нахлуването на западни стоки и медии на българския пазар други действия в посока преработване и трансформиране на комунистическите убеждения не са извършени. Поправете ме, но аз не познавам например нито един музей на комунизма в България. И не ми излизайте с аргумента, че музеи се правят само за неща, с които трябва да се гордеем, защото това би противоречило на съществуването на музеи за националсоциализма в Германия. Един музей е място, което обработва и интерпретира аспекти от социалния живот на едно общество. А именно тези интерпретации липсват. Липсва работата на хората със самите себе си.

И така, защо мисля, че гореописаният разказ е манифест на комунизма? Най-просто казано: защото ми напомня на "забранените" пропагандни романчета, които комунистическият ми дядо по нареждане на не толкова комунистическата ми баба беше изпратил на заточение в мазето и които аз четях тайно по време на летните ваканции. В тях също имаше един "прост" персонаж, който принадлежи към работническата класа и с "пот на челото" (забележете, потта и мръсотията май винаги символизират труда... по тая логика ние в климатизираните офиси никак не се трудим) си изкарва прехраната, и друг персонаж, който принадлежи към буржоазията и се отвращава от първия персонаж. С една дума: първият герой е бащата, а вторият - дъщерята. Първият е добър, понеже е работник, а втората е лоша, понеже извършвайки интелектуална работа, не се поти. Смешно наистина, но и малко тъжно, защото опростява реалността до един физиологичен процес.

Снимка:Vigfús Pór Rafnsson

Вижте, далече съм от мисълта, че комунизмът има само лоши страни. И от страна на теорията, и от страна на практика има предимства. Да кажем, че дори мога да приема хора, които вярват в идеологията и се борят за нея. Проблемът започва, когато в едно общество "комунист" е обидна дума, а същевременно дълбоко в морала на хората са залегнали комунистически идеали. Това довежда до пародийни ситуации, в които кандидат - политици обещават безплатни лекарства и други Исусови чудеса, а всяка предизборна кампания кулминира в безплатни кебапчета. Сякаш по този начин идеята, че държавата е длъжна да нахрани народа (една доста крайно лява идея), се материализира в кебапчетата.

В този ред на мисли старото, което дори не е толкова старо, бива изтикано под килима, за да може привидното ново да заеме неговото показно място под формата на маркови дрехи и нова риторика. Само че докато показваме илюзорното си ново Аз, миналото под килима се вмирисва, тормози ни понякога, ядосва ни, а ние търсим причината за вонята извън нас. И по този начин расте едно ново поколение, което - също като моето, израснало през 90те - не знае нищо за времето преди 25 години, но не само че вече не го табуизира, но и изобщо не се интересува от него, защото се е научило още от детската количка да обвинява всеки друг, но не е и себе си за собствените се миризми.