Като новоизлюпена студентка често ми се случваше: нямах време, дето се вика, да си измия зъбите! („Ааа, Зори, зъбите трябва да се мият...“, проточваше баба ми по телефона и в главата си ясно виждах как размахва пръст. „Бабо, това беше метафора!“) Лекции, работа, библиотека, новопоявили се домакински задължения, нови социални контакти. Имах чувството, че денонощието изведнъж е станало тясно за моите нужди. Просто ми трябваше повече време. А нямах!

С Милан Кундера сме родени на една и съща дата и след като и двамата сме Овни, човек би предположил, че си приличаме. Може и да има прилики. Огромните разлики в светогледа обаче очевидно се дължат на факта, че сме родени в различни години на различни места. Толкова различни, че четейки Кундера, физически чувствам пропастта между нас.

Не препоръчвам „Непосилната лекота на битието“ на никого, който има нужда от занимание за свободното си време. Дори и по някаква причина да му хареса, не мисля, че човек може едновременно да се забавлява с този роман и да го разбере в дълбочина. За сметка на това го препоръчвам на всички, родени между построяването на Берлинската стена и падането й, търсещи отговори на екзистенциални въпроси и желаещи да сравнят перспективите на различните поколения, живели в толкова различни условия. Не знам каква е била основната цел на романа, но съм убедена, че е много подходящ за четене и обсъждане в гимназията, когато идентичността на човека се формира всеки ден с нестихваща динамика.

За мен лично „Непосилната лекота на битието“ е отвратителен роман. От онези, които, отвращавайки ни, ни сближават със самите нас и ни карат да осъзнаем собствените си ценности, принципи и граници. А също и от онези, които искам да прочета, колкото се може по-бързо, да ги върна в библиотеката и да ги забравя завинаги, за да не се налага да мисля за тях и от ужас, че може би ще открия самата себе си в някой от така отблъскващите ме персонажи. Страхът е първото, което чувствам, четейки ги. Страх, че може би съм предала онова, което е важно за мен, а също и страх, че авторът може би наистина вярва в това, което описва, че може накрая той да се окаже прав, а аз да вярвам само в измислени неща.

Не открих себе си в нито една от героините и в нито един от героите на „Непосилната лекота на битието“. Може би и това е причината да пиша този пост за него и да продължавам да се занимавам с въпросите, които той задава.

Най-тегавият образ в романа е Тереза, която през по-голямата част е просто жертва: жертва на нещастната си и цинична майка, жертва на сексуален тормоз на работа, жертва на съпруга си, който й изневерява непрестанно, жертва на комунизма, който се опитва да проникне във всяко ъгълче на живота й и да й диктува какво да прави, и - преди всичко - жертва на собствения си слаб характер и на невъзможността да живее в мир със себе си.

Най-отблъскващият за мен персонаж в романа е съпругът й Томас, който е лекар и смята себе си за интелектуалец. Според автора любопитството на Томас и желанието му да прави открития го тласкат от една жена към друга. Жените го възприемат като властен и силен мъж, но самият той е изцяло зависим от любовта си към Тереза, която той разграничава от сексуалността си. Онова, което най-много ме отблъсква у него, не е точно навикът му да изневерява, а начинът, по който интерпретира поведението на хората и събитията около себе си, както и множеството му теории за действителността. Томас се опитва да намери закономерности в Битието, да създаде общовалидна „наука“ за реалността, в която живее. Той вярва, че това, което изпитва към Тереза, е любов (нещо, което аз се осмелявам да оспоря) и че има неща, които „трябва да ги бъде“. Затова, когато тя го напуска и се връща в комунистическа Чехословакия, той също зарязва обещаващата си работа в швейцарска болница и я последва. Защото така „трябва“. Именно теориите му и опитите му да мисли го превръщат във враг на комунистическия режим. В навечерието на руската окупация той публикува статия, в която сравнява чешкото правителство с Едип: както той поради незнание е допуснал грешка, така и те поради неразбирането си за това, че комунизмът е истинска катастрофа, са сгрешили. Изводът от статията е, че както Едип си избожда очите и напуска, така и чешките комунисти трябва да се самонакажат и да изчезнат.

Не възнемерявам да опъвам шевовете на този пост с размисли за комунизма, свободата на словото и ограничаването й. Не възнамерявам също да обяснявам защо мисля, че теориите на Томас са късогледи и сакати. „Непосилната лекота на битието“ има и герои, живеещи извън чешкия комунистически режим като любовницата на Томас Сабина, затова не бих казала, че Кундера обвинява само политическата система за нещастието на героите си, въпреки че критиката му е доста очевидна и добре основана. Това, което прави впечатление обаче, е зависимостта на „Битието“ както от политическите събития, така и от собствените решения на героите. Питам се само, дали общото настроение на епохата, описано в романа, е причинено от политическите обстоятелства, или е вярно и обратното: хората, живели по това време, са били с такава емоционална, морална и философска нагласа, която е довела до политическите режими...

А колкото до „непосилността“ и „лекотата“ на Битието, те много ми напомнят на „погнусата“ на Сартр. Кундера ги облича в концепта на свободата (и предателството), но обикновено това е свобода от нещо (от зависимостта, която една любовна връзка създава, от шпионите на правителството и т.н.), а не свобода за нещо или някакво действие. Затова и лекотата, скрита зад маската на свобода, е толкова непосилна: веднъж освобождавайки се, човек не знае какво следва след това и се чувства празен. Именно този вътрешен вакуум (, който е типичен за повечето посткомунистически общества) е далеч по-непосилен за човека от тежестта на принудите. Защото, съвсем в стила на Ницше, освобождаването от теглото на Битието не носи щастие (=лекота), а безтегловност, носи Нищото. И точно това е толкова далечно за мен, непознаваща времето, за което разказва Кундера. За мен Битието не е нито математическо уравнение, нито пък работи по законите на физиката, че отнемайки от лошото, да станем щастливи. За мен смисълът не е в изваждането на негативното, а в прибавянето на позитивното, в творческата енергия, която се увеличава, разпространявайки се, в способността да прибавяш и към чуждия, и към своя живот, и в непрестанното откриване на вече съществуващото съвършенство в света около нас.

Отварям вратата на задната къща и се запътвам към предната. Задният двор е хлъзгав. Вали. Не дъжд, не сняг, ами мъгла вали. Сив облак от миниатюрни замръзнали частички е обгърнал света, бавно спускайки се в нахлуващата тъмнина. Чувствам как мъглата прониква в мен и вледенява дъха ми, а едновременно с това усещам как обувката ми се плъзга по бетона и земята ме дърпа към грубата си повърхност. Забавям крачка и така и не стигам до вратата на предната къща. Унесен и леко прегърбен, Плюшкин изплува като тъмносива сянка от безкрайно сивата действителност и плавно се носи към мен. Поздравявам го тихо. Той ми отговаря още по-тихо и сякаш за да направи поздрава си част от материалната реалност, ми подава ръка. Аз поемам грубата му възлеста лапа и ме обзема чувството, че пипам гума на велосипед. Дърпам бързо ръката си и го повеждам към мазето.

- Всичко е там долу, сега ще Ви го покажа. - обяснявам аз, слизайки стъпало по стъпало надолу по хлъзгавите стълби.

Плюшкин кимва и ме следва безмълвно. Едва сега забелязвам, че посредата на двора е оставил количката си, която много напомня на ремарке.

Вратата изскърцва, светвам лампата и тръгвам към нашето мазе. Той се движи зад мен бавно и онова, което вижда през решетките на другите мазета, кара погледа му да свети. Усещам как дъхът му се ускорява, очите му се навлажняват, коленете му се разтреперват и инстинктивно забързвам крачка. Плюшкин се затруднява да ме следва. Погледът му отключва катинарите, шари из мазетата и страстно гали прашасалото им съдържание. Аз отключвам нашето мазе и му показвам старите велосипеди. Обхваща ме истеричното чувство, че съм гола пред него, непознатия. Усещам как той плъзга погледа си към кашона с коледни играчки, старата прахосмукачка, неработещото радио и другите складирани неща в мазето.

Той прокарва ръка по ръждясалите рамки на колелата, дърпа звънеца и се усмихва като на сън. После грабва всеки велосипед в една ръка и се запътва навън. Опитите ми да му помогна по стълбите остават незабелязани. Плюшкин плавно вдига всяко от колелета в прегръдка, също като болно дете, пренася ги едно по едно внимателно по стълбите, полага ги върху количката си и ги завива със стар чувал.

- Благодаря Ви. - обръща се той към мен. - Ако някога имате още неща за изхвърляне, обадете ми се пак.

- Какво ще се случи с двата велосипеда сега? -любопитствам аз. - Ще ги продадете за старо желязо ли?

В съзнанието ми изплува приказката за старата улична лампа, която след дълги години служба бива изхвърлена. На края на приказката я претопяват и правят от нея писец. Дали и от моето колело пак ще стане нещо полезно? Или нещо опасно? Изведнъж се сещам за съдбовното падане с колелото пред един светофар. Дали има нещо като карма на вещите? Така че да се прераждат в нещо по-добро от това, което са били?

- За старо желязо ли? - сепва се той. - За да ги претопят? Не...

Плюшкин задърпва количката си. Задъхва се, старческите му кокали изпукват под тежестта ѝ, но той продължава уверено напред към предната къща. Аз му отварям вратата и за последен път поглеждам към количката. Знам, че в някое друго мазе старите велосипеди ще бъдат събудени за нов живот, материален или фантастичен...

Вратата се отваря рязко и той влиза. Крачката му е дълга, върви леко превит напред, сивият му зимен балтон е разкопчан, а черният шал му стига до средата на корема. В едната си ръка носи старомоден касетофон, а в другата - дървена закачалка за палта, висока почти колкото него. Съблича се и окача балтона на закачалката, така че половината черна дъска остава скрита. След това сяда зад катедрата, изважда прояденото чекмедже на бюрото и го слага пред себе си обърнато с дъното нагоре, където поставя касетофона.

В стаята постепенно става тихо. Някой бързо ми подава тетрадката, която е обиколила класа, за да може всеки да препише домашното.

- Такааммм. - потрива ръце той. - Нека да проверим домашното. Искам първо да знам някой намери ли определение на думата "смисъл".

Половината клас забива нос в чиновете. Другата половина, която е преписала домашното от мен, ме поглежда въпросително. Аз поклащам глава за "не". Колкото и да търсих в различни речници, не намерих задоволително определение на "смисъл".

Затварям очи и "се правя на празно място". Представям си как би изглеждал чинът, ако не бях днес на училище. Визуализирам в съзнанието си празния стол, масата без тетрадката ми и се надявам, че излъчвам спокойствие и... отсъствие.

- Зорничке, и ти ли нищо не намери? - изтръгва ме от унеса познатият глас.

- Ами не, господине. За всяка друга дума намерих, но за "смисъл" не намерих определение, което да отговаря на моите разбирания.

- Ами разкажи ни тогава какви са твоите разбирания. - с иронична усмивка ме подканва той.

- Амииии... - измрънквам аз и усещам как червенината избива по страните ми. Нямам отговор на този въпрос. "Какво е смисъл? Какво наистина?", гърми в главата ми, но не успявам нищо да измисля.

- Опитай се да мислиш в другата посока. - помага ми той. - Какво се слува, ако няма смисъл?

- Ако кое няма смисъл? - питам аз объркано.

- Ако нищо няма смисъл! - изкрещява той и аз се обърквам още повече. - Какво правят хора, които не виждат никакъв смисъл в живота си?

- Еми сигурно се самоубиват... - избърборвам аз и веднага ме хваща още повече срам, че пак съм казала някакъв бисер, който ще бъде цитиран в бъдеще.

- Точно така! - кима обаче одобрително учителят. - Това означава, че смисълът е условие на живота.

И аз кимам. След това той ме кара да прочета и другите определения и часът по философия продължава нормално…

***

Този епизод от гимназиалния ми живот изниква в съзнанието ми една декемврийска сутрин, докато прекосявам Берлин с влака, за да стигна на работа. Седнала съм до прозореца и пред очите ми се сменят различни сиви като балтона на учителя ми картини на немската зима, от време на време прогорени от топлината на някой коледен базар. В ръката ми е сборник с разкази на Калин Терзийски, който съм на път да прочета, а в главата ми се мъдри въпросът "Защо?". Защо героите извършват постъпки, които ги правят нещастни, пропиляват си живота и накрая дори убиват хора, които обичат, или се самоубиват? Защо някой би писал за тях с такъв език, почти толкова грозен, колкото самите сцени? Защо е толкова популярен в България и защо печели дори международни награди? Изведнъж ми хрумва, че въпросът "Защо?" винаги е свързан със смисъла на нещата. Героите на Терзийски не намират смисъл в реалността, в която живеят. Той самият явно също не намира смисъл в това, да търси смисъла, и затова се опитва да каже на читателите си също да престанат да го търсят. При него всичко е безсмислено, сиво и отегчително. Също като "Погнусата" от реалността на Жан-Пол Сартр. Също като пепелявата берлинска зима през януари без коледните базари, без светлините и миризмата на греяно вино. О, извинете, може би все пак с виното, не за друго, ами защото Терзийски все за алкохолизма пише…

***

И така, какво е смисъл? Смисълът е нещо екзистенциално важно, както е модерно да се казва, условие за живот. Само че не просто за биологичното съществуване, както отбеляза учителят ми по философия в гимназията, ами за истинския живот, онзи отвъд физически неща като храната, пиенето, лошото време и подобни. Най-важното нещо на смисъла е, че е нещо като очила на реалността: дали ще тя ще бъде сива, грозна и скучна, или топла, пъстра и вълнуваща, е наше собствено решение. Затова и начинът, по който осмисляме живота си, не е просто резултат от някаква преценка, ами е най-важната предпоставка на нови преценки, основата, върху която строим бъдещето си.

"Time is life itself, and life resides in the human heart."

Michael Ende, "Momo"

Сиви костюми, забързана походка, чувство за липса на време, вместо за безвремие...Какво е времето? Дали вектор, чийто път е еднопосочен, необратим и неповторим, дали не е просто величина, сътворена от самите нас? Или пък е иманентна част от самото ни човешко съществуване? Как да се сдобием с време? Било ли е то някога изобщо наше, ако да, защо доброволно сме се отказали от него, въпреки че тази липса ни кара да се чувстваме душевно ограбени?

Колко струва да продадеш времето си или каква е разликата между легалната проституция (продаване на тялото) и пазаренето с работодатели срещу часова надница (за безвъзвратно продадена младост)? Тогава каква точно свобода е тази, която ни предоставя „шанса“ да подарим времето си на обществената машина срещу щамповани банкноти. Всъщност, очевидно арогантната ни представа за човека като господар на циферблата ни заслепява за истината, че ние сме просто марионетки в нечий театър, които сменят костюми, прически, мнения, жилища, партньори, професии, роли, дори часовници, но по-рядко убеждения.

Няма време, няма пространство, всичко си ТИ или по-скоро, ТИ си господарят, но вместо на самия себе си, то ТИ владееш хаоса на многобройни задължения. Вършиш ги в метрото, по път за работа, прослушваш неразсънен/а гласови съобщения и четеш окъснели работодателски имейли. Същевременно се разсънваш и отхапваш от потенциално узряла ябълка.

Входящата кутия крещи върволица от въпроси, зададени от шефа през малките часове на денонощието, но изискващи отговор (05:30 „Подготви и изпрати презентацията, която обсъдихме вчера. Благодаря!“, 05:47 „Чакам потвърждение, че си получила молбата ми.” , 06:15 „Ще успееш ли? Срещам се с клиентите в 09:00!“). Обикновено подобен ритъм бива рекламиран по време на интервю за работа като „подлежащ на собствено разпределение“. Колко дипломатично!

Докато се колебая дали фаворизирам романтичната мечта на Х. Уелс за машина на времето като път към вселенската хармония или идеята на П. Коелю за времето като гъба, коята попива и съхранява спомените на различните ни земни превъплъщения, пред очите ми се нареждат една до друга думите от крилата фраза, на която всички сме изпитвани: „Времето е в нас и ние сме във времето!“

Не от фалшив патриотизъм, а защото не искам да забравя, че моят часовник тиктака според законите на „балканската“ часова зона!

P.S. Честит 1-ви ноември „на патерици“, БЪЛГАРИ!