И тазгодишните коледни празници в нашето семейство бяха традиционно белязани с вкусна храна за тялото и душата. Сред последната категория се нареждат две книги, които ме приобщиха към магията на турската литература. Обичаната космополитна разказвачка на истории Елиф Шафак и нобеловият лауреат за литература Орхан Памук са сред най-емблематичните модерни турски автори в световен мащаб. При това почеркът им е различен в своята тоналност. Майсторското детайлно обрисуване на „декора“ на действието, присъщ за романа на Орхан Памук („Сняг“), прави процеса на визуализиране и вникване в света на персонажите автентичен и естествен. В творбата му присъства сблъсъкът между източните традиции и западния просперитет, похват, който прави поредната копка в зайналата яма помежду им, но това разсъбличане на клишетата е фундаментално за поощряването на бъдеща приемственост помежду ум. Политическият реализъм на Орхан Памук и мистичният пашкул на състраданието на Елиф Шафак не просто ме развлекоха, но и ме накараха да се замисля. Ето защо съм благодарна, че, макар и временно, успях да надзърна зад колисите на турския бит през очите на тези двама сладкодумци....

В сура Жените от Свещения Коран е казано: „И не убивайте сами себе си!“ — рече Кадифе.

Орхан Памук „Сняг“

Това е книга, която не вярвах, че ще прочета докрай, поради факта, че тя е по своему бавна. Не мудна или скучна, а бавна, действието се случва, когато времето за него е узряло. Това ми костваше определена доза търпение, но упражнението си струваше...

Карс е невзрачнo турско селище със затихващи функции, в което човек не би могъл да съществува незабелязан, защото всяка дума и крачка на както на местните, така и на гостуващите, се следи и записва от полицията. На фона на идилично падащи симетрични снежинки, завиващи града за зимен сън, се разиграват няколко любовни драми и множество политически кръвопролития. Ето и няколко представителни карски групи и институции и тяхната дейност: театралните пиеси са подиум за политически преврат и убийства; пресата публикува новини преди те да се са случили и по този начин ги подстрекава към реализация; политическите ислямисти са готови да свалят кожата на всеки заподозрян атеист; жените държат да носят кърпа на главата, но правителството забранява това на територията на държавни институции като университетски факултети; младите момичета от своя страна в знак на протест масово посягат на живота си, хвърляйки сянка върху (отворения за интерпретации) въпрос за самоубийството като непоправим грях пред Аллах. „Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот.“ 

Цялата тази паяжина от интереси се разиграва на сцената на потресаваща бедност, вяра като инструмент към престъпления и...любовните полети и падения на живеещия във Франкфурт поет Ка. В Карс той намира продължението на себе си и достига до извора на чистото вдъхновение и страстната любов. В последствие ги губи, но сърцето му не успява да се отърси от Карс, а престоят му там е повод за разстрела му четири години по-късно на немска територия.

„Сняг“ е роман, който бавно, но сигурно заплита читателя сякаш Карс е обсебил съзнанието на всеки, докоснал се до него.  В спомена остава да блести отразена представата за една огромна снежна пелена, в която капките кръв контрастират недвусмислено.

Някои от героите обичат, други предават близките си, някои убиват човек, други посягат на собствения си живот. „После всички се изгубиха в сгъстяващия се бавно, сняг.“ 

„Омагьосваща комбинация от жалост и жестокост“

Орхан Памук за „Речник на погледите“, Елиф Шафак

Какво виждаме и кого гледаме? Замисляме ли се за посланията, които очите ни отправят? Какво изживяват обектите на нашето наблюдение и това интересува ли ни изобщо? Елиф Шафак задава въпроси и ги нанизва на конеца, който развива от кълбото на историята, за да направи на читателите си красив подарък въпреки грозотата на обрисуваните от нея герои. Основно действието е разказано през очите на лирическата говорителка – жена с наднормено тегло, която живее в постоянно страдание и запълва емоционалната яма в душата си с... храна и още храна. Нейният партньор е джуджето с абсурдно име Б–В, което познава отблизо унижението на хорската преценка, отразена в очите им. Тя е огромна, той – миниатюрен. Гротескно. А ние хората обожаваме зрелища. Защото по този начин не се налага да се вглеждаме в себе си, тъй като е по-лесно да се зяпат другите. Б-В осмисля ежедневието си пишейки в обратен азбучен ред речник на погледите, един своеобразен алманах на човешката жестокост. Тя работи на половин щат в детска градина – при единствените, неосъждащи я за външния й вид, той позира гол пред ученици по изобразително изкуство и пише Речника.

Паралелно с историята на двамата обществени маргинали и тяхната рехава любов, Елиф Шафак тематизира показността на грозното, надниквайки в Черешовата шатра, към която множеството периодично се стича, за да бере с очи плодовете на чуждото нещастие... 

Ако самият ти имаш орисията да си зрелище за околните, единственото лекарсто срещу самотата е съпричастността към стадото на зяпачи, намерило нов обект на присмех.

„Това е свят на зрелища.

Гледаш и те гледат.

Приближавам и виждам онова, което всички виждат. Под лампата, в средата на улицата, петдесетинагодишна жена с бархетна нощница и чехли с помпони вика и играе кючек.

(...)

Затаявам дъх и гледам много внимателно.“  

Приятно четене!

И сега, ръка на сърцето: кой е първият закон на трансфигурацията?

Ако можете да отговорите на този въпрос, то най-вероятно - също като мен - сте прочели седемте книги за Хари Потър. По няколко… ехем… милиона пъти. И препрочитайки ги, сте им направили - съзнателно или не - един вид (литературен) анализ. И затова знаете, че - доста логично - храна не може да се измагьоса от нищото.

Само по себе си това наблюдение е доста… просто. И вярно и в немагическия свят. Също така е вярно, че повечето „магически“ закони всъщност са метафори и образуват една цялостна и кохерентна система, която отразява истинския свят. Магия не съществува разбира се.

Или съществува? Не съм сигурна. Обаче това, което преди известно време открих, е, че съществуват мъгъли. Всъщност Дж. К. Роулинг не ни запознава с много мъгъли в книгите за Хари Потър и на практика вуйчото, лелята и братовчедът на Хари, както и министър-председателят на Великобритания са единствените, които тя описва. И те определено не са симпатични. По-скоро са ограничени и се страхуват да пуснат маските на заучено благоприличие, които носят пред лицата си. Предполагам, че авторката смята живота на средностатистическия мъгъл за твърде скучен (или грозен), че да занимава детската си аудитория. За сметка на това, малко след седмата книга за Хари Потър тя написва книга за възрастни, в която мъгълите играят централна роля. И която за съжаление е доста по-близо до реалността, в която живеем.

В „Вакантен пост“ става дума - освен за един вакантен пост на общински съветник - за един квартал „Фийлдс“ ("Полетата"), разкъсан между големия град и малкото градче Пагфорд, които упорито не искат да имат нищо общо с него. Уж става дума за това, че няма достатъчно пари, с които да се поддържа инфраструктурата на квартала, а всъщност това, което обикновено липсва, е убеждението, че обитателите му заслужават подобно уважение.

Кристъл, шестнайсетгодишната дъщеря на кварталната наркозависима проститутка Тери, посещава добро пагфорско училище (, където ежедневно е подложена на тормоз) и е член на успешния училищен отбор по гребане. Всичко това въпреки силното недоволство от страна на някои заможни и консервативни граждани и благодарение на усилията на общинския съветник Бари Феърбрадър, който също е роден във Фийлдс. Когато Бари умира внезапно, оставяйки съпруга, деца и овакантен пост на общински съветник, крехкото равновесие изведнъж се нарушава и започват редица обществени сътресения.

Силата на Джоан Роулинг е в изграждането на образите - и точно затова нейните книги са толкова трудни за филмиране. Героите й в „Вакантен пост“ са много и много разнообразни. Те често употребяват грозни думи, а нелицеприятните им помисли и слабостите им поне в началото отблъскват. Изключително лесно е сляпо да намразиш повечето от героите от „Вакантен пост“, било то защото несъзнателно мразиш точно тези качества у самата себе си, или пък защото идваш от съвсем различен свят със съвсем различни правила. Ако обаче успееш да поемеш контрола върху негативни си емоции към някои персонажи, става очевидно колко „живи“ са героите. Също като нормалните „реални“ хора и те са противоречиви, подлежат на промени всеки изминал ден, страхуват се от слабостите си, понякога ги ненавиждат, а дълбоко в себе си са невинни и добри. Е, при някои е по-дълбоко, отколкото при други, но ако човек се разтърси достатъчно, ще намери нещо чисто и уникално и всеки човек / герой.

Истината е, че всеки носи у себе си някаква „магия“. Тя може да не е като магията на Хари Потър, която има пряко влияние върху непосредствената материална реалност, но въпреки това е магия, защото е необяснима сила, която човек може да контролира само до определена степен и само с помощта на инструменти (например думи). За разлика от историята за Хари Потър в „Вакантен пост“, както и в нашата си реалност, не магьосниците искат да властват над немагическото, ами тъкмо обратното: мъгълите, онези, които са лишени от вълшебство (или сами са се лишили от него), се опитват да подчинят магьосниците. Също като черна дупка немагическото се опитва да погълне магическото и да го скрие в Небитието, защото самото съществуване на вълшебни неща причинява на „истинските“ мъгъли болка... Но ние няма да се даваме, нали?

София е грозен град. Стар, но грозен. Застроен, сив, шумен, модерен и мръсен. Пълен с душевни екскременти. И не само душевни. Но душевните май миришат по-неприятно. Преди, когато не бях живяла в друг град, не я виждах така. Виждах просто родния си град, не красив или грозен, само познат, но сега имам друг поглед. Непознатата грозота е студена и отблъскваща. Кара ме да се чувствам неловко. За сметка на това познатата грозота сгрява. Кача ли се в някой раздрънкан и изподраскан трамвай, който ме води до познати места - красиви или грозни - веднага ме лъхва онова чувство, сякаш препрочитам някоя стара книга. Зарязвам оценката на външното и в главата ми изникват куп случайни неща. Спомням си например как в един вестник някога бяха сравнили трамвай номер 12 с ковчег за живи (той ходи до гробищата) и всеки път, като го видя, се сещам. Предполагам, че това е нещо много типично „софийско“ и човек, който не е пораснал в София, не се чувства така.

Може би точно затова миналото на София винаги ме е привличало. Сякаш поради факта, че градът е стар и (въпреки това?) грозен, винаги съм си го представяла красив в миналото. В първите десетилетия на 20. век романтичен, пълен с елегантни дами с ръкавици и шапки, красиви коне, първите трамвай, много зеленина, ниски сгради с градинки и любезни господа с лули, а в средата на века - първите хладилници, телефони и други домакински уреди. Романтиката в представите ми не се различава много от тази на западноевропейците по отношение на Средновекието.

Е, предполагам, че греша. Сигурно хората не са виждали нещата толкова романтично. Пушекът от комините трябва да е бил леко задушаващ, конете също са понамирисвали, да не говорим за децата на бедните, които са били принудени да работят. А и - да си го кажем - жълтите павета са си направо кошмар, като падне снегът. Питам се само, дали пък в миналото не е имало повече хора като Георг Хених, имунни към циничното.

Прочетох „Балада за Георг Хених“ преди около две години в една неделна вечер за около два часа. Нетренирани четци сигурно биха имали нужда от три-четири. Но неделя вечер определено е най-правилното време, особено ако в понеделник сутрин човек трябва да ходи на работа. Подчертавам „трябва“ (, а не иска).

Как ли? Ами да смесим една щипка интерес към другите с една чаена лъжичка смях и да се вслушаме в историите, които сместа има да ни разкаже като не забравяме да я назоваваме по име. Формулата е лична адаптация на съветите на Дейл Карнеги, чиято книга „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ от 1936 та до днешна дата е продадена в повече от 15 милиона екземпляра. За първи път пиша за книга, която още не съм дочела, защото нямам търпение да споделя и да предам нататък прочетеното. Ето и кратко резюме на личните ми, абсолютно субективни и нефинансирани от никое издателство впечатления.

Книгата сама по себе си е най-продаваната от стила „селф-хелп“, иначе казано „помогни си сам“. Ако се чудите защо Ви е необходимо подобно четиво, то отговорът според мен е, че в човешките комуникации винаги има какво да се научи, защото те оформят светогледа ни, степента на успех, щастие и удовлетвореност от живота, а и от самите себе си. За човека най-интересното нещо си остава човекът.

„Как да печелим приятели и да влияем на другите“ е книга с гръмко заглавие, което звучи пренапомпано и обещаващо чудеса. Структурата е пределно проста и, по мое мнение, не особено добре обособена. Тя се състои от кратки истории, резюмирани примери за възхода на хора, които интуитивно или целенасочено са приложили някои от техниките за успешна комуникация. Тези кратки разказчета наподобяват притчи, чиято поука е сервирана на читателя наготово. В един момент от четенето настъпва едно своеобразно пренасищане на човешки съдби или така го усещам аз, тъй като имам навика да визуализирам описаната ситуация и след определен момент съзнанието ми се пренасища с персонажи, които играят отделна фрагментарна роля в структурната тъкан на книгата, но нямат пряка връзка помежду си. По тази причина Карнеги съветва книгата му да бъда многократно препрочетена. Наративната структура ми напомня тази на „Пилешка супа за душата“– друг бестселър, който представя понякога наивни истории, но пък докосва по определен начин душата.

Предимството на Карнеги като автор е простотата на езика и непосредствеността на текста, които водят до безпроблемно разбиране на посланието, което той доинтерпретира за читателя. Основният ми мотив да пиша за тази книга е на първо място убеждението ми в ефективността на някои от предложените от него техники. Ето и част от тях:

Шест начина да накараш хората да те харесват 

Започни да се интересуваш от другите

Банално, но факт! Всички имаме его и при всички ни то търси поле за изява. Давайки такова не само на себе си е чудесна предпоставка да предразположиш друго човешко същество...

Усмихвай се

Този съвет определено не е културна константа и вероятно е по-приложим сред американски представители, отколкото сред западноевропейски такива, но на общочовешко ниво усмивката е кодирано послание към приветливост или поне така би трябвало да бъде. Обаче говорим за усмивката, не за маската на угодничеството, а споделянето на светлината, която всички носим в себе си, за да ни стане осезаемо по-топло.

Запомни, че произнасянето на името на друг човек е най-красивият и сладък звук в ушите на носителя му, независимо от езика

Често сме свидетели на обратното – дразнещи грешки при произнасянето на името ни се закотвят в паметта, а потиснатото недоволство се опашкулва някъде дълбоко в съзнанието. Особено за живеещите в чужбина, но не само, правилното произнасяне на личното им име е подарък, които те няма да забравят. 

Бъди добър слушател. Окуражавай другите да говорят за себе си

Типичен пример за крещящата необходимост от споделяне проявяват хората, ходещи постоянно на лекар, за да си намерят слушател. При някои възрастови групи необходимостта е явна, но тя наистина е константна. Да говориш за себе си пред слушатели означава, че си важен, тоест осмислен, принадлежащ към живота и водещ смислено съществуване. Кой не желае да се чувста по този начин?

Говори за интересите на събеседника

Особено преди да му поискаш услуга, защото не само ще я получиш, но и ще утроиш облагите си. В този момент ми е трудничко да повярвам в безкористните дерзания на автора към чисти взаимоотношения, в които алтруистично и чистосърдечно се ориентираме към чуждите интереси. Вероятно поради факта, че примерите му директно свидетелстват за извличане на полза от събеседника след демонстриране на интерес към личните му страсти. Но фактите са си факти, обърнете се към хората с жив интерес към техните занимания, вместо да ги засипвате със собствените си такива и се пригответе за събирането на добра реколта.  

Накарай другия човек да се почувства важен и го направи чистосърдечно

Няма нищо по-мотивиращо от това. Да накараш ДРУГ ЧОВЕК да се чувста ВАЖЕН. Ако е постигнато безкористно, то това води до удовлетворение и за двамата събеседници и би могло да бележи началото на красиви отношения в различни поприща.

Струва си да опитаме. Току-виж на първо време сме успели да се сприятелим с и да повлиям на... себе си!

„Някой трябва да опише мизерията на 97-ма, както и всички останали мизерии - зимата на 90-а, на 92-ра...“

Хм, мизерия, мизерия... колко да е било мизерно? В моята глава 97-ма беше хубава година. Научих се да чета и пиша, после завърших първи клас, написах едно смотано стихотворение и после лятото прочетох цял куп книги, които до ден-днешен са ми любими. Нямах търпение да почне втори клас, когато пък се роди братчето на най-добрата ми приятелка. Забавление ви казвам! За 90-а и 92-ра мога да ви кажа далеч по-малко неща. Аз самата съм родена 90-та, пък сестра ми 92-ра, та си спомням колко се чудих тогава, че от такова грозно нещо като бебетата накрая стават нормални хора. Главата ми не го побираше. Спомените ми за тия първи години на демокрацията се събират в две неща. Първото е тъмносиня престилка, зад която се криеше стройна, слаба фигура. Впоследствие ми казаха, че това бил чистачът на стълбището, който починал през 95-та. Второто нещо е:

„Детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишница с таз малка книжчица? Не питай бабичко, макар и слабичко, книга да се уча, добро да сполуча.“

„Помня как пред мен на пазара една възрастна жена моли да й отрежат половин лимон.“

„Една вечер се прибрах и апартаментът беше разбит. Липсваше само телевизорът.“

Напушва ме смях. Четейки нататъка, смехът ми замира бързо. Не смятам да цитирам остатъка. Извинете, не, че не звучи правдоподобно, но ме бих могла да надвия отвращението си. Познато отвращение впрочем.

Мизерия, това е думата. Не безпаричие, не бедност, а именно мизерия. Разликата е огромна. Безпаричието е дума, изразяваща констатация. Просто човек констатира, че пари няма: „Добре, хубаво, няма. Точка.“ От това не следва нищо. Безпаричието може (и най-често е) моментно наблюдение. Бедността е по-различно нещо. Думата изразява повече от липса на пари: тя е социален факт. Бедността е идентичност, принадлежност към социална класа, маска, която човек носи пред другите и пред самия себе си. Бедността и усещането за бедност ограничават, но най-често материално. За разлика от това мизерията е съвсем друга класа усещане. Мизерията включва не просто икономически статус, но и примирение с него на интелектуално ниво. Докато безпаричието и бедността се намират в материалния свят извън нас, мизерията е част от нас, тя е един вид духовна и емоционална нищета. Тя превръща хората в „празни ламаринени кутии“, както поразяващо точно се беше изразил един от първите читатели на този блог.

Човек не бива да се страхува от безпаричието и бедността. Те не са толкова важни, щом за едно дете са дори невидими. Но мизерията, вижте тя е опасна. Страховита като болест, тя превръща човека в животно, способно да изрази с думи животинските си мисли, но неспособно на премине границите им (извинете, никак не обичам думата „скот“). Може би затова се казва „Естествен роман.“

Георги Господинов е един от най-четените български писатели. Както в България, така и по света. От доста време имах намерение да си купя негова книга и тъй като „Физика на тъгата“ беше изкупена във всички книжарници по време на тазгодишния ми престой в България, си купих „Естествен роман“. „14 години, 9 издания, 23 езика“ пише на корицата. Звучи обещаващо.

В „Естествен роман“ няма нищо естествено. През цялото време уж става дума за естествени неща като котки и пчелички, престой в тоалетната и наръчници за начинаещи градинари, но всеки път, когато разказвачът подеме някоя от тези теми, читателят научава повече за „естествоизпитателите“, отколкото за самите естествени процеси. В началото авторът обещава да напише роман от начала. Дали това означава, че няма да има край? Кой знае. Аз лично виждам няколко края, разпръснати из целия роман. В „Естествен роман“ има цяла редица истории. Малко прилича на огромно кълбо от различни цветове прежда, конците са омотани, заплетени, че даже и често завързани един за друг, така че кълбото хем изглежда като едно объркано цяло, хем човек ясно различава различните нишки. Дали ще ги разплете и развърже, остава решение на читателя.

Аз лично не смятам да ги разделям. Има нещо красиво в целостта им, въпреки че често се създава усещането за фрагментарност. Това, което не е ми допада, са героите. Може би са правдоподобни. Може би много хора биха се идентифицирали с тях. За мен обаче всички те са плашещи. Плашещи са реакциите и размислите им по т.нар. естествени теми, плашещи са причините за нещастието им, плашещ е и фактът, че единственият човек, който се опитва направи подробен анализ на реалността, се оказва луд. „Естествен роман“ е доста цинична книга, макар и не колкото „Непосилната лекота на битието“ и в този смисъл повече ми харесва (да, заповядайте, противоречете ми).

Очевидно е, че хората са нещастни и (може би?) разочаровани. Героите търсят причините за нещастието си в неща като развода си, изневярата на съпругата, липсата на пари и т.н. Според мен обаче причината е в Нищото, във вакуума, в който се намира духовният им живот. Не в наличието на множество негативни неща, а в липсата на позитивни, в неспособността им да ги създадат. Проблемът е може би, че все още живеят като Разрушители, но след като очевидно са разрушили стария режим, не е останало повече нищо за рушене. Истинска драма е да живееш като Разрушител във време, изискващо Съзидание. Единственото, което можеш да унищожиш, когато няма нищо повече за рушене, си самият ти.

Наскоро една колежка ми каза, че кукувиците били изчезващ вид. Просто били твърде тъпи и не схващали особеностите на глобалното затопляне. Другите птици усещали, че става по-рано по-топло и потегляли към Европа, за да си правят гнезда. Когато кукувиците забележат, че трябва да тръгват на път обаче, другите птици вече отдавна си имат пиленца и кукувиците не могат да си захвърлят яйцата в техните гнезда. Така малките кукувичета не оцеляват…

Подобно на кукувиците и книжните плъхове се водят изчезващ вид. Смята се, че не могат да се напаснат на глобалните технологични промени и затова измират малко по малко. Дори още по-зле: ако успеят да се напаснат, често пъти също като кукувици, отраснали с други птици, променят природата си и започват да изневеряват на навиците си.

Кой в днешно време се води книжен плъх? Питам пък аз… Дали тези, които обичат да четат, или само онези, които четат на хартия? Защото ако само вторите се броят, аз отдавна съм престанала да бъда. И някакси ми се струва, че що се отнася до четене, стериотипите са много упорити и с много силно присъствие. Да не говорим, че са толкова приети за даденост, че повечето хора ги смятат за самата истина. Пък аз не обичам стериотипи. За мен инструментите са средства към целта. А когато целта е качествено четене, дали е на хартия, или на екран, е въпрос на практически (и емоционални) съображения.

Преди години на някакъв изпит се беше паднала темата "Ще изяде ли мишката книжката?" Имаше се предвид компютърната мишка разбира се, въпреки че аз лично в този текст използвам плъха като метафора за четящите хора. От сегашната ми перспектива това заглавие на есе, което  тогава трябваше да бъде написано от (кандидат)гимназисти, съдържа голяма доза късогледство. На първо място думата "изяде" създава усещането за заплаха и унищожение. Книжката ще бъде унищожена от нещо голямо и хищно. От друга страна, глаголът е свързан и с действие, което предполага… ами един вид нецивилизованост или поне някаква физиологична нужда. Мишката е "диво" животно, тласкано от глада и незнанието си, което бива противопоставено на книжката, която пък от своя страна е не само беззащитната жертва, ами и символът на култура. Накратко казано, от културна и духовна гледна точка компютрите ни връщат в ледниковата епоха.

Тази гледна точка е много разпространена и днес въпреки неща като електронните четци или възможността да се чете на смартфон или таблет. Просто е лесно да се възмутиш как запада младото поколение и колко нецивилизовано става, вторачвайки се в тия екрани. Истината е, че и аз преди десетина години бях убедена в ретроградното влияние на новите технологични развития. Не си давах книжките и толкоз! Само че, откакто имам електронен четец и таблет, заедно с тях и достъп до много безплатни ресурси (които иначе не бих могла да си позволя да купя в книжен вариант), както и възможността да нося библиотеката си навсякъде и съответно да прекарам един приятен час в метрото по път за работа, бързо стопи възмущението ми.

Започнах да възприемам книжния плъх не като изчезващ вид (, което пък възприятие - да си го кажем веднага - често пъти е причина да вирнем носле), ами като вид с определена философия, способен да оцелее при всякакви обстоятелства. Като вид, който еволюира заедно с трудностите и се усъвършенства всеки ден. Защото мотивацията при четенето винаги е една и съща и не зависи от медията:

1. (малко или много личен) контакт с хора, с които човек по географски или времеви причини не може да се запознае.

2. не се налага да преживееш определени неща (природни катаклизми, войни, нещастен брак…), за да се поучиш от тях. Освен това книгите ти позволяват да бъдеш безпристрастен наблюдател. Никой не очаква каквото и да било от теб. За сметка на това ти можеш да очакваш.

3. Бягство от (понякога неприятната, а понякога скучна) реалност

4. Това не би трябвало да е на последно място, но както и да е. Задоволява глада за истории. Ние всички обичаме истории. Така биваме възпитаваме като деца, така живеем и като възрастни. Историите са начинът, по който възприемаме реалността, в която живеем, и по който печелят доверието ни към законите й. Затова непрекъснато изпитваме глад за нови (, но и стари и познати) истории, които да нахранят съзнанието ни.

Като новоизлюпена студентка често ми се случваше: нямах време, дето се вика, да си измия зъбите! („Ааа, Зори, зъбите трябва да се мият...“, проточваше баба ми по телефона и в главата си ясно виждах как размахва пръст. „Бабо, това беше метафора!“) Лекции, работа, библиотека, новопоявили се домакински задължения, нови социални контакти. Имах чувството, че денонощието изведнъж е станало тясно за моите нужди. Просто ми трябваше повече време. А нямах!

Всъщност четенето е здравословно. Успокоява тялото, карайки го да си почине от физически натоварвания, и дори понякога успокоява ума, разсейвайки го от моментни емоционални дисбаланси. Практикувано редовно и правилно, четенето стимулира креативността, допринася за обогатяванети на речника на четящия и влияе на мисленето ни. И това се отнася в различна степен за четенето на каквото и да било: от учебника по физика през шарения криминален роман и задължителните творби в час по Български език до спортния вестник. Четенето е като продължение на възпитанието и затова колкото по-големи ставаме, толкова по-важно става какво и колко често четем.

С Милан Кундера сме родени на една и съща дата и след като и двамата сме Овни, човек би предположил, че си приличаме. Може и да има прилики. Огромните разлики в светогледа обаче очевидно се дължат на факта, че сме родени в различни години на различни места. Толкова различни, че четейки Кундера, физически чувствам пропастта между нас.

Не препоръчвам „Непосилната лекота на битието“ на никого, който има нужда от занимание за свободното си време. Дори и по някаква причина да му хареса, не мисля, че човек може едновременно да се забавлява с този роман и да го разбере в дълбочина. За сметка на това го препоръчвам на всички, родени между построяването на Берлинската стена и падането й, търсещи отговори на екзистенциални въпроси и желаещи да сравнят перспективите на различните поколения, живели в толкова различни условия. Не знам каква е била основната цел на романа, но съм убедена, че е много подходящ за четене и обсъждане в гимназията, когато идентичността на човека се формира всеки ден с нестихваща динамика.

За мен лично „Непосилната лекота на битието“ е отвратителен роман. От онези, които, отвращавайки ни, ни сближават със самите нас и ни карат да осъзнаем собствените си ценности, принципи и граници. А също и от онези, които искам да прочета, колкото се може по-бързо, да ги върна в библиотеката и да ги забравя завинаги, за да не се налага да мисля за тях и от ужас, че може би ще открия самата себе си в някой от така отблъскващите ме персонажи. Страхът е първото, което чувствам, четейки ги. Страх, че може би съм предала онова, което е важно за мен, а също и страх, че авторът може би наистина вярва в това, което описва, че може накрая той да се окаже прав, а аз да вярвам само в измислени неща.

Не открих себе си в нито една от героините и в нито един от героите на „Непосилната лекота на битието“. Може би и това е причината да пиша този пост за него и да продължавам да се занимавам с въпросите, които той задава.

Най-тегавият образ в романа е Тереза, която през по-голямата част е просто жертва: жертва на нещастната си и цинична майка, жертва на сексуален тормоз на работа, жертва на съпруга си, който й изневерява непрестанно, жертва на комунизма, който се опитва да проникне във всяко ъгълче на живота й и да й диктува какво да прави, и - преди всичко - жертва на собствения си слаб характер и на невъзможността да живее в мир със себе си.

Най-отблъскващият за мен персонаж в романа е съпругът й Томас, който е лекар и смята себе си за интелектуалец. Според автора любопитството на Томас и желанието му да прави открития го тласкат от една жена към друга. Жените го възприемат като властен и силен мъж, но самият той е изцяло зависим от любовта си към Тереза, която той разграничава от сексуалността си. Онова, което най-много ме отблъсква у него, не е точно навикът му да изневерява, а начинът, по който интерпретира поведението на хората и събитията около себе си, както и множеството му теории за действителността. Томас се опитва да намери закономерности в Битието, да създаде общовалидна „наука“ за реалността, в която живее. Той вярва, че това, което изпитва към Тереза, е любов (нещо, което аз се осмелявам да оспоря) и че има неща, които „трябва да ги бъде“. Затова, когато тя го напуска и се връща в комунистическа Чехословакия, той също зарязва обещаващата си работа в швейцарска болница и я последва. Защото така „трябва“. Именно теориите му и опитите му да мисли го превръщат във враг на комунистическия режим. В навечерието на руската окупация той публикува статия, в която сравнява чешкото правителство с Едип: както той поради незнание е допуснал грешка, така и те поради неразбирането си за това, че комунизмът е истинска катастрофа, са сгрешили. Изводът от статията е, че както Едип си избожда очите и напуска, така и чешките комунисти трябва да се самонакажат и да изчезнат.

Не възнемерявам да опъвам шевовете на този пост с размисли за комунизма, свободата на словото и ограничаването й. Не възнамерявам също да обяснявам защо мисля, че теориите на Томас са късогледи и сакати. „Непосилната лекота на битието“ има и герои, живеещи извън чешкия комунистически режим като любовницата на Томас Сабина, затова не бих казала, че Кундера обвинява само политическата система за нещастието на героите си, въпреки че критиката му е доста очевидна и добре основана. Това, което прави впечатление обаче, е зависимостта на „Битието“ както от политическите събития, така и от собствените решения на героите. Питам се само, дали общото настроение на епохата, описано в романа, е причинено от политическите обстоятелства, или е вярно и обратното: хората, живели по това време, са били с такава емоционална, морална и философска нагласа, която е довела до политическите режими...

А колкото до „непосилността“ и „лекотата“ на Битието, те много ми напомнят на „погнусата“ на Сартр. Кундера ги облича в концепта на свободата (и предателството), но обикновено това е свобода от нещо (от зависимостта, която една любовна връзка създава, от шпионите на правителството и т.н.), а не свобода за нещо или някакво действие. Затова и лекотата, скрита зад маската на свобода, е толкова непосилна: веднъж освобождавайки се, човек не знае какво следва след това и се чувства празен. Именно този вътрешен вакуум (, който е типичен за повечето посткомунистически общества) е далеч по-непосилен за човека от тежестта на принудите. Защото, съвсем в стила на Ницше, освобождаването от теглото на Битието не носи щастие (=лекота), а безтегловност, носи Нищото. И точно това е толкова далечно за мен, непознаваща времето, за което разказва Кундера. За мен Битието не е нито математическо уравнение, нито пък работи по законите на физиката, че отнемайки от лошото, да станем щастливи. За мен смисълът не е в изваждането на негативното, а в прибавянето на позитивното, в творческата енергия, която се увеличава, разпространявайки се, в способността да прибавяш и към чуждия, и към своя живот, и в непрестанното откриване на вече съществуващото съвършенство в света около нас.

Понякога, когато лампите във влакчето на метрото не са достатъчно силни или някои изобщо не светят, докато се движим между две спирки, поглеждам към някой тъмен прозорец на влакчето и почти виждам в него лицето на майка ми. По различни причини никога не станах толкова близка с нея, колкото предполагат някои стериотипи, а най-големият ми страх през пубертета беше да стана като нея: дебела и със скучна, неуспешна кариера. Толкова по-шокиращ беше първият път, когато блеейки в метрото, разпознах нея в собственото си отражение. Не цветовете ми напомняха за нея нито пък чертите на лицето: единствената ни прилика е във формата на лицето, която на слабата светлина на метрото придобива основно значение. Значи все пак имаме нещо общо, казах си, осъзнавайки, че досега за четвърт век никой от роднините не успя да го види.

Много психолози подчертават важната роля, която връзката с родителите ни играе при формирането на личността. Някои дори твърдят, че самоосъзнатата позиция в рода определя начина, по който възприемаме себе си. Аз, от друга страна, досега винаги съм дефинирала понятията "род" и "родители" по-широко. В крайна сметка онова, което хората казват, и онова, което наистина правят, са две различни неща и най-важна е не платоничната теория, а конкретното субективно възприятие. И все пак мисълта, че не само майка ми, но и дядо ми - баща й - има същата форма на лицето, ми донесе успокоение. Да имам прилики с него, това със сигурност е комплимент.

Също като главния герой в „Моби Дик“ и аз си имам свой начин да избегна мръщенето и сивотата, които ми носи понякога ежедневието. Също като него и аз обичам да потеглям в открито море и да се нося из непознати води, макар че моето море е книжно или напоследък дигитално. Лесно е: отваряш книгата, платната се опъват още с отгръщането на първата страница и... отплаваш. Скоро от реалността остават само далечни шумове и неясни очертания, които по някое време също изчезват. Оставаш сам на кораба. В открито море.

Ами ако магията не се получи? Ако стаята запази ясните си очертания? Ако телевизорът продължи все така да бълва риалити-глупости въпреки усилията ти да чуеш вълните? Ако плетката на бабата, която седи до теб в метрото се окаже по-интересна от пътешествието по море? Ако мекият звук, който издават нейните проблясващи игли за плетене, се окаже твърде мощен, за да бъде надвикан от виртуалната реалност на книгата? Ако въпреки безбройните опити да се концентрираш и да потънеш в романа той просто се окаже толкова плитък, че ти стига до коленете? Какво правим тогава? А???

Като книжен плъх по призвание не съм зарязвала книга през живота си. Имам предвид книги, които доброволно съм започнала да чета, по собствено желание, а не такива, които някой професор в университета ме е накарал да погълна. Колкото и скучна да е била книгата, винаги съм се насилвала да продължа да чета и в повечето случаи съм се увличала. Всъщност май винаги съм се увличала, след като прочета 20% от книгата. В моите представи да зарежа книга беше почти равносилно на предателство към всички хубави книги, които някога съм чела. И наистина нямам предвид само романи или художествена литература. Имам предвид всички книги. Знам, странно звучи, но ми изглеждаше проява на слабост да откажеш да изслушаш някоя книга. До днес. Днес за първи път в живота си зарязвам книга. И за да си заслужа още повече публичното порицание, ще кажа, че зарязвам класическа книга: "Моби Дик".

Преди 10 години щях да продължа да чета, опитвайки се да се заинтересовам от моралните проповеди, описанията на цветнокожите ловци на китове и опитите за биологични наблюдения над морските обитатели. Щях да се опитам да надвия скуката при четене и да я прочета до края.

Само че от сегашната си гледна точка наистина не виждам смисъл. Обичам да чета, откакто се научих. Ако не и от преди това. От този момент до сега съм прочела ТОЛКОВА много, че повторенията на мотиви, сюжети, характери и послания са поразяващи. Повечето книги не казват нови неща, а просто повтарят старите. Някои казват нови неща, поставени в познат контекст. Други казват неща, нови само за определени читатели. За да може една история или едно твърдение да е разбираемо, то неизменно трябва да се базира на познатото. Излиза, че ако човек прочете определен брой книги в живота си, може просто да спре по някое време, защото ще разполага с достатъчно "материал"... Излиза, че хората трябва да престанат да пишат, защото вече всичко е казано.

Е, грешно излиза разбира се. Вярно е, че обикновено не се запознаваме лично с човека, написал определена книга, но четейки я, ние четем и автора. А хората са различни, затова и книгите се различават помежду си, въпреки че казват едни и същи неща. В човека се крие нещо огромно и блестящо, нещо, което не може да се изрази с думи, образи и художествени похвати, защото не се вмества в простосмъртните измерения на културите и обществата. Именно това огромно нещо преобразява познатото, създава нови вариации, но и понякога прекрачва границите и счупва оковите, които езикът сам си е наложил. Заради това си струва да се пишат и четат книги.

Та именно затова зарязах "Моби Дик". Защото на 14 човек все още събира "материал", сравнява и "архивира", за да си създаде представа за света. Само че на 24 вече си събрал известно количество и започваш да се позиционираш. Научил си се да разпознаваш в зародиша концепции и си изградил собствено мнение за тях. Освен това знаеш, че времето ти е ценно и не бива да го губиш с неща, които не те обогатяват, но за сметка на това са отегчителни и изпълнени с разкази за  ирационална омраза, неразбираема за мен (а и честно казано, не искам някога да я разбирам). Знаеш, че както в материалния свят, така и в художествения и виртуалния има хора, с които си струва да си прекараш времето, както и такива, с които не си струва. Точка.

Точно преди една седмица бях зашеметена от откритието на наличието на атеистична църква и смятах да пиша статия за етнографско-антрополигическия аспект на този феномен. Смятах да охулвам идеята за осмиване на иституция црез създаването на друга такава, която е до 90 % идентична по идеология, само формулировката на върховната власт е друга. И в ежедневието ми отново нахлу Теодора Димова, за да преобърне представата ми за църква или да ми припомни това, което може би интуитивно съм знаела. Тази авторка е безкрайно неудобна, омръзна ми да си преструктурирам ежедневието, само защото не мога да се посветя на нищо друго, освен да дочета вече започната нейна книга. „Адриана“ беше като свръхдоза любов, която те зашеметява, заради „Емине“ се возих до освестяване в градския транспорт, защото бях глуха за всичко около себе си, „Майките“ беляза и без друго кратките ми нощи в родния дом. Тъкмо когато смятах, че съм израснала тази психическа и, на моменти, дори физическа зависимост към пулсиращите й кървящи книги, „Влакът за Емаус“ не ме пуска вече от часове да сляза на спирката си-ежедневие, сякаш една огромна лавина от любов е застанала от другата страна на вратата и нежно оказва съпротива да бъде отворена и да ме допусне отново до реалността. Или това е усещането от разтягащата ми се душа, която се чуди как да побере толкова вяра и (към) любов(та) и се огъва в предродилни контракции, напасвайки се на оформящия се в нея живот...Пълнота и смисъл.

Това не е литературна критика, нито напомпана издателска реклама, а една изповед, която не би могла да звучи по-истински, освен казана с думите, които излизат от самия извор на емоционалната бездна, наречена...

„...църквата, а не пространството на храма, не паленето на свещи в храма, не усамотението в храма, защото колкото по-разединени, и отчуждени са хората, толкова по-изплашени и безутешни са (...) Защото не знаем какво е църква, не знаем защо сме там, не знаем за какво сме събрани, за какво се молим, какво правим на богослуженията, какво е същественото, за да бъде църквата църква, не! стоим като зрители на двучасов ритуал, в който не искаме, а и не ни е разрешено да вземем участие. Църквата в България се е обезцърковила (...) Няма смисъл от строенето на нови храмове, храмовете трябва първо да се изпълнят с църква и едва след това, ако отеснеят, да се строят нови, иначе те си остават празни и безсмислени.“

Да запалим свещ в собствената си църква!

Вратата се отваря рязко и той влиза. Крачката му е дълга, върви леко превит напред, сивият му зимен балтон е разкопчан, а черният шал му стига до средата на корема. В едната си ръка носи старомоден касетофон, а в другата - дървена закачалка за палта, висока почти колкото него. Съблича се и окача балтона на закачалката, така че половината черна дъска остава скрита. След това сяда зад катедрата, изважда прояденото чекмедже на бюрото и го слага пред себе си обърнато с дъното нагоре, където поставя касетофона.

В стаята постепенно става тихо. Някой бързо ми подава тетрадката, която е обиколила класа, за да може всеки да препише домашното.

- Такааммм. - потрива ръце той. - Нека да проверим домашното. Искам първо да знам някой намери ли определение на думата "смисъл".

Половината клас забива нос в чиновете. Другата половина, която е преписала домашното от мен, ме поглежда въпросително. Аз поклащам глава за "не". Колкото и да търсих в различни речници, не намерих задоволително определение на "смисъл".

Затварям очи и "се правя на празно място". Представям си как би изглеждал чинът, ако не бях днес на училище. Визуализирам в съзнанието си празния стол, масата без тетрадката ми и се надявам, че излъчвам спокойствие и... отсъствие.

- Зорничке, и ти ли нищо не намери? - изтръгва ме от унеса познатият глас.

- Ами не, господине. За всяка друга дума намерих, но за "смисъл" не намерих определение, което да отговаря на моите разбирания.

- Ами разкажи ни тогава какви са твоите разбирания. - с иронична усмивка ме подканва той.

- Амииии... - измрънквам аз и усещам как червенината избива по страните ми. Нямам отговор на този въпрос. "Какво е смисъл? Какво наистина?", гърми в главата ми, но не успявам нищо да измисля.

- Опитай се да мислиш в другата посока. - помага ми той. - Какво се слува, ако няма смисъл?

- Ако кое няма смисъл? - питам аз объркано.

- Ако нищо няма смисъл! - изкрещява той и аз се обърквам още повече. - Какво правят хора, които не виждат никакъв смисъл в живота си?

- Еми сигурно се самоубиват... - избърборвам аз и веднага ме хваща още повече срам, че пак съм казала някакъв бисер, който ще бъде цитиран в бъдеще.

- Точно така! - кима обаче одобрително учителят. - Това означава, че смисълът е условие на живота.

И аз кимам. След това той ме кара да прочета и другите определения и часът по философия продължава нормално…

***

Този епизод от гимназиалния ми живот изниква в съзнанието ми една декемврийска сутрин, докато прекосявам Берлин с влака, за да стигна на работа. Седнала съм до прозореца и пред очите ми се сменят различни сиви като балтона на учителя ми картини на немската зима, от време на време прогорени от топлината на някой коледен базар. В ръката ми е сборник с разкази на Калин Терзийски, който съм на път да прочета, а в главата ми се мъдри въпросът "Защо?". Защо героите извършват постъпки, които ги правят нещастни, пропиляват си живота и накрая дори убиват хора, които обичат, или се самоубиват? Защо някой би писал за тях с такъв език, почти толкова грозен, колкото самите сцени? Защо е толкова популярен в България и защо печели дори международни награди? Изведнъж ми хрумва, че въпросът "Защо?" винаги е свързан със смисъла на нещата. Героите на Терзийски не намират смисъл в реалността, в която живеят. Той самият явно също не намира смисъл в това, да търси смисъла, и затова се опитва да каже на читателите си също да престанат да го търсят. При него всичко е безсмислено, сиво и отегчително. Също като "Погнусата" от реалността на Жан-Пол Сартр. Също като пепелявата берлинска зима през януари без коледните базари, без светлините и миризмата на греяно вино. О, извинете, може би все пак с виното, не за друго, ами защото Терзийски все за алкохолизма пише…

***

И така, какво е смисъл? Смисълът е нещо екзистенциално важно, както е модерно да се казва, условие за живот. Само че не просто за биологичното съществуване, както отбеляза учителят ми по философия в гимназията, ами за истинския живот, онзи отвъд физически неща като храната, пиенето, лошото време и подобни. Най-важното нещо на смисъла е, че е нещо като очила на реалността: дали ще тя ще бъде сива, грозна и скучна, или топла, пъстра и вълнуваща, е наше собствено решение. Затова и начинът, по който осмисляме живота си, не е просто резултат от някаква преценка, ами е най-важната предпоставка на нови преценки, основата, върху която строим бъдещето си.

Наскоро гледах един документален филм за Найджела Лоусън, една от любимите ми телвизионни готвачи. Животът й от самото начало е бил сложен: дъщеря е на журналист, който по-късно става член на кабинета на М. Тачер, майка й пък, наследник на ресторантска империя, всъщност искала момче и затова не я обичала много. Найджела пораства като тихо дете, което обаче изведнъж започва да проявява буйност в училище. В един от разговорите във филма тя споделя, че е открила четенето като начин за бягство от реалността. "Години по-късно", казва тя, " открих, че щастливите деца не четат."

В резултат на този си интерес завършва магистратура по езици и - като повечето от нас, които искат да се занимават професионално с писане - решава да стане журналист. Въпреки че се издига в журналистиката, в един определен момент от живота си написва готварска книга, която се оказва голям успех. Така от успешната журналистка и академичка става готвачка - аматьорка, която пише бестселъри с рецепти. Класическа история за това, как истинският талант си пробива път въпреки обстоятелствата и обществените очаквание и повлича като виелица всички други умения по пътя си, за да ги употреби, изразявайки се.

И все пак... щастливите деца не четат?! Означава ли това, че мнозинството от децата са щастливи? И ако не са: защо не са открили книгите като възможност за бягство от реалността? Нима пътят към изкуството непременно минава през нещастието? Или това се отнася само за децата? И накрая: защо???

Още като начинаещ антрополог научих, че въпросът "Защо?" е забранен. Той може да засенчи полезрението ти, така че да виждаш не реалност, а само сенки,  и едновременно с това може да подхлъзне мисълта ти върху гладката повърхност на замръзнали културни норми. И все пак твърдението, че щастливите деца не четяли, направо си крещи въпроса "Защо?" и не антропологът, а именно четящото дете в мен (било то щастливо или не) иска отговор.

***

Седнала съм в чакалнята на общината и се очертава да прекарам около час на неудобния метален стол, съзерцавайки екрана, на който съобщават кой номер е на ред. Около мен всички четат. Някои - вестници и списания, други - романи, а трети - книги със съвети за щастлив живот. До мен е седнала пълничка жена на средна възраст. Ноктите й са лакирани, облечена е в черно. Подпухналото й лице се е изкривило в умилително изражение, а пръстите й прелистват ту напред, ту назад в книгата. Поглеждам страницата, на която е отворила, и се изгубвам в съвети са щастие и духовност. Със заповедния си стил ми напомнят почти на самохипноза. Отмествам погледа си леко засрамено и продължавам да се питам каква е връзката между четенето и щастието.

Чакайки, ме обзема скука. Дали и аз да не почета? В крайна сметка защо съм я мъкнала тая книга в препълнената ми чанта? Поглеждам към таблото - пред мен има още само 8 души. Може би е по-добре да не чета, че ако си пропусна реда...

Жената до мен въздъхва и отново прелиства. Така ли изглежда щастливият човек, питам се. Не намирам отговор. Дали и аз изглеждам така, докато чета? Обхваща ме чувство за неудобство. Четенето на обществени места е нещо неизбежно, ако пътят до работата ти включва безкрайно пътуване с влак.

***

Свърших си работата в общината, а после си взех метрото за една спирка и се прибрах. Така и не отворих книгата. Но сега знам, че докато чета, изглеждам по друг начин. Не прелиствам напред и назад из книгата, а с нетърпение поглъщам съдържанието й и се оставям да бъда погълната от него. Също както когато излапвам нещо вкусно сготвено и то става после част от мен, прочетената книга остава в съзнанието ми. Четенето е един вид духовно съвкупление, един вид любовна връзка, която -като всички връзки - е разпъната между две полярности: това, да избягаш, да вземеш, да заграбиш и егоистично да отнесеш прочетеното към собственото си съществувание, и това, да обичаш, без да очакваш в замяна и без потребността да задоволиш собственото си его. И това важи както за възрастните, така и за децата. Ако щете, ми вярвайте!

- Страх ли те е, Бела?- пита я той, а лицето му, бяло, като че ли покрито с пресято брашно, помръква. Тя гледа настрани без отговор. Студенината на Кристен Стюарт се смесва с призрачността на гората и прави цялата ситуация почти страховита.

- Не.-отговаря най-сетне тя.- Не ме е страх от теб.

Едуард избеснява. На бързи обороти започва да хвърчи напред-назад из гората, да се катери като катерица по дърветата и да святка с вампирските си очи като с фарове на развален трабант. Напушва ме смях. А Едуард не спира да крещи.

- Като че ли би могла да ми избягаш! Като че ли би могла да се отбранявaш! Като че ли би могла да се спасиш от мен!

***

По-късно двамата са вече в нейната стая. Едуард иска да опита нещо. Напудреното му личице издава страх и невинност. Той бавно се приближава към нея, сякаш го е страх, че тя ще го ухапе, а тя стои неподвижна като статуя. Лицата им са на милиметри едно от друго, хайде, още малко де! Израженията им така и не се променят. Този момент официално печели наградата за най-ужасна холивудска целувка. Аз не издържам и избухвам в смях, като си навличам възмутен поглед отляво. Извинете. Едуард и Бела вече са разделили устни, а той е изхвърчал пет метра назад, че да се сдържи да не я изконсумира. Това ли беше всичко? Признавам, че не ми липсват останалите холивудски целувачески техники от типа „основно почистване на устната кухина“, но все пак това си е малко разочароващо.

***

Twilight определено не принадлежи към любимите ми филми и книги. За мен сюжетът е повече комедия, отколкото драматична любовна история. И все пак... Признавам, че идеята за нормалното смъртно момиче, което се влюбва във вампир, и най-вече за вампира, който се влюбва в нормално момиче, уцелва много точно основните характеристики на романтичната любов. Питам се, дали ако Едуард не беше вампир, книгите и филмите биха имали такъв успех. Повече от съмнително е. Именно фактът, че е вампир, прави историята така...ехем, романтична. Едуард е силен, красив, интелигентен и... опасен. Той би могъл да убие Бела във всеки момент, ако пожелае. От друга страна, тя има един вид предимство над неговите свръхестествени възможности. Той чете мисли, но не може да прочете нейните. Дали това я прави просто интересна, защото мъжете обичат загадъчни жени? Или има и още нещо, което убягва на пръв поглед? Дали не й дава известна власт над него?

Власт, власт и власт. Властта – или по-точно неравномерното разпределение на властта – стои в основата на драмата. Едуард е могъщ, но това, което го прави симпатичен и романтичен, е фактът, че не употребява властта си над Бела. От друга страна, Бела, имайки способността си да скрие мислите си от него, има власт над него, която към края на последната книга се превръща във възможност за демонстрация на чувства. Властта създава неравенството и драмата, но именно чрез нея любовта може да се прояви по най-ясен начин, противодействайки на властта и неравенството. Да не говорим, че начинът, по който Едуард би убил Бела – именно изпивайки й кръвта – граничи с определени представи за любовния акт. И преди някой да повдигне вежди и да ме обяви за извратена, нека да си помисли откъде идва изразът „да консумираш брака си“, както и поговорката, че любовта на мъжа минавала през стомаха. Връзката между яденето и секса е много стара и съществува в много култури, но тя отразява абсолютно същите отношения на власт и неравенство. И ако в патриархалния ред мъжът може да „изконсумира“ жената, то той е и зависим от нея и от нейните готварски способности. Така и двамата имат различен вид власт един над друг, но именно любовта е онова, което създава равенство, надмогва и релативира властта. И ако любовта не се превърне в зависимост, то именно тази динамика на властта и преодоляването й отличава романтичната любов от другите видове и стои в основната на почти всяка холивудска история.