И тазгодишните коледни празници в нашето семейство бяха традиционно белязани с вкусна храна за тялото и душата. Сред последната категория се нареждат две книги, които ме приобщиха към магията на турската литература. Обичаната космополитна разказвачка на истории Елиф Шафак и нобеловият лауреат за литература Орхан Памук са сред най-емблематичните модерни турски автори в световен мащаб. При това почеркът им е различен в своята тоналност. Майсторското детайлно обрисуване на „декора“ на действието, присъщ за романа на Орхан Памук („Сняг“), прави процеса на визуализиране и вникване в света на персонажите автентичен и естествен. В творбата му присъства сблъсъкът между източните традиции и западния просперитет, похват, който прави поредната копка в зайналата яма помежду им, но това разсъбличане на клишетата е фундаментално за поощряването на бъдеща приемственост помежду ум. Политическият реализъм на Орхан Памук и мистичният пашкул на състраданието на Елиф Шафак не просто ме развлекоха, но и ме накараха да се замисля. Ето защо съм благодарна, че, макар и временно, успях да надзърна зад колисите на турския бит през очите на тези двама сладкодумци....

В сура Жените от Свещения Коран е казано: „И не убивайте сами себе си!“ — рече Кадифе.

Орхан Памук „Сняг“

Това е книга, която не вярвах, че ще прочета докрай, поради факта, че тя е по своему бавна. Не мудна или скучна, а бавна, действието се случва, когато времето за него е узряло. Това ми костваше определена доза търпение, но упражнението си струваше...

Карс е невзрачнo турско селище със затихващи функции, в което човек не би могъл да съществува незабелязан, защото всяка дума и крачка на както на местните, така и на гостуващите, се следи и записва от полицията. На фона на идилично падащи симетрични снежинки, завиващи града за зимен сън, се разиграват няколко любовни драми и множество политически кръвопролития. Ето и няколко представителни карски групи и институции и тяхната дейност: театралните пиеси са подиум за политически преврат и убийства; пресата публикува новини преди те да се са случили и по този начин ги подстрекава към реализация; политическите ислямисти са готови да свалят кожата на всеки заподозрян атеист; жените държат да носят кърпа на главата, но правителството забранява това на територията на държавни институции като университетски факултети; младите момичета от своя страна в знак на протест масово посягат на живота си, хвърляйки сянка върху (отворения за интерпретации) въпрос за самоубийството като непоправим грях пред Аллах. „Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот.“ 

Цялата тази паяжина от интереси се разиграва на сцената на потресаваща бедност, вяра като инструмент към престъпления и...любовните полети и падения на живеещия във Франкфурт поет Ка. В Карс той намира продължението на себе си и достига до извора на чистото вдъхновение и страстната любов. В последствие ги губи, но сърцето му не успява да се отърси от Карс, а престоят му там е повод за разстрела му четири години по-късно на немска територия.

„Сняг“ е роман, който бавно, но сигурно заплита читателя сякаш Карс е обсебил съзнанието на всеки, докоснал се до него.  В спомена остава да блести отразена представата за една огромна снежна пелена, в която капките кръв контрастират недвусмислено.

Някои от героите обичат, други предават близките си, някои убиват човек, други посягат на собствения си живот. „После всички се изгубиха в сгъстяващия се бавно, сняг.“ 

„Омагьосваща комбинация от жалост и жестокост“

Орхан Памук за „Речник на погледите“, Елиф Шафак

Какво виждаме и кого гледаме? Замисляме ли се за посланията, които очите ни отправят? Какво изживяват обектите на нашето наблюдение и това интересува ли ни изобщо? Елиф Шафак задава въпроси и ги нанизва на конеца, който развива от кълбото на историята, за да направи на читателите си красив подарък въпреки грозотата на обрисуваните от нея герои. Основно действието е разказано през очите на лирическата говорителка – жена с наднормено тегло, която живее в постоянно страдание и запълва емоционалната яма в душата си с... храна и още храна. Нейният партньор е джуджето с абсурдно име Б–В, което познава отблизо унижението на хорската преценка, отразена в очите им. Тя е огромна, той – миниатюрен. Гротескно. А ние хората обожаваме зрелища. Защото по този начин не се налага да се вглеждаме в себе си, тъй като е по-лесно да се зяпат другите. Б-В осмисля ежедневието си пишейки в обратен азбучен ред речник на погледите, един своеобразен алманах на човешката жестокост. Тя работи на половин щат в детска градина – при единствените, неосъждащи я за външния й вид, той позира гол пред ученици по изобразително изкуство и пише Речника.

Паралелно с историята на двамата обществени маргинали и тяхната рехава любов, Елиф Шафак тематизира показността на грозното, надниквайки в Черешовата шатра, към която множеството периодично се стича, за да бере с очи плодовете на чуждото нещастие... 

Ако самият ти имаш орисията да си зрелище за околните, единственото лекарсто срещу самотата е съпричастността към стадото на зяпачи, намерило нов обект на присмех.

„Това е свят на зрелища.

Гледаш и те гледат.

Приближавам и виждам онова, което всички виждат. Под лампата, в средата на улицата, петдесетинагодишна жена с бархетна нощница и чехли с помпони вика и играе кючек.

(...)

Затаявам дъх и гледам много внимателно.“  

Приятно четене!

Имам открита слабост към детските книги за възрастни, сред които като безспорен фаворит се се нарежда „Малкият принц“, но от сегашния момент вече се налага той да си дели победителската стълбица с тази тази нежна разходка към ценностите на детството и обратно. 

„Да убиеш присмехулник“ (1960) е най-известната творба от авторката Харпър Ли. Книгата е носител на наградата Пулицър, обявена е от Library Journal за най-добър роман на 20-ти век в Америка и се счита за най-добрия роман на всички времена във Великобритания. Като цяло това е книга, която няма нужда от допълнителна реклама, но фактът, че Стивън Кинг я препоръчва като смислено четиво, беше конкретният подтик да й обърна внимание. Въпреки тези плашещи предпоставки за разочарование се предадох на любопитството и не съжалих. Смятам, че книгата с достойнсто носи титлите си, защото успява да пренесе читателя в един поляризиран свят на игра, но и на конфликти, а пък детската неподправеност на езика и на душата са перлите в короната на тази класика.

В началото обаче тези похвали ми се струваха по-скоро прехвали. Като цяло действието се развивава плавно, представлява повествование през будните очи на 6-годишната адвокатска дъщеря Скаут. Историята предлага лесносмилаемост, но не и бърза сензация. Вероятно там се крие и нейната гениалност – тя представя детския свят, който се сблъсква с постоянни въпроси, ученически неволи и неразбиране на необходимостта от процеса на порастване и заменянето на лятната свобода с приспособяване към обществени норми (в случая на Скаут това буквално предполага смяната на панталон с рокля и на непосредствената искреност с учтивостта на добре възпитана дама). 

Към дотук близкия сценарии на тези, които си спомнят, че са били деца, се прибавят обществени нападки срещу цялото им семейство, породени от работата на бащата (Атикус), разбунил расистките настроение на (фиктивния) южен американския град Мейкомб, в който демонстрирането на расова омраза и третирането на чернокожите, а и на защитаващите ги, като заплаха за благоденствието на белите, отдавна са се сраснали с ежедневните ритуали на местните. 

Централна роля в света на Скаут играят още брат й Джем и техният общ приятел Дил, с когото прекарват летата, растейки неусетно. Дил от своя страна проявава нескрит интерес към съседската къща на Редлиевци, в която, според слуховете и детското му въображение, синът Бу Редли живее като затворник. Той е и протагонист на множество от разговорите и игрите им.

Детската идилия периодично бива помрачена от вербално насилие, което Скаут и Джем изживават, заради делото на Атикус за защита на обвиняем, но невинен чернокож, за изнасилване на бяло момиче. Една нощ неочаквано агресията над адвокатските деца ескалира и животът им е застрашен. В такъв критичен момент неподозиран приятел излиза от сянката на задните редици, наказвайки нападателя и давайки ценен житейски урок за човешката същност на тези, които са дорасли да го разберат, а Скаут, макар и изплашена и „малка“, проумява поуката – грях е да убиеш присмехулник – птицата, която никому не вреди...