Имам открита слабост към детските книги за възрастни, сред които като безспорен фаворит се се нарежда „Малкият принц“, но от сегашния момент вече се налага той да си дели победителската стълбица с тази тази нежна разходка към ценностите на детството и обратно. 

„Да убиеш присмехулник“ (1960) е най-известната творба от авторката Харпър Ли. Книгата е носител на наградата Пулицър, обявена е от Library Journal за най-добър роман на 20-ти век в Америка и се счита за най-добрия роман на всички времена във Великобритания. Като цяло това е книга, която няма нужда от допълнителна реклама, но фактът, че Стивън Кинг я препоръчва като смислено четиво, беше конкретният подтик да й обърна внимание. Въпреки тези плашещи предпоставки за разочарование се предадох на любопитството и не съжалих. Смятам, че книгата с достойнсто носи титлите си, защото успява да пренесе читателя в един поляризиран свят на игра, но и на конфликти, а пък детската неподправеност на езика и на душата са перлите в короната на тази класика.

В началото обаче тези похвали ми се струваха по-скоро прехвали. Като цяло действието се развивава плавно, представлява повествование през будните очи на 6-годишната адвокатска дъщеря Скаут. Историята предлага лесносмилаемост, но не и бърза сензация. Вероятно там се крие и нейната гениалност – тя представя детския свят, който се сблъсква с постоянни въпроси, ученически неволи и неразбиране на необходимостта от процеса на порастване и заменянето на лятната свобода с приспособяване към обществени норми (в случая на Скаут това буквално предполага смяната на панталон с рокля и на непосредствената искреност с учтивостта на добре възпитана дама). 

Към дотук близкия сценарии на тези, които си спомнят, че са били деца, се прибавят обществени нападки срещу цялото им семейство, породени от работата на бащата (Атикус), разбунил расистките настроение на (фиктивния) южен американския град Мейкомб, в който демонстрирането на расова омраза и третирането на чернокожите, а и на защитаващите ги, като заплаха за благоденствието на белите, отдавна са се сраснали с ежедневните ритуали на местните. 

Централна роля в света на Скаут играят още брат й Джем и техният общ приятел Дил, с когото прекарват летата, растейки неусетно. Дил от своя страна проявава нескрит интерес към съседската къща на Редлиевци, в която, според слуховете и детското му въображение, синът Бу Редли живее като затворник. Той е и протагонист на множество от разговорите и игрите им.

Детската идилия периодично бива помрачена от вербално насилие, което Скаут и Джем изживават, заради делото на Атикус за защита на обвиняем, но невинен чернокож, за изнасилване на бяло момиче. Една нощ неочаквано агресията над адвокатските деца ескалира и животът им е застрашен. В такъв критичен момент неподозиран приятел излиза от сянката на задните редици, наказвайки нападателя и давайки ценен житейски урок за човешката същност на тези, които са дорасли да го разберат, а Скаут, макар и изплашена и „малка“, проумява поуката – грях е да убиеш присмехулник – птицата, която никому не вреди...