„И ако някой се опитва да те кара да пушиш или ти дава някакви съмнителни неща, веднага да се махаш оттам, чуваш ли?“, беше ми казала баба на първия учебен ден в първи клас. Чух я разбира се. Но както понякога разбираме само онези неща, които ни интересуват, така и аз подминах съвета й с полу-неразбиране. Спомних си за него чак пет години по-късно, когато в класа ми се появиха пушачки.

Забележете, по наше време „пушачка“ беше особен вид идентичност, типична за ученичка горе-долу в шести клас. Това обикновено бяха момичета, които и бягат от час, и след това, като се появят отново на училище, сядат пред някое момче и нарочно си вдигат прашките до средата на гръба, та да им се подават над дънките. Че и понякога самоинициативно целуваха момчета на някой рожден ден и то независимо, дали момчетата искаха, или не. С една дума, „пушачките“, освен че пушеха, бяха и пример за неподражание за всяко благовъзпитано момиче и съответно причина за ужас от страна на всяко родителско и възпитаващо тяло от женски пол.

Ако има нещо в училищния ми живот, за което да съжалявам, то това е, че съм избягвала „този вид“ момичета и почти винаги съм изключвала възможността да се сприятелим. И като казвам, че съм ги избягвала, нямам предвид, че съм се държала лошо с тях. Не, противоположността на любовта и приятелството не е омразата, а безразличието. Тъй като не представляваха потенциални дружки, аз просто ги игнорирах, надявайки се, че никоя от моите приятелки няма да стане като тях. Или казано по друг начин, дискриминирах ги по най-лошия възможен начин: изключвах ги от реалността си. За разлика от психическото и физическото насилие този вид дискриминация се приема за допустимо поведение, защото спазва всички правила за добро възпитание и учтивост. И въпреки това именно в този случай човек няма как да се защити, защото нападки реално няма. Всеки нормален човек знае, че няма как всички да го обичат и толкоз. Но може би не е така?

Има два начина, по които обосноваваме изключването на хора от живота си. Първият работи с помощта на морални закони. Пушенето само по себе си е лошо за здравето, но нищо повече. И все пак в системата от морални правила на баба ми то беше символ на неморалното. Това „неморално“ не е логично и не може да бъде рационално аргументирано. То просто е и човек трябва да се пази от самото му съществуване. Така несъзнателно учим децата си още в началното училище, че хората не са равни помежду си, че има добри и лоши и че лошите носят един вид зараза. А всъщност в повечето случаи има слаби и силни и ако силните са достатъчно силни, търпеливи и обичащи, слабите няма как да ги заразят, ами ще стане тъкмо обратното. Защо не вярваме на децата си, че са достатъчно силни, за да успеят? Защо не ги учим да обичат всеки, а вместо това им казваме, че не може всеки да ги обича? Вместо това ги записваме в ново училище? Или ги караме да не дружат със слабите? Тъкмо децата най-лесно биха разбрали, най-бързо биха повярвали и най-усърдно биха се старали да възстановят равновесието, защото те най-много вярват, че доброто накрая побеждава.

Другият начин да оправдаем изключването на определени хора от живота си е чрез обяснението: „Той / Тя е токсичен човек.“ Което ще рече, че въпросната личност носи един вид негативна аура, излъчва лоша енергия - било то чрез поведението си като цяло или чрез думите си - и по този начин ни влияе лошо. Тук няма морално и неморално, а само чист егоизъм. Този начин на мислене е доста модерен напоследък в социалните мрежи и изказванията често пъти са придружени и с алтруистични обяснения като „Не те зарязвам заради теб, ами заради мен.“ Колкото и да ми допада това мислене, виждам един проблем, когато става дума за зарязване на негативно мислещи или егоистични приятели: за да се държат така, трябва да има причина. Никой не е лош по природа, просто някои хора са по-слаби. И пак опираме до тук. „Токсичните“ хора може би са просто в криза. Може би имат нужда от помощ, от някого по-силен от тях. От нас, които виждат „токсичността“ им. Да, може би за по-кратък или по-дълъг период от време ще спрем да ги наричаме „приятели“, ако в нашите представи приятелството предполага абсолютно равенство между двама души. Но това е условно. Това не предполага да ги откъснем от реалността си.

Затова в навечерието на празника мога само да ви пожелая да не мислите за това, кой е лош или токсичен, а само да откриете някой по-слаб от вас човек и да бъдете за него „противоотровата“ на ежедневието. И тогава може би някой ден нашите пра-правнуци ще живеят в свят, в който няма лоши хора.