"Знаеш ли това цвете колко е страдало, докато разцъфне?", изниква в съзнанието ми неясен спомен от интервю с баба Ванга, което съм чела преди много години. Представям си невиждащите й очи, загледани далече в нещо, невидимо за мен. Е, да е страдало, колко да е страдало?, бях си казала тогава, неразбирайки метафората.

Снимка: Björn S

Януарската мъгла ме задушава. И тази година няма сняг в Берлин. Не че се оплаквам, но снегът носи поне малко повече светлина, а без него тъмнината поглъща цялата реалност. Леденият вятър ме парализира. Дори не успява да ме прониже, защото тъмнината е изградила стена между мен и света. В такива дни разбирам как се е родила приказката за Снежната кралица. Не ти трябва сняг, за да си я представиш, трябват ти студ, тъмнина, която още с първата глътка въздух те отвлича в тесен затвор, и зима. Берлинска зима, лишена от слънце и надежда. Снежната кралица е берлинчанка по рождение: трийсетгодишна, несемейна, завинаги обезобразена от немските социални очаквания, непредвиждащи интелигентните жени да създават деца. Жена, неспособна да дава, да храни и да утешава. Виждайки я сутрин на път за работа, се чувствам като сираче, говорещо с майка си. Хем искаш да се докоснеш до нея, защото усещаш необходимостта от присъствието й, хем докосването ти причинява болка. Зимата няма какво да ти даде. Тя само отнема. Или?

Опитвам се да надмогна студа и да забавя крачка на път към къщи. Забелязали ли сте, че хората вървят по-бързо и нервно през зимата? Напразно се съпротивлявам срещу стреса, който ми носи бързото ходене. Кой ли може да се наслади на времето си при отрицателни температури? Аз не. Поставям си го за цел, но чувствам, че ще се проваля. Единственото хубаво на зимата е, че след нея идва пролетта. Отвръщам поглед от Снежната кралица.

Свеждам очи надолу към перваза на прозореца. Амарилисът ми е пораснал изведнъж. Не трябваше ли да цъфне за Коледа? До него първият нарцис също е покарал. Той пък не беше ли пролетно цвете? Дали и на тях зимата не им понася? Откъде ли взимат всичката енергия, за да растат и цъфтят въпреки тъмнината и студа? Дали и те се борят със Снежната кралица? И я побеждават, очевидно по-убедително от мен?

Зимата те кара да се завиеш с повече одеяла, също като пластовете на луковиците. Завиваш се и се кротваш, преставаш да гледаш навънка. А не престанеш ли, Снежната кралица със сила те принуждава да отвърнеш поглед от нея, защото колкото и да си търпелив и силен, колкото и енергия и гняв да таиш, тя е по-силна, защото е изконна сила на природата, неродена (стара) мома, живееща вечно. Погледът й те запраща извън пределите на поносимото, кара те да отстъпиш в страданието. Затова в крайна сметка отместваш поглед. Обръщаш го навътре, към топлото. Виждаш пъпчицата, там някъде, скрита в теб, невидима за другите. Пъпчица, която страда, но и се храни от топлината, която й даваш, за да може един ден да разцъфне.

„Здравей“, почти изграчваме един на друг нещо като замръзнал поздрав изпод шаловете, качени почти до очите. Аз се прибирам от работа, а хърватският ми съсед разхожда кучето си в...2:45 във вторник при температурно безумие от минус 14 градуса. Не знам кой от двама ни е по-изненадан от среднощната ни среща пред блока. Редуваме се в отключване на входни врати и открехването им със замръзнали оръкавичени пръсти.

Берлин, средата на април, пролетта се приближава свенливо като някогашна българска мома преди да се хване на хорото пред погледа на знойни ергени. Една скромна и красива, още сама неосъзнала достойнствата си. С потенциално обагрени от предизвикателство страни и полъх на младост.  Дългоочаквана и сънувана до примирение, че е митична и надали ще бъде реално уловена...

Същевременно пред вратата ми се подвизава елха, изкуствена, но все пак коледна, с включени лампички. Първоначално го отдадох на сибирските температури, в които заблудените птички преживяват участта на лястовичката на Щастливия принц, замръзват досами туптящо сърчице. В последвие преосмислих възможността за наличието на неподозирани саркастични заложби у някой съсед, който предлага да обработим насъбралия зимен фруст с доза ирония спрямо метеорологичните аномалии. И все пак, вече потресаващо, снегът в Берлин отстъпи малко след Великден, който мина под надслов „Изкопай скрито яйце от снега“, което подозирам обърка много родителски концепции и наложи създаването на Великденски заек, тип ала-снежен-човек, който повече прилича на Алисовия заек, но немската креативност не се причупи. А и имайки предвид, че великденските сладости се появяват на магазинния рафт някъде края на януари, а коледните през август, одобрявам премахването на определени разхищения на ресурси, нека си ядем сладките, да ни е топло поне на душата, пък дали заек или елен ще ни поднесе подарък, разликата е минимална, и двата случая водят до евентуално доставена радост. Мислейки позитивно, по този начин рядко се стига до осмисляне на необходимостта от пролетна умора, докато организмът я локализира, тя или се е превърнала в краткотрайно лято, повод за немската и не само слънценевидяла кожа да се сменя по змийски в някой препълнен парк, по чийто ливади се пече интернационалното човечество (полу)голо, или за по-практично се връща зимата, че да не губим тренинг.

Но ние се даваме. Също така и лисиците, които живеят в квартала, катеричката на двора, която ни е опитомила, за дивите прасета, които също са част от берлинското съсловие, не отговарям. И все пак пролетта дойде! За да ни научи, че чаканото слънце не е химера, да ни покаже и пъстротата на един безкрайно богат на противоречия, но и на красоти град, в който ние всички сме гости. На историята, на реда, но и на свободата въс всичките ѝ форми.

Честита дочакана пролет! 

Успешно преживяхме края на 2012 година със съпътстващите я странности (прогнозата на маите, преизбирането на Обама, генгнам стайл) и други събития от социален и(ли) банален характер. Мина красивият миг на война от пиратки, разлято шампанско по дрехите и бенгалски огън в косите, свидетелство за затишието след буря са снимките във фейсбук, правени в несвяст и качени под мотото „Публикувам във фб, значи съществувам“. Както стандартно след всяко добро парти се появяват махмурлук, гузна съвест и други нежелани странични ефекти, през януари често настъпва часът за равносметки. Обикновено това означава да: игнорирам миналогодишните обещания и да си самовнуша, че са били само пожелателни, а не задължителни, защото неизпълнени, иначе бихи ми довлекли повод за неудовлетвореност; да си измисля нови, които да си спомням поне до март месец; да не чакам настъпването на другия декември, за да преосмисля успеха на цялото начинание... 

Януари е може би най-грозният месец в Берлин. Студът от февруари и мракът от декември се обединяват в едно и дават началото на всяка нова година. По начало, който е измислил годината да започва през януари, определено е имал много лош вкус. Топлината и светлината от Коледа са си отишли, миризмата на греяно вино се е изпарила вече, дядо Коледа (ако случайно още го има) си е раздал подаръците и си е отишъл, а работата и ежедневието чакат всяка сутрин в мрака. Най-късно на втори фойерверките изцяло са затихнали, а в теб отеква едно далечно: „Започва, започва...“ Новата година започва. В точно този момент, ей-сега започва. Или е започнала вече? Нима вече сме догодина? „Започва, започва!“, крещи будилникът рано сутринта, а ти, отваряйки едното си око, го изключваш и се мъчиш да отвориш и другото. 

Та значи вече сме догодина. Всичко е съвсем новичко. Значи е време за онези обещания, които направихме в края на декември, да започнат да се изпълняват. Като далечни, вече замиращи коледни лампички проблясват спомени за онова, което планирахме за догодина. За тази година. 

А: Тази година възнамерявам да: работя върху себе си, а именно: да прочета част от класиката, която съм планирала, да бъда по-търпелива, да се науча да бъда леля, да пътувам, да обичам, да танцувам, да си предавам курсовите навреме, да вляза във форма, иначе казано, да пълня главата и да изпразвам масните депа със същата скорост... :D Колко е чудесно да си правим to-do-списъци за догодина, също като мечтателно писмо до дядо Коледа, но до самия себе си. Естествено по-малко учтиво и доста по-строго. Пък и човек най-късно през март е забравил обещанията си и ги е прехвърлил мислено в графа „мечти“, тоест, колкото по-дълго не се сбъднат, толкова по-красиво звучат. :D Всички лични треньори/ personal coaches (извинете безобразния превод, но се сещате кои хора визирам: онези с перфектните зъби, красивите къщи и бързо разпродаващите се книги) препоръчват да си ги пишем на хартия, романтичните тийни-филми дори идеализират подобни планове като начин да се сплотиш с приятели, пишейки си взаимно to-do-списъци и скривайки ги в някой пущинак. И това го пробвах на 16, но „съдбовните“ ми писания изчезнаха! Дано поне са били от полза на някого. 

З: Тази година възнамерявам да напиша дипломната си работа и най-после да завърша магистратурата. Възнамерявам да си намеря най-сетне нормална работа на пълно работно време. Някаква, кой знае каква. Нима това са цели? Или са по-скоро желания: неопределени, хаотични и объркани, невъзможни за следване. Знам, че сега е времето да си намеря прилична работа. Началото на година, още не съм завършила съвсем, но имам доста свободно време. Но защо ли това време ми напомня толкова на сезонните намаления, които в момента започват в берлинските магазини? Гледаш по витрините, че пише „намаление“, влизаш вътре и какво да видиш: наистина намаление! Виждаш перфектния пуловер за 5 евро и знаеш, че трябва да го купиш, просто трябва! Сега е времето за това. Но после се сещаш, че ти всъщност вече имаш подобен пуловер и едва ли ще бъде голяма находка, ако си вземеш още един. После се прибираш вкъщи, поглеждаш обявите за работа и виждаш колко са много. Прочиташ обява за перфектната работа във фирма с перфектния сайт и знаеш, че сега е времето да кандидатстваш там, защото никога няма да имаш този шанс отново. Но после, пишейки мотивационното писмо, се сещаш, че през динамичния си студентски живот вече си работил подобно нещо и едва ли ще е голямо постижение да вършиш същото на пълно работно време. След което поглеждаш към списъка с неща за вършене, виждаш под номер две „Да си намеря нова работа.“ и се чудиш: „Какво точно искам аз?“ 

Какво искате вие? Как е постижимо то? Какво по-хубаво време от полагането на едно ново начало от Днес? 

Успешен, вдъхновен, неповторим старт на Новата година ви пожелават от сърце Зори и Ани!!!