Всъщност четенето е здравословно. Успокоява тялото, карайки го да си почине от физически натоварвания, и дори понякога успокоява ума, разсейвайки го от моментни емоционални дисбаланси. Практикувано редовно и правилно, четенето стимулира креативността, допринася за обогатяванети на речника на четящия и влияе на мисленето ни. И това се отнася в различна степен за четенето на каквото и да било: от учебника по физика през шарения криминален роман и задължителните творби в час по Български език до спортния вестник. Четенето е като продължение на възпитанието и затова колкото по-големи ставаме, толкова по-важно става какво и колко често четем.

Снимка: Cinty Ionescu

Бях в България миналата седмица. Или в това, което остава от нея. Естествено, преживях и много вдъхновяващи срещи с дългогодишните ми приятели, хора, които, колкото и да не ми се иска, не са представителна извадка на актуалната действителност. Понеже не ми се пише генерална черна хроника, ще се концентрирам върху един аспект, който, където и да се намираш в страната, те застига. А в Пазарджик – направо те помита. Циганите.

Заглавието на статията е вандалски надпис, за който ми разказаха приятели. Той загатва или интереса на българина към астрономията, или креативно представена пропагадна към насилие. Нито сапуна, нито Сатурн ще ни спаси от проблемите с циганите. 

Снимка: Ορίζοντας Γεγονότων

Преди да продължа, държа да подчертая няколко необорими факта. Първият от тях е, че не съм обективна, колкото и да се стремя към това. Израснала съм с възпитанието, че тези хора са неконтролируема маса от непрестанно размножаващи се индивиди, които изсмукват социалните помощи. Това не беше съвсем разбираемо за детската ми психика. Обаче, когато баба ми ме предупреди да се пазя от циганката, с която играех на топка на село, защото имала въшки и била крадлива. Бързо се наложи да й повярвам и то по пътя на горчивия опит и по двата критерия. По-късно, вече тийнейджърка в Пазарджик, трябваше да се качвам винаги на тротоара на улицата по път за центъра на града, за да избегна шамар по седалищните части или вдигане на полата от циганин на колело, е, тогава нещата придобираха разбираеми дефиниции. Ще ви спестя останалите примери. Говорили са ми мръсотии, посягали са да ме докосват и какво ли още не и този акумулиран яд понякога пречи на обективната преценка. Може би. 

Вторият факт е, че никога не съм се опитвала да ги разбера. Да съдиш, без да разбираш, е ограничено. Така да бъде, поемам отговорност.

Третият факт е, че статистически погледнато, циганите, които политически некоректно ще наричам с истинското им име, скоро ще превъзхождат числено българското население. Вече в много училища в родния ми град класовете се състоят ако не изцяло, то предимно от циганчета. Или поне на хартия. Нека ходят на училище, нали това е пътят към мирното съжителство. Да де, ама те не ходят. Който не вярва, да намине по време на час в СОУ „Георги Гачев“ например. И да си води записки, ама мнооого внимателно.

Четвърто, „циганин“ не е нито диагноза, нито оправдание. Помните ли народната поговорка „Който не работи, не трябва да яде“? Доста симплифицирано, ама ако цял живот си на предизборни кебапчета и основната ти цел в живота е да откраднеш желязо и да се плодиш ... сори! Извинявам се на всички роми, които не отговарят на последното описание, а са образовани, интелигентни и културни членове на обществото, и такива има предполагам.

Снимка: Luciano

И сега към писано по преживяно. Да пътуваш в България с обществен транспорт си е сървайвър. Нито автобусния, нито железопътния транспорт са адекватни. На БДЖ ще посветя отделна статия или цяла книга, работното й заглавие за момента е „ПроКлетниците“. Докато в автобуса един циганин си играеше на телефона с включен бълбукащ звук, а други си крещяха и си миришеха зад мен под 40-градусовата жега, то ситуацията във влака миришеше от всякъде. Започвайки от купетата, смърдящи на тоалетна, минавайки през закъсненията и стигайки до безполезните опити на кондукторите да глобят нелегален псевдо-студент. На седалката срещу майка ми пък седеше циганин (като казах, че популацията им е нескромна, не се шегувах). На няколко метра от нас спипаният нелегален пътник крещеше на кондукторката, че не той е „нелегален, а цялата държава“. Интересна логика. Дълбоко вкоренена в народопсихологията ни. „Какво като съм нередовен, то цялата ни държава е такава“, ако мислехме по обратния път, „нека аз съм редовен и повече хора ще започнат да се стремят към същото“, току-виж и държавата ни спряла за момент да кърви. Наясно съм, че факторите са много и корупцията ни е по-октоподна от едноименния филм. Но понякога едно зърно ориз може да наклони везната. Следващото изказване на младия българин беше, че циганите пътували без пари, пък той, видите ли, трябвало да плаща. Ех, Бай Ганьо, може и да те пуснат в европейски дом, но пак си оставаш селянин. А циганинът на седалката срещу майка ми си мълчеше. Той не миришеше, не се държеше некултурно, не реагира на обидата и какво мислите – имаше билет...

В Германия ми промиха мозъка относно конструктивната критика. Тук проповядват, че не е достатъчно да се критикува, а е наложително да се правят конструктивни предложения. Ето ги моите:

– Да бъде задължително образованието за всички, независимо от етноса. Същото важи за работните часове, социалните помощи и законодателната дейност. „Никой не е над закона“ глави поредната медийна кампания, достатъчно напомпани обещания и празни приказки, отдавна им изтече давността.

– Да се вземат мерки за котролиране на раждаемостта на циганското население. Било то чрез сексуално образование или законови санкции. На това място здравият разум в лицето на Зори ми каза, че не мога да пропагандирам такова нещо, защото циганите „не са животни“. Говоря за модел на контрол над раждаемостта, не за кастрация все пак. Първото също звучи жестоко и радикално, но ми изглежда наложително... Или да продължаваме да пълним и домовете за деца с нещастни дечица без каквато и да било перспектива. Реално погледнато, не малка част от циганчетата попадат там. Това не е ли по-жестоко?

Снимка: Marjan Lazarevski

Снимка:  Catalin Besleaga

Често пъти ни питат за бакалавъра по публицистика в Берлин. Когато си току-що завършил училище, наистина това, което най-много те интересува е непосредствено идващото, а именно университетът. Така е било досега в живота ти: след десети клас е идвал единадесети и никога не е имало смисъл човек да се занимава толкова рано с това, което ще се случи в дванадесети.

Само че започнеш ли веднъж да следваш - или по-точно излезнеш ли сам-самичък на екзистенциалната си магистрала - нещата се променят. Всяко разочарование е решаващо. Изведнъж изчезва сигурността на системата, която възрастните са създали, защото ти самият си възрастен и трябва да си създадеш своя система. Свободата, за която винаги си мечтал, е пред теб, а ето, че нещата са оказват доста по-сложни от предвиденото. Най-силното препятствие, което не си предвидил, е страхът. Страхът от провал, от промяна, от светкавичен растеж. Страхът, създаден от възпитанието.

Предполагам, че 90% от следващите публицистика в първи семестър искат да станат журналисти. Останалите 10% искат да станат пиар- или маркетинг-експерти. Наблюденията ми показват, че около 50% от следващите в трети семестър искат да станат журналисти. Останалите 50% са объркани и не знаят какво искат. В крайна сметка може би 10% от завършилите публицистика наистина стават журналисти. Останалите... ами избират най-разнообразни професии. Една позната на позната например след 5 години работа в една маркетингова агенция наскоро си отвори ресторант.

По една или друга причина аз не съм от онези 10%. Още в трети семестър реших, че ще правя магистратура по социална антропология, която макар и по-малко „перспективна“ (т.е. куцат й малко пъблик рилейшъните), беше моята наука. Знам, че би било по-лесно да кажа, че ми беше интересно, че имах добри оценки и т.н. Само че това не би било достатъчно. Социалната антропология беше нещо, с което можех - и днес още го правя - да се идентифицирам в личния си живот. Нещо, което ме правеше повече Аз, отколкото всичко друго.

Хората ми казваха, че с публицистика и антропология най-много да мога да правя документарни филми за изчезващи племена. Днес знам, че хората са расисти и на всичкото отгоре се страхуват от успехите на другите и затова с всички сили се опитват да ги предотвратят. Само че аз, зодия Овен, никога не съм се подлагала на пълно подрязване на крилцата. Та записах магистратура по социална антропология и днес съм... ами антрополог.

Не, казвам го с цялата сериозност, на която съм способна. Вярно, антрополог, работещ като проект-мениджър, но с достатъчно място за креативност и куп идеи за бъдещето. За мен това беше много важно: хем да се помиря със скучната си работа, хем да да мога да изживея креативното си Аз, да бъда себе си, както е модерно да се казва. Повечето професионални съветници казват, че човек трябва да зареже всичко и да следва мечтите си, което може би е вярно в известна степен, но частта със зарязването на всичко не работи за мен. Като чужденка в Германия с минимални спестявания, но току-що омъжена и с надежди в близкото бъдеще да увеличи броя на членовете на семейството си, просто не мога да си позволя да „зарежа всичко“.

Затова след цяла редица от професионални разочарования, след пълно затъване в скуката и след период на пълно отчаяние човек, живял преди 300 години, ме върна в релси. За първи път от много години имах свой личен супергерой, който наистина беше съществувал и който не беше писател: Бенджамин Франклин. Прочетох автобиографията му за няколко дни и бързо ми стана ясно, че далеч не всички хора, имали успехи в дадена област, са си изкарвали прехраната чрез тази област. Той също е имал куп хобита и интереси, с които се е занимавал през обедната почивка или вечер. Дълго време е работил с хора, които не харесва, за сравнително малко пари, за да може да се издържа. И с огромни дози търпение е сбъдвал мечтите си: да отиде в Европа, да започне да издава вестник, да създаде библиотека (по това време в Щатите не е имало библиотеки, от които нормалните хора да могат да си взимат книги) и т.н.

Не смятам да преразказвам тук автобиографията му, която човек може да намери безплатно (поне на английски) в интернет. Това, което искам да кажа е, че неговият живот е много вдъхновяващ, защото доказва, че ако човек наистина иска нещо и има идеи, в които въпреки другите вярва, то винаги може да го постигне. Ще го постигне не чрез вярването и искането разбира се, а с упорит труд. И въпреки това научих за себе си, че онова, което работим, не определя идентичността ни. Че работата може, но не трябва да е любовна връзка. Че трябва да имаме визия за бъдещето си, но трябва и да сме отворени за онова, което случайността и сегашният момент ни предлага и да го инструментализираме. Че трябва да придаваме по-голям Смисъл на нещата, отколкото ни се струва в началото, че те имат. И то не защото този смисъл наистина съществува, ами защото ние самите имаме нужда от него, за да продължим.

***

Започвайки тази статия, имах намерения да пиша за нещо съвсем друго. За една друга книга, която в последно време дооформи представите ми за това, как човек (трябва да) сътвори / изобрети живота си. Бързо ми стана ясно обаче, че значението, което тази книга има за мен, ще остане скрито, ако не разкажа всички за тези лично-тривиални трансформации, които в последно време се случват с мен.

"Сигурно се мислиш за кралицата на интерпретацията.", подметна иронично, отмятайки косата си назад. "Червено никак не й отива.", помислих си аз, без да отговоря. Вече бях научила, че следването в университета е далеч повече от образование, развитие и борба за заветната хартийка, която в бъдеще ще се монетаризира в добра заплата. Студентският статус в Германия ти осигурява множество други привилегии и - най-важното - усещане за младост. Единственият недостатък е, че понякога се намъкват и други хора, по-млади от теб, още зелени тийнейджъри, които безсрамно подкопават чувството, че в края на трийсетте все още си бъдещето на нацията.

"Кралицата на интерпретацията", сетих се за случая наскоро, докато подреждах текстовете от следването си и отделях онези, които ще ми трябват за дисертацията. Очевидно е, че думата "кралица" е иронично вметната, за да покаже, че нямам никаква власт, въпреки че интерпретирам по-добре от нея. "За какъв дявол се хванах да я критикувам?", бях се запитала тогава, още деветнайсетгодишна, отбягваща всякакви спорове с по-възрастните. "Защо не й обясних как стоят нещата с интерпретирането?", чудя се сама на себе си днес, пет години по-късно. "А как стоят нещата?", по стара традиция започвам да дискутирам сама със себе си.

Подготовката по Български език и Литература винаги е била моят личен връх на сладоледа в училище. Колкото и да бях увлечена по химия между седми и десети клас, колкото и да обичам чужди езици: истината е, че въпреки високия си успех имаше само един предмет, който обожавах и който обикновено не ми костваше почти никакви усилия. Като дете четенето на книги беше начин да опознаеш света такъв, какъвто "е наистина" - или поне какъвто си мислех, че е. После като тийнейджър романите ме караха да се замислям за това, как светът се различава от моите представи. В частност българските романи приемах като един вид възпитание през десетилетията и вековете.

Модерно клише е, че учителите са съвременните будители. Никога не съм го усещала по този начин. Вижте, не казвам, че от образованието няма полза. Далеч съм от мисълта, че училището и университета са губене от време, макар че познавам доста хора, пръснати по света, които биха подписали подобно твърдение. Само че виждам в съвременното образование, а и в цялата концепция за будителите една основна грешка: консервативния подход към нещата. Както едните, така и другите се стремят към някакво "възрождение" (нарочно не пиша думата с главана буква, защото имам предвид не исторически факт, а социален процес). Сякаш някога "преди", в някакво митологично време е съществувал Раят - или поне Българският Рай - и хората са знаели Истината и са познавали всички правила, за да са щастливи като българи. Та ролята на всички възродители и будители е да припомнят на българите тези правила, да ги "събудят": както правилата, така и хората, които ги носят в себе си.

Не че е лошо да мислиш за миналото. Не казвам, че който и да било конструкт за миналото под формата на училищните предмети История и Литература е нещо негативно. Напротив. Тези представи, дори и да са грешни и субективни, са необходими са съществуването на някаква национална идентичност. Проблемът е, че често пъти в опитите да създадат тази идентичност така наречените будители саботират опитите на "будещите се" да мислят. Вижте само разните литературни анализи и интерпретации. Всеки образ, всеки символ, всеки цвят си има точно определено значение, наложено от невидим и никому непознат авторитет, което обаче трябва да бъде заучено, за да "разбереш" правилно текста. А реално никой не знае какво точно си е мислел авторът... Само че едните - учителите, професорите и критиците - имат авторитетната позиция на имащи власт, която другите - учениците - нямат. Наскоро четох интерпретация на "Спасителят в ръжта" и бях потресена от факта, че авторката беше открила цялата християнска символика (почти като при Йовков хаха) в романа на Селинджър. Пропуснала беше само факта, че в оригинал главният герой не се самоопределя като "Спасител", а като "хващач" (catcher). С една дума, тя е също толкова субективна, колкото и учениците, пишещи свободни интерпретации, само че нейните думи имат тежест...

Има нещо иронично във факта, че Денят на будителите е една седмица след връщането към зимното часово време. Сякаш подканва да сменим мисленето си на нова вълна, да сверим часовника си със световното време. Някакси кореспондира много добре с онова, което исках да кажа с тази доста объркана - а може и за някои хора леко обидна - статия, а именно, че ролята на будителите не би трябвало нито да е да припомнят неща, които хората per se знаят, нито да предоставят знание на тепсия. Ролята им е далеч по-проста и едновременно далеч по-сложна от това - а именно да "отворят очите", да счупят очилата, да светнат лампата и така нататъка, с една дума: да ни научат да мислим самостоятелно. Пък дали тогава всички ще стигнем до едни и същи (по-)знания... не е важно!