Показват се публикациите с етикет интеграция. Показване на всички публикации

Настъпване по пръстите

Още в първите дни на студентския си живот в Германия научих, че ако не познаваш никого в стаята и има свободни маси, то е за предпочитане да изпозваш тях, вместо да седнеш до някоя непозната личност и да рискуваш да я притесняваш. Или още по-лошо: да се чувстваш виновен, че го притесняваш, което чувство тя би могла да ти вмени по невербален, но много осезаем начин.

Едно от другите първи неща, които научих, е, че в градския транспорт има два вида хора: такива, които стоят на вратата и запречват движението, въпреки че автобусът вътре е празен, и такива, които още с качването си избират точно определена седалка и на всяка цена трябва да седнат на нея, независимо колко други пътници ще избутат и прегазят по пътя си.



- Извинете! - укорително ми казва възрастна жена и побутва торбата с размер 1 х 1 м., която съм сложила на вътрешната седалка в метрото, пътуваща назад.

Вдигам торбата и преди да съм успяла да наместя стърчащите от нея две франзели, стрък праз и връзка ревен, така че да не паднат, тя вече е успяла да накара човека на отсрещната седалка да си свие краката, настанила се е до мен и в седящо положение усилено дърпа дядото за бастуна, за да седна пък той срещу мен и  диагонално от нея. Ръката ми замръзва във въздуха заедно с торбата, която се оказва твърде голяма, за да се побере между бастуна на дядото и краката ми. Внимателно приземявайки покупките на пътечката в средата на метрото, забелязвам, че седалката отдясно на дядото и от другата страна на пътечката е празна. Ако беше седнала на нея, нямаше да се налага нито да сбутва мен и човека диагонално от мен, нито пък да дърпа дядото за бастуна, а можеше да си седи до него и да го подкрепя, докато седне и той.

И тогава в главата ми се случва нещо особено. Като балон с горещ въздух възмущението ми започва да се издува и да се очертава върху изражението на лицето ми. Едновременно с това във въображението ми гласът на бабичката прогърмява през горещия въздух, прерязвайки го на две: „Тази днешната младеж... Никакво уважение към възрастните хора...“ Опомням се и съзнателно насочвам погледа си далеч от бабата. Чудя се, дали гласът във въображението ми беше на немски? Защо тогава думите звучат така на български? И дали моята реакция беше реакцията на обидената източноевропейка? И ако да, защо беше така в синхрон с немската култура? Странно.

Усещам как бабичката се е вторачила в екрана на мобилния ми телефон, на който пиша съобщение на български. Любопитството й е толкова силно, че мога да чуя как дъвче сухото хлебче с кашкавал и мога да усетя дъха й отстрани на врата си. Рязко ставам и усещам как тя вече приканва дядото да се премести до нея.

- ...тези рускини... - долита до мен част от шепота й. Обръщам се към нея и погледите ни се срещат, а тя продължава вече на висок глас. - Също като Лена Майер-Ландрут или Лейди Гага се обличат. 

Време е да сляза от влака.

За сянката на Ориента или защо слънцето грее от запад

И така, кой от вас знае как се е казвала Буркина Фасо допреди 32 години? Или откъде идва името на Еквадор? Защо има две Конго-та? Или пък каква е връзката между Сирия и Асирия? И накрая: какво е общото между всички тези държави? Ще отговоря само на последния въпрос: общото е, че имената на всички изброени държави са им дадени не от местното население, ами от чужденци, от хора, които често пъти нито са познавали културите, нито пък са прекарвали много време на териториите им. Най-често от европейци.



На арабски "Сирия" е "Ал Шам". Не знам за вас, но първия път, когато разбрах, леко се учудих. Бях очаквала дума, близка до тази, която използват всички европейски езици. После учителят по арабски ми каза, че имало и дума "Сурия", образувана от европейското название, но "Ал Шам" била по-правилна. Странно.

"Ал Шам" означава на староарабски просто "Вляво", докато например "Йемен" означава "Вдясно" (от Мека). Преди европейската колониализация и преди Османската империя по тези земи изцяло липсвала идеята за национална идентичност. Вярно, родолюбието било ценена добродетел, но то било свързано повече с родния град, отколкото с някаква държава, и по-скоро с любовта към земята, отколкото към останалите хора, които я населяват. Дори в по-стария арабски език не е имало дума, означаваща "държава", ами само такава, назоваваща моментните управляващи, било то монарси, или министри.

С една дума, в продължение на векове Сирия съществувала като цялост само в документите на римляните, гърците, норманите и арабите, но не и за хората, които населявали територията й. И после дошла Османската империя, в рамките на която  т.нар. сирийци (, които обаче никога не наричали сами себе си по този начин) станали… рая. Също като българите, арменците или гърците.

В Османската империя раята не е била само и единствено християнското население, ами всички етноси и социални групи, които били подчинени на (и от) османците и които били принудени да плащат допълнителни данъци. На практика раята изхранвала империята, защото числено едва ли не превъзхождала поробителите си и съответно произвеждала по-голямата част от необходимата храна и други суровини. Вярно, християнското население плащало още по-високи и несправедливи данъци от мюсюлманската рая, но пък известна част от него - към която българите за съжаление не принадлежали - била под закрилата на най-различни западноевропейски посланици и дипломати и страдала поради тази причина често пъти по-малко от мюсюлманската рая.

Та сирийците били част от раята. Около две трети принадлежали към различни течения на исляма, а една трета били християни. Като казвам "сирийците" обаче, имам предвид… ами и аз не знам какво точно имам предвид. Мога обаче да кажа какво нямам предвид: нямам предвид точно населението на съвременна Сирия. Всъщност съвременната територия на Сирия тогава била разделена на три вилаета, като всеки от тях покривал не само Сирия, ами и леко излизал от днешните й граници. Онова, което османците наричали "Сирия" всъщност навлиза в границите на днешните Ливан и Йордания. А местното население… и аз не знам кога и защо точно са започнали да се наричат сирийци. Може би по някое време са се примирили и са решили, че след като всички ги наричат така, трябва да има някаква истина. Че са не просто арамейци, гърци и кюрди, ами също една нация… Наречена сирийци.

Думите, които употребяваме, никога не са просто думи. Имената не са неутрални или случайни съвкупности от букви и срички. Всяка дума съдържа парченце култура, всеки избор да използваме именно тази дума, а не друга, съдържа информация за нас самите и за отношенията ни със света около нас. Всяка дума съдържа политика независимо, дали го виждаме, или не, дали искаме да го видим, или не искаме. Всяко изказване е действие с възможни и неизбежни политически последствия.

В началото на 20. век се появил лозунгът "Сирия на сирийците!". Звучи познато, или? След като поне официално се освободили и от османско, и от френско владичество сирийците решили, че Сирия им принадлежи. Банално? И аз не знам. Възможно ли е да ти принадлежи държава, измислена от чужденци? Възможно ли е да я чувстваш като собствената си държава? Едва ли има правилен отговор на този въпрос. Явно е възможно. Времената се менят, мисленето на хората също, за културите пък да не говорим.

Днес, векове, след като европейците, арабите, идващи от северна Африка и османците дружно „изобретяват“ Сирия, за да служи най-вече на собствените им интереси, изведнъж се появяват националистически движения, които дори използват названието „Ал Шам“. И никой не търси отговорите в историята, ами всички сляпо пращат Сирия в сянката на Ориента, въпреки че именно оттам десетилетия и векове наред се е опитвала да избяга...


Вдъхновено от: The Origins of Syrian Nationhood. Histories, poineers and identity. Ed. Adel Beshara. Routledge Studies in Middle Eastern History. 2011.

„Циганите на Сатурн“?!...

Снимка: Cinty Ionescu
Бях в България миналата седмица. Или в това, което остава от нея. Естествено, преживях и много вдъхновяващи срещи с дългогодишните ми приятели, хора, които, колкото и да не ми се иска, не са представителна извадка на актуалната действителност. Понеже не ми се пише генерална черна хроника, ще се концентрирам върху един аспект, който, където и да се намираш в страната, те застига. А в Пазарджик – направо те помита. Циганите.

Заглавието на статията е вандалски надпис, за който ми разказаха приятели. Той загатва или интереса на българина към астрономията, или креативно представена пропагадна към насилие. Нито сапуна, нито Сатурн ще ни спаси от проблемите с циганите. 

Снимка: Ορίζοντας Γεγονότων
Преди да продължа, държа да подчертая няколко необорими факта. Първият от тях е, че не съм обективна, колкото и да се стремя към това. Израснала съм с възпитанието, че тези хора са неконтролируема маса от непрестанно размножаващи се индивиди, които изсмукват социалните помощи. Това не беше съвсем разбираемо за детската ми психика. Обаче, когато баба ми ме предупреди да се пазя от циганката, с която играех на топка на село, защото имала въшки и била крадлива. Бързо се наложи да й повярвам и то по пътя на горчивия опит и по двата критерия. По-късно, вече тийнейджърка в Пазарджик, трябваше да се качвам винаги на тротоара на улицата по път за центъра на града, за да избегна шамар по седалищните части или вдигане на полата от циганин на колело, е, тогава нещата придобираха разбираеми дефиниции. Ще ви спестя останалите примери. Говорили са ми мръсотии, посягали са да ме докосват и какво ли още не и този акумулиран яд понякога пречи на обективната преценка. Може би. 

Вторият факт е, че никога не съм се опитвала да ги разбера. Да съдиш, без да разбираш, е ограничено. Така да бъде, поемам отговорност.

Третият факт е, че статистически погледнато, циганите, които политически некоректно ще наричам с истинското им име, скоро ще превъзхождат числено българското население. Вече в много училища в родния ми град класовете се състоят ако не изцяло, то предимно от циганчета. Или поне на хартия. Нека ходят на училище, нали това е пътят към мирното съжителство. Да де, ама те не ходят. Който не вярва, да намине по време на час в СОУ „Георги Гачев“ например. И да си води записки, ама мнооого внимателно.

Четвърто, „циганин“ не е нито диагноза, нито оправдание. Помните ли народната поговорка „Който не работи, не трябва да яде“? Доста симплифицирано, ама ако цял живот си на предизборни кебапчета и основната ти цел в живота е да откраднеш желязо и да се плодиш ... сори! Извинявам се на всички роми, които не отговарят на последното описание, а са образовани, интелигентни и културни членове на обществото, и такива има предполагам.

Снимка: Luciano
И сега към писано по преживяно. Да пътуваш в България с обществен транспорт си е сървайвър. Нито автобусния, нито железопътния транспорт са адекватни. На БДЖ ще посветя отделна статия или цяла книга, работното й заглавие за момента е „ПроКлетниците“. Докато в автобуса един циганин си играеше на телефона с включен бълбукащ звук, а други си крещяха и си миришеха зад мен под 40-градусовата жега, то ситуацията във влака миришеше от всякъде. Започвайки от купетата, смърдящи на тоалетна, минавайки през закъсненията и стигайки до безполезните опити на кондукторите да глобят нелегален псевдо-студент. На седалката срещу майка ми пък седеше циганин (като казах, че популацията им е нескромна, не се шегувах). На няколко метра от нас спипаният нелегален пътник крещеше на кондукторката, че не той е „нелегален, а цялата държава“. Интересна логика. Дълбоко вкоренена в народопсихологията ни. „Какво като съм нередовен, то цялата ни държава е такава“, ако мислехме по обратния път, „нека аз съм редовен и повече хора ще започнат да се стремят към същото“, току-виж и държавата ни спряла за момент да кърви. Наясно съм, че факторите са много и корупцията ни е по-октоподна от едноименния филм. Но понякога едно зърно ориз може да наклони везната. Следващото изказване на младия българин беше, че циганите пътували без пари, пък той, видите ли, трябвало да плаща. Ех, Бай Ганьо, може и да те пуснат в европейски дом, но пак си оставаш селянин. А циганинът на седалката срещу майка ми си мълчеше. Той не миришеше, не се държеше некултурно, не реагира на обидата и какво мислите – имаше билет...
***
В Германия ми промиха мозъка относно конструктивната критика. Тук проповядват, че не е достатъчно да се критикува, а е наложително да се правят конструктивни предложения. Ето ги моите:

– Да бъде задължително образованието за всички, независимо от етноса. Същото важи за работните часове, социалните помощи и законодателната дейност. „Никой не е над закона“ глави поредната медийна кампания, достатъчно напомпани обещания и празни приказки, отдавна им изтече давността.

– Да се вземат мерки за котролиране на раждаемостта на циганското население. Било то чрез сексуално образование или законови санкции. На това място здравият разум в лицето на Зори ми каза, че не мога да пропагандирам такова нещо, защото циганите „не са животни“. Говоря за модел на контрол над раждаемостта, не за кастрация все пак. Първото също звучи жестоко и радикално, но ми изглежда наложително... Или да продължаваме да пълним и домовете за деца с нещастни дечица без каквато и да било перспектива. Реално погледнато, не малка част от циганчетата попадат там. Това не е ли по-жестоко?

Снимка: Marjan Lazarevski
– Предлагам да интегрираме когото можем, тоест да го „побългарим“ (образно казано), визирам – да го образоваме. И като сме на тема образование, крайно време някои българи да се „очовечат“, тоест да спрат да се „циганят“ за един билет за влака (и не само). Особено тези, които могат да си го позволят. В противен случай, човек лесно би могъл да се обърка кой в цялата картинка е циганинът и кой – българинът...
Снимка: