С Милан Кундера сме родени на една и съща дата и след като и двамата сме Овни, човек би предположил, че си приличаме. Може и да има прилики. Огромните разлики в светогледа обаче очевидно се дължат на факта, че сме родени в различни години на различни места. Толкова различни, че четейки Кундера, физически чувствам пропастта между нас.

Не препоръчвам „Непосилната лекота на битието“ на никого, който има нужда от занимание за свободното си време. Дори и по някаква причина да му хареса, не мисля, че човек може едновременно да се забавлява с този роман и да го разбере в дълбочина. За сметка на това го препоръчвам на всички, родени между построяването на Берлинската стена и падането й, търсещи отговори на екзистенциални въпроси и желаещи да сравнят перспективите на различните поколения, живели в толкова различни условия. Не знам каква е била основната цел на романа, но съм убедена, че е много подходящ за четене и обсъждане в гимназията, когато идентичността на човека се формира всеки ден с нестихваща динамика.

За мен лично „Непосилната лекота на битието“ е отвратителен роман. От онези, които, отвращавайки ни, ни сближават със самите нас и ни карат да осъзнаем собствените си ценности, принципи и граници. А също и от онези, които искам да прочета, колкото се може по-бързо, да ги върна в библиотеката и да ги забравя завинаги, за да не се налага да мисля за тях и от ужас, че може би ще открия самата себе си в някой от така отблъскващите ме персонажи. Страхът е първото, което чувствам, четейки ги. Страх, че може би съм предала онова, което е важно за мен, а също и страх, че авторът може би наистина вярва в това, което описва, че може накрая той да се окаже прав, а аз да вярвам само в измислени неща.

Не открих себе си в нито една от героините и в нито един от героите на „Непосилната лекота на битието“. Може би и това е причината да пиша този пост за него и да продължавам да се занимавам с въпросите, които той задава.

Най-тегавият образ в романа е Тереза, която през по-голямата част е просто жертва: жертва на нещастната си и цинична майка, жертва на сексуален тормоз на работа, жертва на съпруга си, който й изневерява непрестанно, жертва на комунизма, който се опитва да проникне във всяко ъгълче на живота й и да й диктува какво да прави, и - преди всичко - жертва на собствения си слаб характер и на невъзможността да живее в мир със себе си.

Най-отблъскващият за мен персонаж в романа е съпругът й Томас, който е лекар и смята себе си за интелектуалец. Според автора любопитството на Томас и желанието му да прави открития го тласкат от една жена към друга. Жените го възприемат като властен и силен мъж, но самият той е изцяло зависим от любовта си към Тереза, която той разграничава от сексуалността си. Онова, което най-много ме отблъсква у него, не е точно навикът му да изневерява, а начинът, по който интерпретира поведението на хората и събитията около себе си, както и множеството му теории за действителността. Томас се опитва да намери закономерности в Битието, да създаде общовалидна „наука“ за реалността, в която живее. Той вярва, че това, което изпитва към Тереза, е любов (нещо, което аз се осмелявам да оспоря) и че има неща, които „трябва да ги бъде“. Затова, когато тя го напуска и се връща в комунистическа Чехословакия, той също зарязва обещаващата си работа в швейцарска болница и я последва. Защото така „трябва“. Именно теориите му и опитите му да мисли го превръщат във враг на комунистическия режим. В навечерието на руската окупация той публикува статия, в която сравнява чешкото правителство с Едип: както той поради незнание е допуснал грешка, така и те поради неразбирането си за това, че комунизмът е истинска катастрофа, са сгрешили. Изводът от статията е, че както Едип си избожда очите и напуска, така и чешките комунисти трябва да се самонакажат и да изчезнат.

Не възнемерявам да опъвам шевовете на този пост с размисли за комунизма, свободата на словото и ограничаването й. Не възнамерявам също да обяснявам защо мисля, че теориите на Томас са късогледи и сакати. „Непосилната лекота на битието“ има и герои, живеещи извън чешкия комунистически режим като любовницата на Томас Сабина, затова не бих казала, че Кундера обвинява само политическата система за нещастието на героите си, въпреки че критиката му е доста очевидна и добре основана. Това, което прави впечатление обаче, е зависимостта на „Битието“ както от политическите събития, така и от собствените решения на героите. Питам се само, дали общото настроение на епохата, описано в романа, е причинено от политическите обстоятелства, или е вярно и обратното: хората, живели по това време, са били с такава емоционална, морална и философска нагласа, която е довела до политическите режими...

А колкото до „непосилността“ и „лекотата“ на Битието, те много ми напомнят на „погнусата“ на Сартр. Кундера ги облича в концепта на свободата (и предателството), но обикновено това е свобода от нещо (от зависимостта, която една любовна връзка създава, от шпионите на правителството и т.н.), а не свобода за нещо или някакво действие. Затова и лекотата, скрита зад маската на свобода, е толкова непосилна: веднъж освобождавайки се, човек не знае какво следва след това и се чувства празен. Именно този вътрешен вакуум (, който е типичен за повечето посткомунистически общества) е далеч по-непосилен за човека от тежестта на принудите. Защото, съвсем в стила на Ницше, освобождаването от теглото на Битието не носи щастие (=лекота), а безтегловност, носи Нищото. И точно това е толкова далечно за мен, непознаваща времето, за което разказва Кундера. За мен Битието не е нито математическо уравнение, нито пък работи по законите на физиката, че отнемайки от лошото, да станем щастливи. За мен смисълът не е в изваждането на негативното, а в прибавянето на позитивното, в творческата енергия, която се увеличава, разпространявайки се, в способността да прибавяш и към чуждия, и към своя живот, и в непрестанното откриване на вече съществуващото съвършенство в света около нас.

Също като главния герой в „Моби Дик“ и аз си имам свой начин да избегна мръщенето и сивотата, които ми носи понякога ежедневието. Също като него и аз обичам да потеглям в открито море и да се нося из непознати води, макар че моето море е книжно или напоследък дигитално. Лесно е: отваряш книгата, платната се опъват още с отгръщането на първата страница и... отплаваш. Скоро от реалността остават само далечни шумове и неясни очертания, които по някое време също изчезват. Оставаш сам на кораба. В открито море.

Ами ако магията не се получи? Ако стаята запази ясните си очертания? Ако телевизорът продължи все така да бълва риалити-глупости въпреки усилията ти да чуеш вълните? Ако плетката на бабата, която седи до теб в метрото се окаже по-интересна от пътешествието по море? Ако мекият звук, който издават нейните проблясващи игли за плетене, се окаже твърде мощен, за да бъде надвикан от виртуалната реалност на книгата? Ако въпреки безбройните опити да се концентрираш и да потънеш в романа той просто се окаже толкова плитък, че ти стига до коленете? Какво правим тогава? А???

Като книжен плъх по призвание не съм зарязвала книга през живота си. Имам предвид книги, които доброволно съм започнала да чета, по собствено желание, а не такива, които някой професор в университета ме е накарал да погълна. Колкото и скучна да е била книгата, винаги съм се насилвала да продължа да чета и в повечето случаи съм се увличала. Всъщност май винаги съм се увличала, след като прочета 20% от книгата. В моите представи да зарежа книга беше почти равносилно на предателство към всички хубави книги, които някога съм чела. И наистина нямам предвид само романи или художествена литература. Имам предвид всички книги. Знам, странно звучи, но ми изглеждаше проява на слабост да откажеш да изслушаш някоя книга. До днес. Днес за първи път в живота си зарязвам книга. И за да си заслужа още повече публичното порицание, ще кажа, че зарязвам класическа книга: "Моби Дик".

Преди 10 години щях да продължа да чета, опитвайки се да се заинтересовам от моралните проповеди, описанията на цветнокожите ловци на китове и опитите за биологични наблюдения над морските обитатели. Щях да се опитам да надвия скуката при четене и да я прочета до края.

Само че от сегашната си гледна точка наистина не виждам смисъл. Обичам да чета, откакто се научих. Ако не и от преди това. От този момент до сега съм прочела ТОЛКОВА много, че повторенията на мотиви, сюжети, характери и послания са поразяващи. Повечето книги не казват нови неща, а просто повтарят старите. Някои казват нови неща, поставени в познат контекст. Други казват неща, нови само за определени читатели. За да може една история или едно твърдение да е разбираемо, то неизменно трябва да се базира на познатото. Излиза, че ако човек прочете определен брой книги в живота си, може просто да спре по някое време, защото ще разполага с достатъчно "материал"... Излиза, че хората трябва да престанат да пишат, защото вече всичко е казано.

Е, грешно излиза разбира се. Вярно е, че обикновено не се запознаваме лично с човека, написал определена книга, но четейки я, ние четем и автора. А хората са различни, затова и книгите се различават помежду си, въпреки че казват едни и същи неща. В човека се крие нещо огромно и блестящо, нещо, което не може да се изрази с думи, образи и художествени похвати, защото не се вмества в простосмъртните измерения на културите и обществата. Именно това огромно нещо преобразява познатото, създава нови вариации, но и понякога прекрачва границите и счупва оковите, които езикът сам си е наложил. Заради това си струва да се пишат и четат книги.

Та именно затова зарязах "Моби Дик". Защото на 14 човек все още събира "материал", сравнява и "архивира", за да си създаде представа за света. Само че на 24 вече си събрал известно количество и започваш да се позиционираш. Научил си се да разпознаваш в зародиша концепции и си изградил собствено мнение за тях. Освен това знаеш, че времето ти е ценно и не бива да го губиш с неща, които не те обогатяват, но за сметка на това са отегчителни и изпълнени с разкази за  ирационална омраза, неразбираема за мен (а и честно казано, не искам някога да я разбирам). Знаеш, че както в материалния свят, така и в художествения и виртуалния има хора, с които си струва да си прекараш времето, както и такива, с които не си струва. Точка.

Наскоро даваха „Титаник“ по немската телевизия. Не го гледах, но въпреки това нямаше как да не си припомня първия и единствен път, когато го гледах. Беше странно преживяване, особено в онзи момент, когато корабът потъва. Не знам защо, но всички плачат. Аз не плача на тъжни филми. Има нещо много фарсово в тях, нещо фалшиво и предизвикващо самосъжаление. Сякаш душата ти се превръща в огромен пикочен мехур, който трябва незабавно да се изпразни. И тези сълзи не са чисти и освбождаващи от натрупалите се токсини, ами празни и натоварващи. Също като да пиеш кола, пълна със захар, но в крайна сметка тялото ти да отделя само вода, а захарта да остава в теб.

Накъдето и да погледнеш, всички се опитват да ти слагат памперси. Всякакви сладникави романчета и филмчета, лишени от всякаква хранителна стойност, но пълни с калории, те затрупват, играят си с душевната ти отделителна система и купуват без пари пълните със сълзи памперси. В университета също често ни захранват със сухи, несмилаеми теории, а на изпити очакват да им ги върнем същите, само че смлени. И после се чудят, че имаме мисловен запек! Но както казва Норбеков, това е като да изядеш една ябълка, да изчакаш да я преработи стомахът ти и да очакваш да излезе на бял свят същата ябълка, която си изял. Щуротии! Явно за това, което излиза на бял свят след храносмилането, се пише оценка, а не за това, което е прието като хранителна стойност и е усвоено от организма. След корекцията на пълните памперси от изпита, все още нетренираното бебешко дупе често пъти е наранено и кърви. Но няма страшно! Ще го намажем с мехлем от глухарчета, направени от красиви обещания за професионален успех, за реализация във всяко отношение и за престижна работа. Коя рана не би се излекувала след тази козметична процедура!

Днес, накрая на магистратурата, поглеждам към кантара, който показва с 5 килограма повече и се замислям откъде ли са дошли. След претеглянето на пълните памперси резултатите са записани в бакалавърската ми диплома, а скоро тя ще бъде последвана и от магистърска. Защо никой не претегли и мен?? Сещам се за онези моменти, когато не пълните памперси, а усвоената храна имаше значение. Когато вместо да се опитвам да пресъздавам, храносмилайки, се очакваше от мен да употребя хранителната стойност на приетата доза, за да вдишам въздух, да погледна на стария свят по нов начин и да размърдам онези сиви клетки между ушите, които придават тежест на главатa. Когато след храносмилането не изхвърленото имаше значение, а това, което възникваше от усвоеното. Дали някой някога ще погледне на мазнинките по мен по този начин? Дали някой някога ще се интересува от това, което усвоявам, а не от това, което ям? Или пълните памперси от миналото вечно ще ми служат като инструмент в търсенето на работа? Но нима по този начин можеш да намериш работа, която не просто те храни, но и засища?