И така, кой от вас знае как се е казвала Буркина Фасо допреди 32 години? Или откъде идва името на Еквадор? Защо има две Конго-та? Или пък каква е връзката между Сирия и Асирия? И накрая: какво е общото между всички тези държави? Ще отговоря само на последния въпрос: общото е, че имената на всички изброени държави са им дадени не от местното население, ами от чужденци, от хора, които често пъти нито са познавали културите, нито пък са прекарвали много време на териториите им. Най-често от европейци.

На арабски "Сирия" е "Ал Шам". Не знам за вас, но първия път, когато разбрах, леко се учудих. Бях очаквала дума, близка до тази, която използват всички европейски езици. После учителят по арабски ми каза, че имало и дума "Сурия", образувана от европейското название, но "Ал Шам" била по-правилна. Странно.

"Ал Шам" означава на староарабски просто "Вляво", докато например "Йемен" означава "Вдясно" (от Мека). Преди европейската колониализация и преди Османската империя по тези земи изцяло липсвала идеята за национална идентичност. Вярно, родолюбието било ценена добродетел, но то било свързано повече с родния град, отколкото с някаква държава, и по-скоро с любовта към земята, отколкото към останалите хора, които я населяват. Дори в по-стария арабски език не е имало дума, означаваща "държава", ами само такава, назоваваща моментните управляващи, било то монарси, или министри.

С една дума, в продължение на векове Сирия съществувала като цялост само в документите на римляните, гърците, норманите и арабите, но не и за хората, които населявали територията й. И после дошла Османската империя, в рамките на която  т.нар. сирийци (, които обаче никога не наричали сами себе си по този начин) станали… рая. Също като българите, арменците или гърците.

В Османската империя раята не е била само и единствено християнското население, ами всички етноси и социални групи, които били подчинени на (и от) османците и които били принудени да плащат допълнителни данъци. На практика раята изхранвала империята, защото числено едва ли не превъзхождала поробителите си и съответно произвеждала по-голямата част от необходимата храна и други суровини. Вярно, християнското население плащало още по-високи и несправедливи данъци от мюсюлманската рая, но пък известна част от него - към която българите за съжаление не принадлежали - била под закрилата на най-различни западноевропейски посланици и дипломати и страдала поради тази причина често пъти по-малко от мюсюлманската рая.

Та сирийците били част от раята. Около две трети принадлежали към различни течения на исляма, а една трета били християни. Като казвам "сирийците" обаче, имам предвид… ами и аз не знам какво точно имам предвид. Мога обаче да кажа какво нямам предвид: нямам предвид точно населението на съвременна Сирия. Всъщност съвременната територия на Сирия тогава била разделена на три вилаета, като всеки от тях покривал не само Сирия, ами и леко излизал от днешните й граници. Онова, което османците наричали "Сирия" всъщност навлиза в границите на днешните Ливан и Йордания. А местното население… и аз не знам кога и защо точно са започнали да се наричат сирийци. Може би по някое време са се примирили и са решили, че след като всички ги наричат така, трябва да има някаква истина. Че са не просто арамейци, гърци и кюрди, ами също една нация… Наречена сирийци.

Думите, които употребяваме, никога не са просто думи. Имената не са неутрални или случайни съвкупности от букви и срички. Всяка дума съдържа парченце култура, всеки избор да използваме именно тази дума, а не друга, съдържа информация за нас самите и за отношенията ни със света около нас. Всяка дума съдържа политика независимо, дали го виждаме, или не, дали искаме да го видим, или не искаме. Всяко изказване е действие с възможни и неизбежни политически последствия.

В началото на 20. век се появил лозунгът "Сирия на сирийците!". Звучи познато, или? След като поне официално се освободили и от османско, и от френско владичество сирийците решили, че Сирия им принадлежи. Банално? И аз не знам. Възможно ли е да ти принадлежи държава, измислена от чужденци? Възможно ли е да я чувстваш като собствената си държава? Едва ли има правилен отговор на този въпрос. Явно е възможно. Времената се менят, мисленето на хората също, за културите пък да не говорим.

Днес, векове, след като европейците, арабите, идващи от северна Африка и османците дружно „изобретяват“ Сирия, за да служи най-вече на собствените им интереси, изведнъж се появяват националистически движения, които дори използват названието „Ал Шам“. И никой не търси отговорите в историята, ами всички сляпо пращат Сирия в сянката на Ориента, въпреки че именно оттам десетилетия и векове наред се е опитвала да избяга...

Как ли? Ами да смесим една щипка интерес към другите с една чаена лъжичка смях и да се вслушаме в историите, които сместа има да ни разкаже като не забравяме да я назоваваме по име. Формулата е лична адаптация на съветите на Дейл Карнеги, чиято книга „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ от 1936 та до днешна дата е продадена в повече от 15 милиона екземпляра. За първи път пиша за книга, която още не съм дочела, защото нямам търпение да споделя и да предам нататък прочетеното. Ето и кратко резюме на личните ми, абсолютно субективни и нефинансирани от никое издателство впечатления.

Книгата сама по себе си е най-продаваната от стила „селф-хелп“, иначе казано „помогни си сам“. Ако се чудите защо Ви е необходимо подобно четиво, то отговорът според мен е, че в човешките комуникации винаги има какво да се научи, защото те оформят светогледа ни, степента на успех, щастие и удовлетвореност от живота, а и от самите себе си. За човека най-интересното нещо си остава човекът.

„Как да печелим приятели и да влияем на другите“ е книга с гръмко заглавие, което звучи пренапомпано и обещаващо чудеса. Структурата е пределно проста и, по мое мнение, не особено добре обособена. Тя се състои от кратки истории, резюмирани примери за възхода на хора, които интуитивно или целенасочено са приложили някои от техниките за успешна комуникация. Тези кратки разказчета наподобяват притчи, чиято поука е сервирана на читателя наготово. В един момент от четенето настъпва едно своеобразно пренасищане на човешки съдби или така го усещам аз, тъй като имам навика да визуализирам описаната ситуация и след определен момент съзнанието ми се пренасища с персонажи, които играят отделна фрагментарна роля в структурната тъкан на книгата, но нямат пряка връзка помежду си. По тази причина Карнеги съветва книгата му да бъда многократно препрочетена. Наративната структура ми напомня тази на „Пилешка супа за душата“– друг бестселър, който представя понякога наивни истории, но пък докосва по определен начин душата.

Предимството на Карнеги като автор е простотата на езика и непосредствеността на текста, които водят до безпроблемно разбиране на посланието, което той доинтерпретира за читателя. Основният ми мотив да пиша за тази книга е на първо място убеждението ми в ефективността на някои от предложените от него техники. Ето и част от тях:

Шест начина да накараш хората да те харесват 

Започни да се интересуваш от другите

Банално, но факт! Всички имаме его и при всички ни то търси поле за изява. Давайки такова не само на себе си е чудесна предпоставка да предразположиш друго човешко същество...

Усмихвай се

Този съвет определено не е културна константа и вероятно е по-приложим сред американски представители, отколкото сред западноевропейски такива, но на общочовешко ниво усмивката е кодирано послание към приветливост или поне така би трябвало да бъде. Обаче говорим за усмивката, не за маската на угодничеството, а споделянето на светлината, която всички носим в себе си, за да ни стане осезаемо по-топло.

Запомни, че произнасянето на името на друг човек е най-красивият и сладък звук в ушите на носителя му, независимо от езика

Често сме свидетели на обратното – дразнещи грешки при произнасянето на името ни се закотвят в паметта, а потиснатото недоволство се опашкулва някъде дълбоко в съзнанието. Особено за живеещите в чужбина, но не само, правилното произнасяне на личното им име е подарък, които те няма да забравят. 

Бъди добър слушател. Окуражавай другите да говорят за себе си

Типичен пример за крещящата необходимост от споделяне проявяват хората, ходещи постоянно на лекар, за да си намерят слушател. При някои възрастови групи необходимостта е явна, но тя наистина е константна. Да говориш за себе си пред слушатели означава, че си важен, тоест осмислен, принадлежащ към живота и водещ смислено съществуване. Кой не желае да се чувста по този начин?

Говори за интересите на събеседника

Особено преди да му поискаш услуга, защото не само ще я получиш, но и ще утроиш облагите си. В този момент ми е трудничко да повярвам в безкористните дерзания на автора към чисти взаимоотношения, в които алтруистично и чистосърдечно се ориентираме към чуждите интереси. Вероятно поради факта, че примерите му директно свидетелстват за извличане на полза от събеседника след демонстриране на интерес към личните му страсти. Но фактите са си факти, обърнете се към хората с жив интерес към техните занимания, вместо да ги засипвате със собствените си такива и се пригответе за събирането на добра реколта.  

Накарай другия човек да се почувства важен и го направи чистосърдечно

Няма нищо по-мотивиращо от това. Да накараш ДРУГ ЧОВЕК да се чувста ВАЖЕН. Ако е постигнато безкористно, то това води до удовлетворение и за двамата събеседници и би могло да бележи началото на красиви отношения в различни поприща.

Струва си да опитаме. Току-виж на първо време сме успели да се сприятелим с и да повлиям на... себе си!

They call me hell
They call me Stacey, they call me her
They call me Jane
That's not my name, that's not my name
They call me quiet girl but I'm a riot
Mary-Jo-Lisa, Always the same
That's not my name!

„А ти как се казваш?“, обръща се доцентката към мен, за да запише на каква тема ще правя пробния си проект. Аз свивам устни и въздъхвам. Един от трите въпроса, които мразя да ми задават в Германия. Другите два са „Какво следваш?“ и „Откъде идваш?“. Отговорите винаги предизвикват известно смущение у питащия, често пъти придружено с неразбиращо повдигане на вежди и повторно запитване. Вместо да си кажа името, започвам да й диктувам буквичка след буквичка, за да може да го запише правилно. „И как се чете цялото?“, пита ме тя, след като го е записала. Аз усещам как червенината избива по страните ми. Всички в семинарната стая ме гледат в очакване. Знам, че колежките от двете ми страни ме поглеждат със съжалителна усмивка, защото знаят колко мразя този въпрос. За тях аз съм просто Зори, написано с „s“, а не със „z“. Смущението ми се увеличава с всяка изминала секунда, усещам как сърцето ми се е качило в гърлото, ръцете ми треперят, а гласът ми със сигурност ще звучи като разгонен щурец през май. Знам, че ситуацията е много глупава и че трябва да надмогна тази моя стеснителност. „Зорница“, казвам най-сетне аз, психически подготвена за неразбиращото повдигане на вежди. „Зорница?“, повтаря д-р Беренберг с леко натъртено „р“, но произношение, досущ като българското. „Уау!“, отронва се от мен, „Точно така!“ Тя се смее на изненадата ми.

Това се случи преди почти четири години. Бях станала току-що на 19 и бях започнала втория семестър на бакалавъра. Днес въпросът, как се казвам, вече не предизвиква смущение у мен. От една страна защото съм свикнала да гълтам „р“-то (което иначе много смущава немците, ако е звучно, а не гърлено) и да удължавам „и“-то, което улеснява произношението на немски. От друга страна, може би фактът, че не продължих с магистратура по елитния предмет „Публицистика и комуникации“, също допринася за това, повечето хора около мен да ми прознасят името правилно. Съвсем друго е да си заобиколен от антрополози! Преподавателите говорят средно между 5 и 10 чужди езика, често пъти езици, много различни от европейските, като банту, суахили, кечуа, панджаби и други подобни, затова фактът, че „z“ в едно българско име няма да се прочете като „ц“, а като „з“, не учудва никого. Съвсем друго е сред „нормалните“ немци, които дори и по случайност да говорят английски или френски, четат и чуждите думи като на немски.

В стария ми офис едната колежка ме наричаше Цорни. Всъщност доста логично, ако вземеш първата част от името ми и я прочетеш на немски. Неприятната част е, че на немски „цорн“ (Zorn) означава „гняв“. Колкото и да се опитвах да я улесня, пишейки името си с „s“, за да се прочете като „з“, за нея си останах Цорни. Неприятно наистина. Някакси по детски смешно, трагикомично, но и малко екзотично. За сметка на това тогавашният ми шеф, който беше кореец, беше далеч по-малко екзотичен от мен, европейката, защото се казваше Марк Хофман. Също като баварски евреин, както обичаше да отбелязва същата колежка. Когато го довела в Германия преди 10 години, майка му решила, че фамилията Сонг не е подходяща за немската среда и го кръстила Хофман. Доста мъдро от нейна страна. Понякога пък се е случвало и друго: политическите бегълци са били принуждавани да сменят името си при получаване на немско гражданство. Защо ли толкова ми напомня на една подобна история в България?

И все пак: защо името е толкова важно? Нима и за името важи правилото „Назовавам се, следователно съществувам.“? А може би правилото дори е мутирало в: „Назовавам се, следователно съм.“ Аз съм нещо, някой, точно определен от името си. Ако се казвам Мелек Йозган, значи най-вероятно съм по-мургавка, може и да нося кърпа. Най-вероятно съм религиозна и не разбирам от западни науки. Ако не съм такава, каква ще съм иначе? Както и ако се казвам Зорница Тодорова, най-вероятно съм източноевропейка. Значи сигурно ще нося пола и токчета и ще имам маникюр. Ако пък съм и руса, значи съм рускиня или украинка. Абсолютно невъзможно е да съм българка, понеже те са по-тъмни и говорят с много остър акцент. Затова в началото на следването ми понякога ми се искаше да се скрия някъде. Не стига, че съм руса и с широко лице, нося пола и токчета, имам от време на време лек акцент, фамилията ми завършва на -“ова“, ами и името ми е невъзможно за произнасяне! Колко по-лесно би било, ако се казвах Лизхен Мюлер! Никой нямаше да ми обръща внимание, пък аз щях да си остана с български паспорт.

Не бих си сменила името разбира се. Просто е толкова впечатляващо как двете (или пък трите, четирите... десетте) думички, които наричаш свое име, могат да повлияят на начина, по който хората те възприемат. И този начин е зависим не само от собствения им произход, ами и от културната среда, в която се срещате. Например приятелката ми испанка, която живя в Берлин около година, до ден-днешен пише името ми с „s“, както го пиша на немски, въпреки че от години се е върнала в Барселона и иначе е позабравила немския. Учителката ми по френски, от друга страна, която е французойка и не би трябвало да има проблеми с четенето на „z“ като „з“, в началото ме наричаше Цóрница, само защото сме в Германия. Сякаш тези политически, социални, културни и географски граници, начертани и измислени от хората, разделят държавите и създават пространства със собствени правила, създават „изкуствени“ места, на които има норми за поведение и закони за това, как функционира реалността, важащи за всички, независимо от етнически и културен произход. Сякаш ние приемаме тези пространства за естествени и зададени по дефиниция и им се подчиняваме, въпреки че в природата подобни граници няма. В природата всички планини са „високи и сини“ и небето е все едно и също: „като от коприна“.

Е, Витоша разбира се е различна от другите планини. Не защото е по различен начин „загадъчна и нежна“ от другите планини, а защото е Витоша. Тя съществува като образ в моето съзнание и назовавайки я, аз й давам особена идентичност. Пък вие ми разправяйте, че не била одушевена!