И така, кой от вас знае как се е казвала Буркина Фасо допреди 32 години? Или откъде идва името на Еквадор? Защо има две Конго-та? Или пък каква е връзката между Сирия и Асирия? И накрая: какво е общото между всички тези държави? Ще отговоря само на последния въпрос: общото е, че имената на всички изброени държави са им дадени не от местното население, ами от чужденци, от хора, които често пъти нито са познавали културите, нито пък са прекарвали много време на териториите им. Най-често от европейци.

На арабски "Сирия" е "Ал Шам". Не знам за вас, но първия път, когато разбрах, леко се учудих. Бях очаквала дума, близка до тази, която използват всички европейски езици. После учителят по арабски ми каза, че имало и дума "Сурия", образувана от европейското название, но "Ал Шам" била по-правилна. Странно.

"Ал Шам" означава на староарабски просто "Вляво", докато например "Йемен" означава "Вдясно" (от Мека). Преди европейската колониализация и преди Османската империя по тези земи изцяло липсвала идеята за национална идентичност. Вярно, родолюбието било ценена добродетел, но то било свързано повече с родния град, отколкото с някаква държава, и по-скоро с любовта към земята, отколкото към останалите хора, които я населяват. Дори в по-стария арабски език не е имало дума, означаваща "държава", ами само такава, назоваваща моментните управляващи, било то монарси, или министри.

С една дума, в продължение на векове Сирия съществувала като цялост само в документите на римляните, гърците, норманите и арабите, но не и за хората, които населявали територията й. И после дошла Османската империя, в рамките на която  т.нар. сирийци (, които обаче никога не наричали сами себе си по този начин) станали… рая. Също като българите, арменците или гърците.

В Османската империя раята не е била само и единствено християнското население, ами всички етноси и социални групи, които били подчинени на (и от) османците и които били принудени да плащат допълнителни данъци. На практика раята изхранвала империята, защото числено едва ли не превъзхождала поробителите си и съответно произвеждала по-голямата част от необходимата храна и други суровини. Вярно, християнското население плащало още по-високи и несправедливи данъци от мюсюлманската рая, но пък известна част от него - към която българите за съжаление не принадлежали - била под закрилата на най-различни западноевропейски посланици и дипломати и страдала поради тази причина често пъти по-малко от мюсюлманската рая.

Та сирийците били част от раята. Около две трети принадлежали към различни течения на исляма, а една трета били християни. Като казвам "сирийците" обаче, имам предвид… ами и аз не знам какво точно имам предвид. Мога обаче да кажа какво нямам предвид: нямам предвид точно населението на съвременна Сирия. Всъщност съвременната територия на Сирия тогава била разделена на три вилаета, като всеки от тях покривал не само Сирия, ами и леко излизал от днешните й граници. Онова, което османците наричали "Сирия" всъщност навлиза в границите на днешните Ливан и Йордания. А местното население… и аз не знам кога и защо точно са започнали да се наричат сирийци. Може би по някое време са се примирили и са решили, че след като всички ги наричат така, трябва да има някаква истина. Че са не просто арамейци, гърци и кюрди, ами също една нация… Наречена сирийци.

Думите, които употребяваме, никога не са просто думи. Имената не са неутрални или случайни съвкупности от букви и срички. Всяка дума съдържа парченце култура, всеки избор да използваме именно тази дума, а не друга, съдържа информация за нас самите и за отношенията ни със света около нас. Всяка дума съдържа политика независимо, дали го виждаме, или не, дали искаме да го видим, или не искаме. Всяко изказване е действие с възможни и неизбежни политически последствия.

В началото на 20. век се появил лозунгът "Сирия на сирийците!". Звучи познато, или? След като поне официално се освободили и от османско, и от френско владичество сирийците решили, че Сирия им принадлежи. Банално? И аз не знам. Възможно ли е да ти принадлежи държава, измислена от чужденци? Възможно ли е да я чувстваш като собствената си държава? Едва ли има правилен отговор на този въпрос. Явно е възможно. Времената се менят, мисленето на хората също, за културите пък да не говорим.

Днес, векове, след като европейците, арабите, идващи от северна Африка и османците дружно „изобретяват“ Сирия, за да служи най-вече на собствените им интереси, изведнъж се появяват националистически движения, които дори използват названието „Ал Шам“. И никой не търси отговорите в историята, ами всички сляпо пращат Сирия в сянката на Ориента, въпреки че именно оттам десетилетия и векове наред се е опитвала да избяга...

Под масата Ян Байбел стисна сухите си кльощави ръце в юмруци, опитвайки се да скрие гнева, който го беше обзел. Нямаше нито статуса, нито пък намираше правилните аргументи, за да противоречи на Карин. Какво я прихващаше напоследък? Сигурно някакво старческо замъгление. Няма какво друго да е, реши Ян. Първо да приема тези нехранимайковци, а сега да очаква... Мисълта се плъзна като пепелянка от мозъка му надолу по гърлото. Ян моментално я прогони и стана от масата, нарочно оставяйки мръсната чиния. Да не мислят, че и ще им слугува?

- Няма ли да си вземеш и от десерта? - пълното тяло на Карин ритмично се тътреше към трапезарията, изнемогващо под огромната тава със сладкиш. Ян поклати глава и излезе.

Карин стовари тавата в средата на кръглата маса и се засуети да реже огромни парчета от сладкиша. Дебелите й бабешки пръсти стискаха ножа и наместваха парчетата в чиниите, придържайки ги така, че да остане максимално количество от глазурата по тях. После засъбира изпразнените чинии и разпредели десерта, хвалейки доволно онези, които бяха успели да изядат и втората порция, и мъмрейки онези, които не се бяха справили. Трите момчета я наблюдаваха, без да нарушават тишината и в отсъствието на Ян.

- Хайде, миличките ми. Трябва да се храните. - окуражи ги Карин. - Че заминете ли утре за пустия Берлин, кой знае кога ще видите пак манджите на леля ви Карин. Ох, само да можех да дойда и аз...

Карин въздъхна и погледна тримата си храненици. Ян разбира се щеше да се справи и сам. Ян беше млад и знаеше повече. Карин се опитваше да се довери на Ян, но все й се струваше, че въпреки цялото си образование и всичките си умения, той не разбираше нещо... Ох, проклети училищни настоятели. Не щат никой да я замества и толкоз. Като че ли попът не може да преподава на гимназисти. Карин поклати глава. Знаеше, че поради някаква неразбираема причина младежите от местното училище приемаха само нея за ръководителка на часовете по религия. Нямаше шансове да придружи момчетата до Берлин. А толкова й се искаше…

Ян крачеше бързо по селските улици. Не срещна никого. Всички си бяха вкъщи и обядваха. Чак като стигна до църквата, забави крачка. Влезе в студения храм и вдиша дълбоко аромата на свещи. Тук поне никой нямаше да дойде да му държи сметка. Ония безбожници идват на църква само за да пеят… Ян седна на една дървена пейка, която изскърца жално. Искаше му се да вика, да вика, докато гневът му стихне. Защо точно той? Толкова ли няма кой друг да ги заведе? Толкова ли не могат сами да се качат на влака и да заминат за Берлин? И дано никога не се върнат, беше добавил наум Ян. Карин разбира се веднага се възпротиви на идеята. Как ще ги пуснат сами? Кой знае ония загубени държавни служители как ще се държат с нейните момчета? Ами да, някой трябва да ги придружи. Господи, дай ми търпение, промърмори Ян на глас и църквата върна тихо ехо.

Като се върна, Ян завари Карин да пече нови сладкиши. Да си вземете за из път, каза му тя, докато мажеше огромната тава с масло. Не беше я виждал да се суети така, откакто изпрати единствения си син да следва Хамбург. Конрад беше съученик на Ян. Познаваха се от началното училище. Конрад винаги правеше впечатление. Изкарваше най-добрите оценки и пееше в църковния хор, където Ян така и не го взеха. После завърши с отличие и замина за другия край на страната. Почти никога не се връщаше. Говореше се, че дори имал извънбрачно дете. Ян изсумтя. Карин имаше някаква слабост към нехранимайковците.

- Ами тогава и аз да си стягам багажа. - проточи Ян и тръгна към стаята си.

- Не се вълнувай толкова, миличък. - провикна се Карин от кухнята. - Всичко ще се нареди.

Ян не отговори. Може и да греша за него, помисли си Карин. Горкичкият, толкова рано остана без родители, сигурно затова е такъв мълчалив. И се зае да бие следващите десет белтъка на сняг.

Беате Колосов изключи телевизора, за да запуши устата на стройната тъмноруса туркиня от сутрешния блок. Знаеше, че ако го остави включен, после час по час щеше да отскача до тоалетната, за да съзерцава в огледалото стърчащите от талията и бедрата си буци сланина и да се чувства недостойна за каквото и да било. Като че ли не й стигаха всички албански пубертети, които в последните месеци се изсипаха в общежитието за малолетни бежанци и с неприкрито презрение я обсъждаха на грубия си език. Нищо добро не идва от Балканите! Поне да беше наследила от проклетия си български баща стройната фигура и гъстата коса. А той какво ѝ беше оставил, преди да избяга завинаги? Само тая отвратителна фамилия Колосов, предизвикваща асоциации с клозет…

Беате не мразеше чужденците. Дори напротив, беше твърдо убедена, че ги обича и точно затова реши да стане социален педагог и да работи в общежитие за бежанци. Изпитваше безпределна жал към малките момиченца в Косово, които бяха принудени да работят, вместо да ходят на училище, и още по-голяма жал към онези в южна България, които трябваше да се женят на 12, още деца… Гореше от желание да им помогне, да се погрижи за тях и да им осигури бъдеще, спасявайки ги от несправедливия свят, в който живееха, и най-вече от недодяланите им бащи.

Заключвайки входната врата, Беате погледна със задоволство перфектните си ярколилави нокти, които издължаваха тумбестите й пръсти и ги правеха почти по-слаби. На кутрето лакът беше започнал да се лющи и притискайки го, за да провери колко стабилен е остатъкът, тя откърти още едно малко парченце от лилавия пласт, така че една трета от дългия ѝ нокът се показа.

Беате се гордееше с уменията си на маникюрист. Ако не изкарваше толкова хубави оценки в училище, сигурно щеше да се запише на курс и да си отвори студио, вместо да следва в университета, но и така ѝ беше добре. Уменията ѝ си оставаха само за нея и за най-добрите ѝ приятелки, а хубавите нокти се бяха превърнали в запазена марка, която почти компенсираше наднорменото тегло и прекалено чипия нос. Още в обедната почивка ще го ремонтирам тоя нокът, каза си тя в колата, чакайки в задръстването.

Влизайки в офиса си, завари нова камара изтъркани папки върху бюрото. Нова партида, помисли си Беате и се сети за осемте косовски деца, които изведнъж се оказа, че не са сирачета и се наложи да ги изпрати заедно с родителите им обратно в Косово. Шефът направо побесня. Караше се на всички за щяло и нещяло, а в петък следобед Беате го чу как по невнимание счупи десетте чаши за вино, които им бяха подарък от стария министър на социалната политика. Стъклото явно се беше разхвърчало на малки парченца във всички посоки, защото две от тях по някакъв начин се бях промъкнали под вратата на кабинета му и се бяха спрели в средата на коридора, където в събота сутрин двегодишното хлапе на малолетната Фикрета от втория етаж си поряза крачето.

Беате се ядоса повече от шефа, но не на измамата на родителите, които се бяха надявали да останат в Германия с вече легалните си деца, ами защото трябваше да се раздели с малката Али, която толкова обичаше да рисуват заедно. Али беше на шест години и Беате вече си представяше как в края на август ще организира тържество по случай записването ѝ в първи клас. Щеше да ѝ купи красива лилава раница и да обсъжда с нея всеки изминал учебен ден. Но ето, че август дойде и си отиде, някакси институциите разкриха измамата на глупавите ѝ родители и Али изведнъж се оказа дете с родители. Законът беше ясен в такива случаи. Само малолетни без родителска грижа задължително оставаха в Германия, а всички останали деца зависеха от легалния статус на родителите си. Пълнолетни албанци и косовари нямаха почти никакви шансове на фона на всички бежанци от Сирия. И ето, че Али си замина.

Стресната Беате забеляза, че от напрягане да мисли какво се е случило с момиченцето после е изчегъртала и остатъка от лака на кутрето си. Ядосана на глупостта си, скри опропастения нокът в шепата си и се зае с купчината папки, преди колегата ѝ Конрад да дойде и да умирише стаята на мухлясалото сирене, което ядеше за закуска.

- Здравей, Беа. - поздрави Конрад, а тя му кимна, четейки. - Ох, извинявай, много бяха тежки.

Без много да му мисли, беше стоварил нова купчина папки на мястото, където допреди малко се намираше ръката на Беате. Конрад беше типичният държавен служител. Рус, възслаб и сух, вечно придаващ си важност на приказки, но неспособен да извърши каквато и да било работа, включваща физическа сила или логическо мислене.

Беате дръпна ръката си изпод купа и заразтрива пръстите, без да спира да чете. Нещо като че ли я одра и тя отмести поглед от медицинското свидетелство, което изучаваше. Под тежестта на папките ноктите на палеца и показалеца ѝ се бяха счупили и висяха на тънка нишка лилав лак, заплашвайки да паднат. По дяволите, каза си наум и бързо ги откъсна, олющвайки малко и здравата част на ноктите. Знаеше, че колкото и да беше ядосана, не биваше да го показва. Когато дойдеше моментът, неща като факта, че държиш на маникюра си, изведнъж се оказваха важни за това, кой ще получи повишение и кой не. Трябваше да се концентрира върху съдържанието на папките. В крайна сметка тази информация щеше да ѝ е далеч по-полезна, когато след 2 часа започне да интервюира новодошлите, за да реши кой остава в общежитието и кой не. Или поне отстрани така изглеждаше.

Всъщност никой друг не знаеше колко е полезно да имаш страхотен маникюр, когато работиш с проблемни тийнейджъри. Някои бяха агресивни, а по време на първото интервю лицата на повечето излъчваха студенина и злоба. Беате имаше чувството, че ако не беше огромното тежко бюро помежду им, щяха да скочат и да я захапят. Знаеха, че оставането им тук зависеше от този разговор и от нея, и имаха вид на диви зверчета, готови да се бият, ако трябва, за да останат. Никой не разбираше колко много сила и смелост трябва да събере една възпълна стара мома с не толкова привлекателна външност, за да се изправи пред тия зверчета и да ги разпитва за всякакви неща. Колко много самочувствие беше необходимо и колко трудно беше точно в тези моменти да го призове от дълбочината на съзнанието си.

Маникюрът на Беате беше като талисман за самочувствие. Поглеждайки го, тя чувстваше, че е добро човешко същество, че решението ѝ ще бъде правилно и че беше заслужила властта, дадена ѝ чрез позицията на социален педагог. Беате погледна към ръцете си и въздъхна. Днес не можеше да разчита, че ноктите ще ѝ вдъхнат смелост. Стана и се отправи към вратата.

Едно малко сирийско момче беше намерено удавено на турския плаж и това отключи сърцата на европейците и изду рейтинга на световните медии. Статистиката на страдащите доби лице и тяло и то детски такива, (въпреки че майка му също загива в инцидента) и това доведе до смут и осъзнаване сериозността на ситуацията, или поне за кратко...

Миналата седмица летях от Берлин до Будапеща. Имах два свободни дни и реших да „избягам“ от Германия. Докато моят престой там се състоеше в почивка и един от луксозните ми проблеми беше недоспиване поради ранния полет, то хиледи бежанци, струпани на площада пред централната гара, още тогава, а и все още, се молеха и бореха ежедневно да поемат по обратния път, а именно към Германия. Те знаят какво означава да бягаш в пълния смисъл на думата. Не емоционално, а буквално. Те са бежанци. Докато аз си мечтаех да лежа около някой басейн при температурата от 35 градуса, то те вероятно копнееха някой да им подаде шише с питейна вода. Малките неща добиват съвсем друго измерение в зависимост от съпоставката... В ранéн свят живеем.

Това, което уж на всички ни е ясно, но не и осъзнато е, че бежанците не са напаст от скакалци в Египет, а хора, заложили себе си и семействата си на руска рулетка. И все пак има начини да им се помогне!

За живеещите на територията на България:

Фейсбук страница с полезна информация: https://www.facebook.com/humanitarian.aid.bg

Кампания Приятели на бежанците: http://priyateli.org/

Български червен кръст: http://www.redcross.bg/refujees_campaign.html

За намиращите се на немска територия:

http://www.aktion-deutschland-hilft.de/

http://wie-kann-ich-helfen.info/

https://www.facebook.com/fluechtlingewillkommen?fref=ts

Специално за Берлинчани:

http://fluechtlingshilfe.berlin/

Нека плажовете останат място за почивка, а досегът с водата – благодатен, а не смъртоносен. Нека плажовете, били те турски, гръцки или италянски, спрат да се превръщат в гробници и топос на смъртта. Недопустимо е! България, също като Унгария, вдигна ограда, за да отблъсне нежеланите. Политическо решение. А гражданската позиция – трябва ли ни тълковен речник, за да си припомним какво означава тя?! Нима е толкова недосегаема българската душá?

Темата за бежанците, които отчаяно използват държавните граници на България, Сърбия и Унгария, за да влязат всеячески в западноевропейската кухня, взима (статистически и хуманно погледнато) заплашителни размери. От една страна ми изглежда неоспорим факт твърдението, че това не може и не бива да продължава, от друга страна, не етично е да обърнем поглед и да игнорираме страдащи хора, които нямат вече НИЩО. 

Представата за такава безтегловност-безпаричност-бездомност ми е далечна. И докато се уча да съм благодарна затова, което имам, продължавам да се сблъсквам с дилеми относно държавата, от която идвам. 

Помните ли шокиращата новина за намерените мъртви бежанци в камиона-ковчег на унгаро–австрийската граница? Намериха се достатъчно бързо и „злодеите“, разбира се „българи“. Ако някой се чуди на кавичките, може да обърне внимание на вече изразената ми позиция относно ромските малцинства. Гледайки снимките на така наречените българи, за пореден път ме обзема отчаяние. Предусещам, че следващата седмица особено често ще отговарям на въпроса, защо кожата ми е бяла и не говоря турски. Потенциални отговори – „защото съм циганка-албинос“ и „ти нямаш ли си друга работа“ помагат само временно, особено сарказмът е противопоказен в Германия. 

Понякога, колкото и да е безпредметно, ме наляга синдромът на фламингото, тоест, аз се заравям и не виждам нищо, с идеята, че съм невидима и за околните. По-активното противодействие е припомнянето, че българите, освен всичко останало, сме и талантлива нация. Днес ме настигна новината за обявяването на Самуел Финци за немскоезичен актьор на годината. Горда и щастлива се зарових в немските медии. Там намерих няколко кратки бележки за наградата и почти никъде информация за произхода на Финци.

Снимка: patrickbanush Финци в роля (дясно)

Интересно наистина. Въпреки че работя от години в медиите и съм била свидетелка многократно на създаване и контекстуализиране на медийно съдържание, подобна селективност откровено ме дразни. Когато става въпрос за престъпление, не е важно, че „българите“ са от ромски произход. От друга страна, на високо културно равнище се проявява български представител, дошъл в Германия след завършено образование, тоест като вече оформена, пораснала личност. Ситуацията ми е позната от опит и ме кара да мисля, че ако моята работа един ден бъде възприета като достойна за уважение (мечтите са безплатни), то ще съм Анна, немска представителка с български корени (при моята фамилия ще трябва да го споменат, освен ако артистичния ми псевдоним не е Brötchen). Обаче за момента, въпреки 7-те години и завършена магистратура, за тях съм си българка и такава ще остана дори и някой ден при наличието на немски паспорт. Или иначе казано – аман от клишета!

Но да се върнем към Финци – произходът на страна, успехът си е успех, а този е от европейска величина! Честито!