„Ти си на Земята. За това няма лек.“
Самюъл Бекет

Едно от предимствата да живееш в Берлин е огромната палитра от ежедневна културна програма, недостатъкът е, че е предизвикателство да попаднеш на подходящото събитие, или по-скоро, да уловиш желаната риба измежду тоновете планктон. Когато майка ми ми се обади от България, за да ми препоръча театър (тя е моят театрален Гуру), то изобщо не се колебах, а директно хвърлих въдицата. Комбинацията от текста на литературния лауреат Самюъл Бекет и носителя на наградата Актьор на годината, Самуел Финци, поставя зрителя в позицията на  привилигирован арбитър на абсурдите на ежедневието, комуникацията и безсмислието на естеството. Ето и кратко резюме на събитието.

Пиесата сама по себе си е гениална в своята простота – четири основни действащи лица (Владимир, Eстрагон, Поцо и Лъки), минимален декор и привидно действие, за сметка на диалога. А той претендира да е повърхностен, а всъщност е задълбочен; да е банален, а е оригинален в своята сатира на скуката, недоразуменията в междучовешките взаимоотношения. Владимир и Естрагон чакат Годо да се появи и то ежедневно. Не става ясно защо го чакат, нито кой точно е той, но това остава на заден план. Основното е, че двамата говорят, играят, карат се, планират да се бесят заедно, подкрепят се взаимно, и, вероятно, се обичат. Чакането е предтекст. Взаимността – смисъл:

„ВЛАДИМИР: Искаш ли да си отида? (Пауза.) Гого! (Пауза. Владимир го гледа с внимание.) Биха ли те? (Пауза.) Гого! (Естрагон продължава да мълчи с наведена глава.) Къде прекара нощта? (Мълчание. Владимир пристъпва напред.)
ЕСТРАГОН: Не ме докосвай! Не ме питай нищо! Не казвай нищо! Остани при мен!
ВЛАДИМИР: Кога съм те напускал?
ЕСТРАГОН: Остави ме да си ида.
ВЛАДИМИР: Погледни ме! (Естрагон не се помръдва. Гръмогласно.) Погледни ме, ти казвам!“

Множеството библейски препратки към Кайн и Авел и Разпятието позволяват интерпретации в религиозен контекст. Самият Годо е носител на име, близко до божественото, а упоритостта, с която го чакат и жадуват биха били логични, приемайки богоподобната му роля. Обратно към диалога, в пиесата не липсват реторични диалози, чието съдържание привидно е безсмилено, а всъщност е олицетворение на смисъла:

„ВЛАДИМИР: Когато търсиш — чуваш.
ЕСТРАГОН: Така е.
ВЛАДИМИР: И това ти пречи да намериш.
ЕСТРАГОН: Вярно.
ВЛАДИМИР: И това ти пречи да мислиш.
ЕСТРАГОН: И все пак мислиш.
ВЛАДИМИР: Ами, не можеш.
ЕСТРАГОН: Точно така, дай да си противоречим.
ВЛАДИМИР: Не можем.
ЕСТРАГОН: Мислиш ли?
ВЛАДИМИР: Вече няма опасност да мислим.
ЕСТРАГОН: Тогава от какво се оплакваме?
ВЛАДИМИР: Мисленето не е най-страшното.
ЕСТРАГОН: Разбира се, разбира се, но вече е нещо.
ВЛАДИМИР: Какво значи „вече е нещо“?
ЕСТРАГОН: Точно така, дай да си поставяме въпроси.
ВЛАДИМИР: Какво искаш да кажеш с това „вече е нещо“?
ЕСТРАГОН: Ами едно нещо в по-малко.
ВЛАДИМИР: Е, да, естествено.
ЕСТРАГОН: Е тогава? Защо да не се сметнем за щастливи?“

Докато Диди (Владимир) и Гого (Естрагон) обичат да мислят, то Лъки го прави само по команда, все пак е третиран като куче, от което се очаква да забавлява собственика си Поцо. Лъки по дефиниция съществува, за да бъде унижаван. Между задачите му се нареждат още пеене, танцуване и мислене. Явно в зависимост от деня, защото на следващия може и да се окаже ням. Но какво точно означава представата за време?

Темата за бежанците, които отчаяно използват държавните граници на България, Сърбия и Унгария, за да влязат всеячески в западноевропейската кухня, взима (статистически и хуманно погледнато) заплашителни размери. От една страна ми изглежда неоспорим факт твърдението, че това не може и не бива да продължава, от друга страна, не етично е да обърнем поглед и да игнорираме страдащи хора, които нямат вече НИЩО. 

Представата за такава безтегловност-безпаричност-бездомност ми е далечна. И докато се уча да съм благодарна затова, което имам, продължавам да се сблъсквам с дилеми относно държавата, от която идвам. 

Помните ли шокиращата новина за намерените мъртви бежанци в камиона-ковчег на унгаро–австрийската граница? Намериха се достатъчно бързо и „злодеите“, разбира се „българи“. Ако някой се чуди на кавичките, може да обърне внимание на вече изразената ми позиция относно ромските малцинства. Гледайки снимките на така наречените българи, за пореден път ме обзема отчаяние. Предусещам, че следващата седмица особено често ще отговарям на въпроса, защо кожата ми е бяла и не говоря турски. Потенциални отговори – „защото съм циганка-албинос“ и „ти нямаш ли си друга работа“ помагат само временно, особено сарказмът е противопоказен в Германия. 

Понякога, колкото и да е безпредметно, ме наляга синдромът на фламингото, тоест, аз се заравям и не виждам нищо, с идеята, че съм невидима и за околните. По-активното противодействие е припомнянето, че българите, освен всичко останало, сме и талантлива нация. Днес ме настигна новината за обявяването на Самуел Финци за немскоезичен актьор на годината. Горда и щастлива се зарових в немските медии. Там намерих няколко кратки бележки за наградата и почти никъде информация за произхода на Финци.

Снимка: patrickbanush Финци в роля (дясно)

Интересно наистина. Въпреки че работя от години в медиите и съм била свидетелка многократно на създаване и контекстуализиране на медийно съдържание, подобна селективност откровено ме дразни. Когато става въпрос за престъпление, не е важно, че „българите“ са от ромски произход. От друга страна, на високо културно равнище се проявява български представител, дошъл в Германия след завършено образование, тоест като вече оформена, пораснала личност. Ситуацията ми е позната от опит и ме кара да мисля, че ако моята работа един ден бъде възприета като достойна за уважение (мечтите са безплатни), то ще съм Анна, немска представителка с български корени (при моята фамилия ще трябва да го споменат, освен ако артистичния ми псевдоним не е Brötchen). Обаче за момента, въпреки 7-те години и завършена магистратура, за тях съм си българка и такава ще остана дори и някой ден при наличието на немски паспорт. Или иначе казано – аман от клишета!

Но да се върнем към Финци – произходът на страна, успехът си е успех, а този е от европейска величина! Честито!