Прахосмукачката е машина на времето. Изсмуква отминалия сезон, изтрива следите, останали от него по килима и под мебелите. Като циклон отнася мислите, оставяйки място за нови. Спира времето, подарявайки ти момент на безвремие, докато се събере новият боклук, в който сега-то се материализира.

Готварската книга на прабаба ми също е машина на времето. Съживява отдавна изчезнали букви като "е двойно" и призовава духовете на отдавна неизползвани думи. Вълшебни думи, които завихрят въздуха около мен и се къдрят на сребърни струйки в съзнанието ми. Истинска магическа машина на времето. Не съперничи на прахосмукачката ми, а по-скоро я допълва. Всичките ми домакински уреди и пособия са се съюзили, за да ме забавят. Или по-скоро да забавят не мен, а времето, което е част от мен и от което аз съм част.

Странно е, че няма дума „бавнина“, която да бъде антоним на „бързина“. Търся, а не намирам такава неутрална и прозрачна дума, сякаш бавнина не може да бъде наблюдавана никога и никъде. А всъщност фактът, че очевидно нямаме потребност от такова понятие, може би означава, че „бавнината“ е навсякъде. Бавното движение на времето е естественото му състояние, затова няма нужда да го назоваваме. Времето по природа тече бавно. Само ние хората сме се научили да го забързваме в главите си, да го караме да препуска, докато ни се завие свят и не можем повече да издържим на мощта му. Опитваме се да го контролираме, а накрая се оказва, че то ни надвива със собствените ни трикове.

Бърз влак. Бърз преглед на новините. Бързо хранене. Нормалните неща. Съществуват, за да ни остане повече време… За повече пътуване с влак, за повече новини,… за повече храна? Не е ли странно, че влаковете, отиващи на далечни места, често се движат по-бързо от онези, които стигат само до близките градчета и селца? Че когато човек има време да яде бавно, всъщост поглъща по-малко калории? Че в Интернет блогъри, автори и маркетинг-експерти се опитват да пишат все повече и все по-често, независимо дали и колко имат да кажат, и с единствената цел да привлекат колкото се може повече внимание.

Против всякаква логика, аз обичам да пътувам до работа с (по-) бавния влак, защото е по-празен и мога да чета книги. Против неписаните закони на модерната работеща жена предпочитам да готвя ежедневно, защото ми помага да храносмеля работния ден преди вечеря. И напук на работата си чета бавно, дори и това да означава да прочета по-малко неща. Затова и що се отнася до писането, надявам се текстовете ми да предразполагат към бавно четене, а не „сканиране“.

Не бих казала, че е лесно да се устои на подобна вълнá. Бързината е навсякъде, идеализирана, изкушаваща и задължаваща. И въпреки това не я пускам да влезе у дома. Моите вълшебни машини на времето я спират, филтрират я и я връщат там, откъдето е дошла. Те са пазачи на бавнината, от която съм част и която е част от мен. И за разлика от предразполагащата към егоистичност бързина, бавно течащото време разширява човека хем навътре, хем навън, свързва го със самия него, но и с безкрая…

И докато пека някой сладкиш от книгата на прабаба, ако ми остане време да погледна в огледалото, знам, че ще видя всички тях: бабите ми, прабабите им, техните майки, сестри и лели, всички онези жени, които принадлежат към моето собствено време и които го образуват, всички те, като ефирна армия около мен, като невидими сенки в чертите на лицето ми да живеят извън забързания поток на историческото време, завинаги в бавността...

Темата за бежанците, които отчаяно използват държавните граници на България, Сърбия и Унгария, за да влязат всеячески в западноевропейската кухня, взима (статистически и хуманно погледнато) заплашителни размери. От една страна ми изглежда неоспорим факт твърдението, че това не може и не бива да продължава, от друга страна, не етично е да обърнем поглед и да игнорираме страдащи хора, които нямат вече НИЩО. 

Представата за такава безтегловност-безпаричност-бездомност ми е далечна. И докато се уча да съм благодарна затова, което имам, продължавам да се сблъсквам с дилеми относно държавата, от която идвам. 

Помните ли шокиращата новина за намерените мъртви бежанци в камиона-ковчег на унгаро–австрийската граница? Намериха се достатъчно бързо и „злодеите“, разбира се „българи“. Ако някой се чуди на кавичките, може да обърне внимание на вече изразената ми позиция относно ромските малцинства. Гледайки снимките на така наречените българи, за пореден път ме обзема отчаяние. Предусещам, че следващата седмица особено често ще отговарям на въпроса, защо кожата ми е бяла и не говоря турски. Потенциални отговори – „защото съм циганка-албинос“ и „ти нямаш ли си друга работа“ помагат само временно, особено сарказмът е противопоказен в Германия. 

Понякога, колкото и да е безпредметно, ме наляга синдромът на фламингото, тоест, аз се заравям и не виждам нищо, с идеята, че съм невидима и за околните. По-активното противодействие е припомнянето, че българите, освен всичко останало, сме и талантлива нация. Днес ме настигна новината за обявяването на Самуел Финци за немскоезичен актьор на годината. Горда и щастлива се зарових в немските медии. Там намерих няколко кратки бележки за наградата и почти никъде информация за произхода на Финци.

Снимка: patrickbanush Финци в роля (дясно)

Интересно наистина. Въпреки че работя от години в медиите и съм била свидетелка многократно на създаване и контекстуализиране на медийно съдържание, подобна селективност откровено ме дразни. Когато става въпрос за престъпление, не е важно, че „българите“ са от ромски произход. От друга страна, на високо културно равнище се проявява български представител, дошъл в Германия след завършено образование, тоест като вече оформена, пораснала личност. Ситуацията ми е позната от опит и ме кара да мисля, че ако моята работа един ден бъде възприета като достойна за уважение (мечтите са безплатни), то ще съм Анна, немска представителка с български корени (при моята фамилия ще трябва да го споменат, освен ако артистичния ми псевдоним не е Brötchen). Обаче за момента, въпреки 7-те години и завършена магистратура, за тях съм си българка и такава ще остана дори и някой ден при наличието на немски паспорт. Или иначе казано – аман от клишета!

Но да се върнем към Финци – произходът на страна, успехът си е успех, а този е от европейска величина! Честито!

В Германия практическият опит, събран в определена фирма или друг тип институция, се нарича практика, в България – стаж, а по международному може да се нарече и експлоатация. За всички бъдещи стажанти, които доброволно, или не съвсем, са на път да се впуснат в това приключение, си позволявам да дам няколко примерни сценария за това, какво биха могли да очакват. Не говоря от теоретична, а от съвсем практична страна, като човек, преживял 3 стажа и намиращ се на кръстопът, дали да си причини още един такъв. Всеки един от тях е в синхрон с възгледите ми в определен етап от живота и е показателен за нивото ми на себеуважение. Тъй като често ме питат за следването в Германия, защото, оказва се, да учиш медии звучи привлекатлено за много завършващи гимназия, реших да синтезирам съвсем негримирано опита си от последните години. Всеки сам е отговорен за житейските си избори, но наличието на предварителна, макар и субективна, информация би могла да бъде от помощ. Ето го и моят стажантски опит (не броя студентската работа, въпреки че тя не е спирала по време на стажовете, но се намира е в съвсем друга графа, именно – в платената).

Стаж номер едно – в небраното лозе

Първият ми опит за намиране на стаж не беше увенчан с множество интервюта, а по-скоро с тяхната инцидентност. Рабираем факт, когато си на 20 години, идващ от „Източна Европа“ и до момента не си имал практически опит на немски език. Така попаднах в една агенция за организиране на музикални събития, или нещо подобно. Всъщност беше мазе в Кройцберг, тапицирано с партитури. В тоалетната имаше календар със снимки в близък план на...вагина. Шефката беше носител на активистка награда за забележителни постиженията в борбата за правата на лесбийките (като техен представител). Обръсната глава с изрусена средна част и облечена с едно червено елече от Казахстан, което тя никога не сваляше, тя бързо ме приземи, споделяйки ми, че повечето музиканти са застаряващи наркозависими, фирмата й отдавна е на минус, а самата тя се издържа само от социални помощи. Ако се абстрахираме от факта, че работих без пари и тя често ми правеше комплименти за външния вид със светнал поглед, три-месечният престой ме научи на някои неща. Сред тях са няколко рецепти (тя готвеше всеки ден), толерантност към различни обществени представители и прослойки, резистентност към откази от страна на потенциални партньори и няколко комуникативни стратегии. Имах шанса да правя... почти всичко по време на джаз-фестивал на открито, Бергманщрасенфест, защото имахме собствена сцена. Задачите ми включваха построяване на сцената, продаване на дискографиите на музикантите пред нея, заснемане на концертите и хонориране на изпълнителите в бекстейджа. А, да, и разглобяване на сцената съответно. По време на съвместната ни работа тя осъзна колко горди могат да са българските представители и колко лесно раними, когато критикуват работата им. Аз пък научих, че ако към вербално извинение направиш на някого и торта, то после можеш да му извадиш душата с памук. Две години след приключване на стажа тя ме канеше на рождените си дни и си поръчваше торта. Мило наистина.

Стаж номер две – знам, че мога

На това интервю се бях полирала визуално, пък и егото ми беше процъфтяващо, все пак бях на края на бакалавърското следване, имах практика зад гърба си, еразъм в Испания (и минус 500 евро на банковата сметка), че и ново гадже, иначе казано, бях ЪнстопЪбЪл. Там се внедрих в екипа бързо и дори се харесахме взаимно с шефката. Координирах им медийните изяви в лицето на един от двамата членове на отдела по комуникации, тоест бях момичето им за всичко, но не и за кафе, това го бяха споменали и в обявата. Грижех се за блога им, което беше началният импулс на осъзнаване, че ми харесва да пиша не само в хартиен формат, когато ме удари инсомнията. Това откритие ми е ценно до момента. Свобода не ми липсваше – още на втората седмица шефката си остъпи стола и цялата работа и замина на море, оставяйки ме да координирам всичко в продължение на следващите 14 дни. Тоест, след 2 работни дни трябваше да я замествам за 14, това определено ме поизпоти, но и ми хареса. После осъзнах, че записвайки магистратура, ще съм по-образована от нея и че ако искам да се развивам може би трябва да продължа по трасето. А и собственикът на фирмата, така нареченият бетер-шеф, грък, израснал в Австралия, имаше два недостатъка – не говореше немски и следеше постоянно подчинените си. Не бях забелязала в договора графа „перманентен скрийн-шеринг с боса“, но явно е било по подразбиране. Или нещо такова. Позитивите са – нови контакти, действително практически опит и дори заплащане от 300 евро, работех на половин щат и имах свободно време за университета и работа, тоест – три в едно, но се чувствах пo-намерила себе си.

***

Следва продължение...