И така, кой от вас знае как се е казвала Буркина Фасо допреди 32 години? Или откъде идва името на Еквадор? Защо има две Конго-та? Или пък каква е връзката между Сирия и Асирия? И накрая: какво е общото между всички тези държави? Ще отговоря само на последния въпрос: общото е, че имената на всички изброени държави са им дадени не от местното население, ами от чужденци, от хора, които често пъти нито са познавали културите, нито пък са прекарвали много време на териториите им. Най-често от европейци.

На арабски "Сирия" е "Ал Шам". Не знам за вас, но първия път, когато разбрах, леко се учудих. Бях очаквала дума, близка до тази, която използват всички европейски езици. После учителят по арабски ми каза, че имало и дума "Сурия", образувана от европейското название, но "Ал Шам" била по-правилна. Странно.

"Ал Шам" означава на староарабски просто "Вляво", докато например "Йемен" означава "Вдясно" (от Мека). Преди европейската колониализация и преди Османската империя по тези земи изцяло липсвала идеята за национална идентичност. Вярно, родолюбието било ценена добродетел, но то било свързано повече с родния град, отколкото с някаква държава, и по-скоро с любовта към земята, отколкото към останалите хора, които я населяват. Дори в по-стария арабски език не е имало дума, означаваща "държава", ами само такава, назоваваща моментните управляващи, било то монарси, или министри.

С една дума, в продължение на векове Сирия съществувала като цялост само в документите на римляните, гърците, норманите и арабите, но не и за хората, които населявали територията й. И после дошла Османската империя, в рамките на която  т.нар. сирийци (, които обаче никога не наричали сами себе си по този начин) станали… рая. Също като българите, арменците или гърците.

В Османската империя раята не е била само и единствено християнското население, ами всички етноси и социални групи, които били подчинени на (и от) османците и които били принудени да плащат допълнителни данъци. На практика раята изхранвала империята, защото числено едва ли не превъзхождала поробителите си и съответно произвеждала по-голямата част от необходимата храна и други суровини. Вярно, християнското население плащало още по-високи и несправедливи данъци от мюсюлманската рая, но пък известна част от него - към която българите за съжаление не принадлежали - била под закрилата на най-различни западноевропейски посланици и дипломати и страдала поради тази причина често пъти по-малко от мюсюлманската рая.

Та сирийците били част от раята. Около две трети принадлежали към различни течения на исляма, а една трета били християни. Като казвам "сирийците" обаче, имам предвид… ами и аз не знам какво точно имам предвид. Мога обаче да кажа какво нямам предвид: нямам предвид точно населението на съвременна Сирия. Всъщност съвременната територия на Сирия тогава била разделена на три вилаета, като всеки от тях покривал не само Сирия, ами и леко излизал от днешните й граници. Онова, което османците наричали "Сирия" всъщност навлиза в границите на днешните Ливан и Йордания. А местното население… и аз не знам кога и защо точно са започнали да се наричат сирийци. Може би по някое време са се примирили и са решили, че след като всички ги наричат така, трябва да има някаква истина. Че са не просто арамейци, гърци и кюрди, ами също една нация… Наречена сирийци.

Думите, които употребяваме, никога не са просто думи. Имената не са неутрални или случайни съвкупности от букви и срички. Всяка дума съдържа парченце култура, всеки избор да използваме именно тази дума, а не друга, съдържа информация за нас самите и за отношенията ни със света около нас. Всяка дума съдържа политика независимо, дали го виждаме, или не, дали искаме да го видим, или не искаме. Всяко изказване е действие с възможни и неизбежни политически последствия.

В началото на 20. век се появил лозунгът "Сирия на сирийците!". Звучи познато, или? След като поне официално се освободили и от османско, и от френско владичество сирийците решили, че Сирия им принадлежи. Банално? И аз не знам. Възможно ли е да ти принадлежи държава, измислена от чужденци? Възможно ли е да я чувстваш като собствената си държава? Едва ли има правилен отговор на този въпрос. Явно е възможно. Времената се менят, мисленето на хората също, за културите пък да не говорим.

Днес, векове, след като европейците, арабите, идващи от северна Африка и османците дружно „изобретяват“ Сирия, за да служи най-вече на собствените им интереси, изведнъж се появяват националистически движения, които дори използват названието „Ал Шам“. И никой не търси отговорите в историята, ами всички сляпо пращат Сирия в сянката на Ориента, въпреки че именно оттам десетилетия и векове наред се е опитвала да избяга...

Казват, че религията е опиум за народа. Или по-точно Маркс го казва и описва заблудите, манипулациите и контрола, който налагат религиозните институции над делника и празника на обикновените хора. Дефиницията на Маркс за религия силно ми напомня на българска предизборна кампания: надежди и успокоения, които карат човека да забрави тежкия делник, и не на последно място обещания за живот след смъртта / след изборите. Аргументите се простират от логични - например развитието, което е претърпял човешкият род от Сътворението на света / след 89та - до емоционално-апокалиптични: Адът / онова, което ще настъпи, ако друга партия спечели.

Хората - какво да правят - или като кротки овце следват духовния си водач, или стават Антихристи / анархисти, или пък проявяват пълна аполитична атеистична апатия.

Но потърпевшите не ме интересуват. Те са скучни поради липсата си на избор. Интересуват ме онези, които разпространяват опиума, онези, които си служат с фалша, онези които - да го кажем по-дипломатично и непреднамерено - стратегически инструментализират комуникацията. А те на са просто политиците, застанали на публичната медийна арена в България, Германия или Украйна, стратегическите комуникатори са навсякъде: в офиса, в университета, дори в съседния жилищен блок. И примерът им показва, че често не този, който се труди най-много успява и не този, който най-много заслужава, печели, ами този, който най-добре продава себе си, получава най-много.

В историческия роман "Кралица Марго" Александър Дюма описва същия фалш в контекста на френския двор през 16. век. Двайсетгодишната Маргьорит дьо Валоа, дъщеря на кралската регентка Катерина Медичи и сестра на тогавашния крал Шарл, бива принудена да се омъжи за наварския принц Анри, когото тя дори не познава. Сватбата е отчаяна политическа мярка, за да бъдат помирени католици и протестанти, което обаче не се случва и скоро след сватбата по-голямата част от протестантите в Париж биват избити от католиците. Анри, който е протестант, изпада в немилост в двореца със заплаха за живота му. Отношенията между членовете на кралското семейство са белязани от политическите интереси на всеки един от тях: кралицата майка Катерина иска да управлява страната чрез когото и да било от синовете си, стига той да се остави да бъде манипулиран от нея, като неудобните играчи биват отстранявани с отрова, двамата по-малки братя на краля искат да управляват, затова се опитват да го убият, Марго и съпругът й искат да управлява, затова се съюзяват и играят театъра на идеалния брак, въпреки че и двамата имат извънбрачни връзки, за които никой не бива да узнае. Семейни отношения не съществуват: майката е готова да убие сина си, както е убила съпруга си, братът е готов на убие брат си и само добрата стратегия може да спаси живота на политическите конкуренти на Катерина Медичи.

Снимка: The lost gallery

Фалшът и лъжата са начин на живот. Отначало е потресаващо, след това откритието, че в днешния свят, в който иначе кралете и принцесите са рядкост, нищо не се е променило, води до отвращение, а накрая възможностите на човешката интелигентност и способността на иначе фалшивите актьори да оцеляват в най-екстремни ситуации заинтригува. Властта, която носи манипулацията, е привлекателна. Усещането за превъзходство над другите, които се оставят да бъдат "прочетени" и употребени според слабостите им, е упоително. Аргументът, че всеки заслужава съдбата си и че от еволюционна гледна точка по-умните и по-силните оцеляват за сметка на по-глупавите и по-слабите, звучи логичен и най-вече удобен.

И все пак... Може ли да бъде оправдан фалшът? И ако да, в кои ситуации? Трябва ли да бъде оправдаван? Трябва ли да бъде оценяван като нещо добро или лошо? От гледна точка на какво и кого? В реда на нещата ли е да погъделичкаш самочувствието на шефа, за да си спечелиш благоволението му? В реда на нещата ли е да "чуруликаш" безгрижно -  разбира се точно избрани неща -  в офиса, ако това ще ти донесе желания проект или повишението, което чакаш от време? В реда на нещата ли е да се отнасяш най-приятелски с колежката, която не можеш да понасяш, само за да няма скандали в офиса и за да не направиш лошо впечатление? Или може би дори е морално по-правилното, защото тя не е виновна, че ти не я харесваш? Не почива ли "доброто възпитание" на лъжи?

Като бях малка, не исках да поздравявам определени хора с "Добър ден." Усещах, че не мога да им го пожелая чистосърдечно. Чувствах, че не ме интересува здравословното състояние на бабичката от първия етаж, която редовно се провикваше от балкона, че "ще ти се откачат циците, като скачаш на това въже". Защо тогава да я питам как е? Не разбирах защо трябва да се държа възпитано.

Дълго време смятах, че доброто възпитание е един вид лъжа, върху която се гради мирът в обществото. После взех решението, че ще се държа добре с другите не защото "така се прави, когато си възрастен", ами заради самата мен, че вместо да подминавам неприятния човек, без да го поздравя, ще го поздравя и ще се насиля да ми е приятен, въобразявах си, че мога да надмогна негативното у себе си и да се разбирам с всички хора. Илюзия? Може би. Но беше добро упражнение за морала. Лошото е, че често се налагаше да напусна полесражението, за да не раздавам удари под пояса. Достойно? Кой знае... Едно обаче е сигурно: човек не разполага с неограничено време живот, за да си тръгва винаги, когато истината изчезне. Времето тече и игнорираните желания започват да притискат от вътре, за да излязат. Може би истината е в компромиса: между собствените принципи и цели, правилата за социално поведение и онова неизказуемо нещо, което се крие дълбоко във всички хора и ги обединява...

- Страх ли те е, Бела?- пита я той, а лицето му, бяло, като че ли покрито с пресято брашно, помръква. Тя гледа настрани без отговор. Студенината на Кристен Стюарт се смесва с призрачността на гората и прави цялата ситуация почти страховита.

- Не.-отговаря най-сетне тя.- Не ме е страх от теб.

Едуард избеснява. На бързи обороти започва да хвърчи напред-назад из гората, да се катери като катерица по дърветата и да святка с вампирските си очи като с фарове на развален трабант. Напушва ме смях. А Едуард не спира да крещи.

- Като че ли би могла да ми избягаш! Като че ли би могла да се отбранявaш! Като че ли би могла да се спасиш от мен!

***

По-късно двамата са вече в нейната стая. Едуард иска да опита нещо. Напудреното му личице издава страх и невинност. Той бавно се приближава към нея, сякаш го е страх, че тя ще го ухапе, а тя стои неподвижна като статуя. Лицата им са на милиметри едно от друго, хайде, още малко де! Израженията им така и не се променят. Този момент официално печели наградата за най-ужасна холивудска целувка. Аз не издържам и избухвам в смях, като си навличам възмутен поглед отляво. Извинете. Едуард и Бела вече са разделили устни, а той е изхвърчал пет метра назад, че да се сдържи да не я изконсумира. Това ли беше всичко? Признавам, че не ми липсват останалите холивудски целувачески техники от типа „основно почистване на устната кухина“, но все пак това си е малко разочароващо.

***

Twilight определено не принадлежи към любимите ми филми и книги. За мен сюжетът е повече комедия, отколкото драматична любовна история. И все пак... Признавам, че идеята за нормалното смъртно момиче, което се влюбва във вампир, и най-вече за вампира, който се влюбва в нормално момиче, уцелва много точно основните характеристики на романтичната любов. Питам се, дали ако Едуард не беше вампир, книгите и филмите биха имали такъв успех. Повече от съмнително е. Именно фактът, че е вампир, прави историята така...ехем, романтична. Едуард е силен, красив, интелигентен и... опасен. Той би могъл да убие Бела във всеки момент, ако пожелае. От друга страна, тя има един вид предимство над неговите свръхестествени възможности. Той чете мисли, но не може да прочете нейните. Дали това я прави просто интересна, защото мъжете обичат загадъчни жени? Или има и още нещо, което убягва на пръв поглед? Дали не й дава известна власт над него?

Власт, власт и власт. Властта – или по-точно неравномерното разпределение на властта – стои в основата на драмата. Едуард е могъщ, но това, което го прави симпатичен и романтичен, е фактът, че не употребява властта си над Бела. От друга страна, Бела, имайки способността си да скрие мислите си от него, има власт над него, която към края на последната книга се превръща във възможност за демонстрация на чувства. Властта създава неравенството и драмата, но именно чрез нея любовта може да се прояви по най-ясен начин, противодействайки на властта и неравенството. Да не говорим, че начинът, по който Едуард би убил Бела – именно изпивайки й кръвта – граничи с определени представи за любовния акт. И преди някой да повдигне вежди и да ме обяви за извратена, нека да си помисли откъде идва изразът „да консумираш брака си“, както и поговорката, че любовта на мъжа минавала през стомаха. Връзката между яденето и секса е много стара и съществува в много култури, но тя отразява абсолютно същите отношения на власт и неравенство. И ако в патриархалния ред мъжът може да „изконсумира“ жената, то той е и зависим от нея и от нейните готварски способности. Така и двамата имат различен вид власт един над друг, но именно любовта е онова, което създава равенство, надмогва и релативира властта. И ако любовта не се превърне в зависимост, то именно тази динамика на властта и преодоляването й отличава романтичната любов от другите видове и стои в основната на почти всяка холивудска история.