И тазгодишните коледни празници в нашето семейство бяха традиционно белязани с вкусна храна за тялото и душата. Сред последната категория се нареждат две книги, които ме приобщиха към магията на турската литература. Обичаната космополитна разказвачка на истории Елиф Шафак и нобеловият лауреат за литература Орхан Памук са сред най-емблематичните модерни турски автори в световен мащаб. При това почеркът им е различен в своята тоналност. Майсторското детайлно обрисуване на „декора“ на действието, присъщ за романа на Орхан Памук („Сняг“), прави процеса на визуализиране и вникване в света на персонажите автентичен и естествен. В творбата му присъства сблъсъкът между източните традиции и западния просперитет, похват, който прави поредната копка в зайналата яма помежду им, но това разсъбличане на клишетата е фундаментално за поощряването на бъдеща приемственост помежду ум. Политическият реализъм на Орхан Памук и мистичният пашкул на състраданието на Елиф Шафак не просто ме развлекоха, но и ме накараха да се замисля. Ето защо съм благодарна, че, макар и временно, успях да надзърна зад колисите на турския бит през очите на тези двама сладкодумци....

В сура Жените от Свещения Коран е казано: „И не убивайте сами себе си!“ — рече Кадифе.

Орхан Памук „Сняг“

Това е книга, която не вярвах, че ще прочета докрай, поради факта, че тя е по своему бавна. Не мудна или скучна, а бавна, действието се случва, когато времето за него е узряло. Това ми костваше определена доза търпение, но упражнението си струваше...

Карс е невзрачнo турско селище със затихващи функции, в което човек не би могъл да съществува незабелязан, защото всяка дума и крачка на както на местните, така и на гостуващите, се следи и записва от полицията. На фона на идилично падащи симетрични снежинки, завиващи града за зимен сън, се разиграват няколко любовни драми и множество политически кръвопролития. Ето и няколко представителни карски групи и институции и тяхната дейност: театралните пиеси са подиум за политически преврат и убийства; пресата публикува новини преди те да се са случили и по този начин ги подстрекава към реализация; политическите ислямисти са готови да свалят кожата на всеки заподозрян атеист; жените държат да носят кърпа на главата, но правителството забранява това на територията на държавни институции като университетски факултети; младите момичета от своя страна в знак на протест масово посягат на живота си, хвърляйки сянка върху (отворения за интерпретации) въпрос за самоубийството като непоправим грях пред Аллах. „Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот.“ 

Цялата тази паяжина от интереси се разиграва на сцената на потресаваща бедност, вяра като инструмент към престъпления и...любовните полети и падения на живеещия във Франкфурт поет Ка. В Карс той намира продължението на себе си и достига до извора на чистото вдъхновение и страстната любов. В последствие ги губи, но сърцето му не успява да се отърси от Карс, а престоят му там е повод за разстрела му четири години по-късно на немска територия.

„Сняг“ е роман, който бавно, но сигурно заплита читателя сякаш Карс е обсебил съзнанието на всеки, докоснал се до него.  В спомена остава да блести отразена представата за една огромна снежна пелена, в която капките кръв контрастират недвусмислено.

Някои от героите обичат, други предават близките си, някои убиват човек, други посягат на собствения си живот. „После всички се изгубиха в сгъстяващия се бавно, сняг.“ 

„Омагьосваща комбинация от жалост и жестокост“

Орхан Памук за „Речник на погледите“, Елиф Шафак

Какво виждаме и кого гледаме? Замисляме ли се за посланията, които очите ни отправят? Какво изживяват обектите на нашето наблюдение и това интересува ли ни изобщо? Елиф Шафак задава въпроси и ги нанизва на конеца, който развива от кълбото на историята, за да направи на читателите си красив подарък въпреки грозотата на обрисуваните от нея герои. Основно действието е разказано през очите на лирическата говорителка – жена с наднормено тегло, която живее в постоянно страдание и запълва емоционалната яма в душата си с... храна и още храна. Нейният партньор е джуджето с абсурдно име Б–В, което познава отблизо унижението на хорската преценка, отразена в очите им. Тя е огромна, той – миниатюрен. Гротескно. А ние хората обожаваме зрелища. Защото по този начин не се налага да се вглеждаме в себе си, тъй като е по-лесно да се зяпат другите. Б-В осмисля ежедневието си пишейки в обратен азбучен ред речник на погледите, един своеобразен алманах на човешката жестокост. Тя работи на половин щат в детска градина – при единствените, неосъждащи я за външния й вид, той позира гол пред ученици по изобразително изкуство и пише Речника.

Паралелно с историята на двамата обществени маргинали и тяхната рехава любов, Елиф Шафак тематизира показността на грозното, надниквайки в Черешовата шатра, към която множеството периодично се стича, за да бере с очи плодовете на чуждото нещастие... 

Ако самият ти имаш орисията да си зрелище за околните, единственото лекарсто срещу самотата е съпричастността към стадото на зяпачи, намерило нов обект на присмех.

„Това е свят на зрелища.

Гледаш и те гледат.

Приближавам и виждам онова, което всички виждат. Под лампата, в средата на улицата, петдесетинагодишна жена с бархетна нощница и чехли с помпони вика и играе кючек.

(...)

Затаявам дъх и гледам много внимателно.“  

Приятно четене!

Има статии, които не желаят да бъдат написани, или това поне е най-щадящото обяснение за несполучливите ми опити за коледен текст. Исках да е оптимистично-реалистичен, с прагматична нотка, в унисон с немската действителност, хем не прекомерно комерсиален, като празника, хем не и религиозен, поради липса на лични убеждения. Съответно натоварих неродения текст с толкова очаквания и изисквания, че той предпочете да не излиза на бял свят. Вместо него реших просто да опиша какво представляваше празникът за мен през изминалите години. Той е предполагал и много радост, но и тревога, и работа, и, вероятно поради смесените ми чувства, ми е невъзможно да предам само едно основно токова...

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период никога не съм се прибирала за Коледа, което вероятно автоматично ме причислява към категорията безотговорна дъщеря. Ето как стояха нещата до момента...

Като чуждестранен студент, който работеше, за да се издържа, бързо научих, че празниците придобиват ново значение и то предимно меркантилно. В Германия традиционно надницата на смяна на официалните празници е чувствително по-висока, в повечето нормални фирми – двойна. В такива моменти екзистенциалният въпрос е „Да работиш или да работиш“, особено когато това е добра алтернатива на самотата. Аз рядко съм се сблъсквала с такава, защото част от семейството ми живее в Берлин, но много други (чуждестранни) студенти познават дилемата. Предимствата, освен финансови, се състоят в доброто разположение на колегите и шефовете. 

Работила съм в хотел, на пързалка за кънки, училище по танци и в телевизионна редакция на Коледа. Особено при последната работа наблюдавах солидарност при разпределянето на смени – който имаше щастието да работи на Коледа, можеше и да пропусне 1-ви януари, все пак и останалите колеги имаха право на парче от тортата. Тази логика има и своите предимства. Трудът на официални празници, погледнат като чист подарък, вместо като наказание, влияе на мотивацията и на настроението на работниците. През последните години свикнах с идеята, че Коледа е това, което искаш да бъде, можеш да си позволиш и решиш да повярваш във. И че дали да празнуваш, да работиш или да си почиваш, е въпрос на избор и приоритети. Имало е Коледи на домашна питка и баклава у брат ми и такива на суши и кракери на работа – и какво от това?

Вероятно коледната ми мотивация до степен се изтощава от обратното броене и това до някъде е свързано с преекспонирането на празника. Коледните базари са нещо магическо, греяното вино се доближава най-близо до личната ми представа за амброзия, обаче сладките с канела, които се продават от август месец, до 24 декември губят своя чар. На самия празник хранителните магазини затварят, а в дните преди това да се случи пазаруването в супермаркета наподобява нещо средно между бягане с препятствия и блъскащи колички. Всички са в такъв бесен коледен дух, че с лакти в ребрата на другите нежно си пробиват път към заветния щанда със щолен. Магазините за дрехи в аркадите (тукашната версия на мол) са препълнени с хора с чанти и чанти с хора. Винаги, когато поредната леличка ме затегли по погрешка с висяща закачалка, се сещам за една от любимите ми книги, a именно „Дивото зове“... Тази година обаче (идва оптимистичната част) имам гости (странна дефиниция, когато очакваш собствените си родители, но все пак)! Тоест, не се прибирам вкъщи, а вкъщито идва при мен!!!

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период (почти) винаги съм се прибирала вкъщи за Великден. Краят на април и началото на май е времето, когато в България мирише на цъфнал живот и на предстоящи абитуриентски балове. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това да боядисвам яйца в чорапогащник с листа от здравец на двора на село и „тайно“ да измъквам още недопечените великденски сладки от фурната на баба ми (липсата на търпение е сериозен порок). Великден е празник, който толкова обичам, че отбелязвам два пъти – веднъж по немския и веднъж по българския календар, вероятно така компенсирам сложната си връзка с Коледата, кой знае...

На всички Вас, четящи ни през годината и по този начин познаващи ни все-добре, желая от сърце да се чувствате „вкъщи“, на Коледа, на Великден, винаги!

Още от Ницше знаем, че Бог е мъртъв. Но кога убиха и дядо Коледа? Дали когато създадоха пазарната икономика, или още по-рано, когато моралната икономика задължаваше хората да отвръщат на подаръците в натуралния обмен? Казват, че дядо Коледа бил лъжа, че никога не е съществувал... Но нима както Гео Милев стига до царството на Бог и собственоръчно го сваля от трона му, пращайки го в пропастта, ние не убиваме дядо Коледа, взимайки му занаята и купувайки скъпи подаръци, платени с много нерви и негативни чувства?

****

Когато за първи път дойдох в Германия, ми направи впечатление колко груби са немците по улиците и в градския транспорт: готови са да те премажат, минавайки през теб или настъпвайки те, но никога не се извиняват. "Това никога не се случва в България.", мислех си аз. И наистина, тогава сякаш не се случваше. Толкова по-голяма е изненадата ми днес, 4 години по-късно, когато наблюдавам същата тази грубост у софиянци. Дни преди Коледа стотици забързани хора тичат напред-назад, за да напълнят и тази година чувалчето на дядо Коледа с шарени пластмасови или тенекиени изделия, произведени в Китай, Бангладеш и Индия. Аз се усмихвам със спокойствието на човек, купил или изплел подаръците за Коледа още преди месец, и вървя със спокойна крачка по тротоара. От време на време някой изнервен мъж или нетърпелива жена, купуващи подаръци, ме блъскат с предпразнична ярост, за да се разминат с мен по тесния тротоар. "Извинете.", казвам аз нарочно, за да се усетят те и да ми се извинят. Този трик работи в Берлин безотказно, но в София за 4 дни претърпя пълен провал. Никой от грубите минувачи не се сети да ми се извини. Най-много някой да ми подвикне аз да внимавам къде ходя, вместо да им се извинявам.

Предколедна треска, мисля си аз. Всеки иска да зарадва близките си с подаръци. Зад ъгъла се задава мирен и спокоен празник. Всички ще се радват, любовта ще царува по света, на Коледа стават чудеса. И все пак... Заслужава ли си цялата тази ярост към невинните непознати, цялата припряност, бързане, стрес? Целта оправдавала средствата. Но нима любовта и щастието в един ден могат да бъдат за сметка на грубостта и злобата през предколедните седмици? Къде остава коледното чудо в трамвая, на тротоара, на кръстовището? Нима лампичките и елхите по улиците са единственото, напомнящо за Коледа? Нима дядо Коледа по коледните базари и по моловете пречи, влизайки в противоречие с виното, храната и купуването на подаръци?

Колко по-лесно би било, мисля си аз, ако дядо Коледа наистина носеше подаръците! Никакъв стрес, никакъв срам от неподходящо избрания подарък, никакво чудене. Дядо Коледа носи винаги правилния подарък. Преди се чудех защо разказват на децата, че дядо Коледа го има и после им казват, че го няма. Нали в крайна сметка идеята на Коледа е да покажеш обич към близките и всеки да получи нещо малко в знак на обич? Но от друга страна... Често пъти подаръкът се превръща в символ на власт, кой има повече възможности и кой има по-добри умения да пазарува. Подаръкът не казва само "Обичам те." Той казва: "Аз мога да ти дам нещо." и: "Дължиш ми нещо в замяна." Той не само радва, но и задължава. Коледният подарък е станал част от икономиката: както от пазарната, така и от моралната.

Подаръкът на дядо Коледа е различен. Дядо Коледа никога не очаква да му подариш нещо в замяна. За сметка на това дядо Коледа знае кой е слушал и, подобно на Бог, раздава справедливост чрез подаръците. Дядо Коледа е както близък, защото е "дядо", така и далечен, защото живее далече, във вечната зима и вечната Коледа. Нещо средно между Гандалф, Дъмбълдор и Зевс, с бялата си брада той внушава патриархална власт и мъдрост и създава усещане за сигурност. Дядо Коледа е извън всяка икономика и реципрочност. Също като могъщите ни прадеди той дава безрезервно, без да очаква нещо в замяна. Може би затова с нетърпение го очаквам. А вие?

„Вие българите кога празнувате Коледа?“; „Празникът също толкова важен ли е за вас?“; „Украсявате ли коледно дърво?“; „Какви сте вие всъщност по вероизповедание?“

Краткосрочното облекчение, че съм оборудвана със съответните отговори се изпари при последния въпрос и се замести със смут и нечленоразделно измрънкан отговор: „Ами, православни християни, принципно...“ Не смея да анализирам съставните части на словосъчетанието, че ще се изложа съвсем. Обаче в съзнанието ми кънти като ехо: „принципно, принципно?“ Не ми се захваща дългата версия, че не съм от религиозно семейство, баща ми вярва повече в тамплиерите, отколкото в свещениците, майка ми изповядва силата на позитивното мислене, най-добрият ми приятел чете Библията, само за да събира антиаргументи и да доказва безсмислието й, а немските ми приятели ми препоръчват почти агресивно най-после да прочета „The God Delusion“, но за сега се разминах само с гледането на aналогичен филм. Какво празнувахме точно на Коледа? Празник на обилната храна, разменянето на лъскави пакетчета с красиви панделки, коледната украса, на пищната коледна украса и... пропускам ли нещо?! Истината е, че нямам правото да упреквам в безверие, защото самата аз ходих на църква за последен път... кога беше точно... никакъв спомен!

Като дете бях много вдъхновена от сериала „Али Макбийл“, вероятно защото персонажите бяха хаотични, ексцентрични и напълно непредвидими, все качества, който се успокоявах да открия и у други хора :) В една закотвяща се в детското съзнание серия, адвокатите защитаваха клиент, който виждаше еднорози, друг, който твърдо вярваше, че е Дядо Коледа и тогава за пръв път чух цитати от известното писмо на американския журналист във вестник Sun Francis Church до дете, което го пита, дали наистина съществува добрият старец с благата усмивка и шейната с еленчета. Бащата на Вирджиния ѝ казал, че ако от вестник Sun потвърдят съществуването на Дядо Коледа, то значи е факт. Остроумният татко подценил мечтателната нотка в душата на г-н Church:

“Yes, Virginia, there is a Santa Claus. He exists as certainly as love and generosity and devotion exist, and you know that they abound and give to your life its highest beauty and joy. Alas! How dreary would be the world if there were no Santa Claus! (…)There would be no childlike faith then, no poetry, no romance to make tolerable this existence. We should have no enjoyment, except in sense and sight. The eternal light with which childhood fills the world would be extinguished.”

Този красив отговор бива публикуван през далечната 1897 година, но звучи все така вълнуващ и актуален. Но колкото и да ми се иска да го приема като задоволителен, нещо липсва... Защо смятаме, че само децата имат нужда да вярват в нещо позитивно? Детството е пълно с магия така или иначе. На мен ми се иска да вярвам СЕГА, може би не непременно в еднорози и други митични същества, дори може би не в Господ като създател на света, а в нещо много по-прозаично като в любовта, добротата, алтруизма. Като деца вярвахме, че можем всичко, от това да бъдем добри, за да получим подаръци, до шанса да станем космонавти. Тази вяра пожелавам сега на всички и на себе си включително, защото тя е в нас, само сме я позабравили, но тя е някъде скрита на топло и сигурно и само чака да си спомним за нея! Космонавтите не са идинствените, които могат да се стремят към звездите!