Има статии, които не желаят да бъдат написани, или това поне е най-щадящото обяснение за несполучливите ми опити за коледен текст. Исках да е оптимистично-реалистичен, с прагматична нотка, в унисон с немската действителност, хем не прекомерно комерсиален, като празника, хем не и религиозен, поради липса на лични убеждения. Съответно натоварих неродения текст с толкова очаквания и изисквания, че той предпочете да не излиза на бял свят. Вместо него реших просто да опиша какво представляваше празникът за мен през изминалите години. Той е предполагал и много радост, но и тревога, и работа, и, вероятно поради смесените ми чувства, ми е невъзможно да предам само едно основно токова...

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период никога не съм се прибирала за Коледа, което вероятно автоматично ме причислява към категорията безотговорна дъщеря. Ето как стояха нещата до момента...

Като чуждестранен студент, който работеше, за да се издържа, бързо научих, че празниците придобиват ново значение и то предимно меркантилно. В Германия традиционно надницата на смяна на официалните празници е чувствително по-висока, в повечето нормални фирми – двойна. В такива моменти екзистенциалният въпрос е „Да работиш или да работиш“, особено когато това е добра алтернатива на самотата. Аз рядко съм се сблъсквала с такава, защото част от семейството ми живее в Берлин, но много други (чуждестранни) студенти познават дилемата. Предимствата, освен финансови, се състоят в доброто разположение на колегите и шефовете. 

Работила съм в хотел, на пързалка за кънки, училище по танци и в телевизионна редакция на Коледа. Особено при последната работа наблюдавах солидарност при разпределянето на смени – който имаше щастието да работи на Коледа, можеше и да пропусне 1-ви януари, все пак и останалите колеги имаха право на парче от тортата. Тази логика има и своите предимства. Трудът на официални празници, погледнат като чист подарък, вместо като наказание, влияе на мотивацията и на настроението на работниците. През последните години свикнах с идеята, че Коледа е това, което искаш да бъде, можеш да си позволиш и решиш да повярваш във. И че дали да празнуваш, да работиш или да си почиваш, е въпрос на избор и приоритети. Имало е Коледи на домашна питка и баклава у брат ми и такива на суши и кракери на работа – и какво от това?

Вероятно коледната ми мотивация до степен се изтощава от обратното броене и това до някъде е свързано с преекспонирането на празника. Коледните базари са нещо магическо, греяното вино се доближава най-близо до личната ми представа за амброзия, обаче сладките с канела, които се продават от август месец, до 24 декември губят своя чар. На самия празник хранителните магазини затварят, а в дните преди това да се случи пазаруването в супермаркета наподобява нещо средно между бягане с препятствия и блъскащи колички. Всички са в такъв бесен коледен дух, че с лакти в ребрата на другите нежно си пробиват път към заветния щанда със щолен. Магазините за дрехи в аркадите (тукашната версия на мол) са препълнени с хора с чанти и чанти с хора. Винаги, когато поредната леличка ме затегли по погрешка с висяща закачалка, се сещам за една от любимите ми книги, a именно „Дивото зове“... Тази година обаче (идва оптимистичната част) имам гости (странна дефиниция, когато очакваш собствените си родители, но все пак)! Тоест, не се прибирам вкъщи, а вкъщито идва при мен!!!

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период (почти) винаги съм се прибирала вкъщи за Великден. Краят на април и началото на май е времето, когато в България мирише на цъфнал живот и на предстоящи абитуриентски балове. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това да боядисвам яйца в чорапогащник с листа от здравец на двора на село и „тайно“ да измъквам още недопечените великденски сладки от фурната на баба ми (липсата на търпение е сериозен порок). Великден е празник, който толкова обичам, че отбелязвам два пъти – веднъж по немския и веднъж по българския календар, вероятно така компенсирам сложната си връзка с Коледата, кой знае...

На всички Вас, четящи ни през годината и по този начин познаващи ни все-добре, желая от сърце да се чувствате „вкъщи“, на Коледа, на Великден, винаги!

Тази статия е своеобразно продължение  на публикацията на моята колежка, а именно 300 марки и едно прасе: вариант за Германия. За първи път пиша продължение на статия, чиято първа част не е мое дело, но в рамките на Алтер Его това е повече от в реда на нещата. 

Аз бях клиент на консултантска фирма и, макар че оттогава минаха повече от седем години, през които завърших образованието си в Германия (разгеле), първите ми стъпки, и съответно грешки, по пътя от българското към немското не избледняват в съзнанието ми. Всяка година бъдещи студенти от български произход, целящи се в медийни професии в Германия, ме питат за опита ми и кое от него бих препоръчала или обратното. Банални, но верни фрази като „всичко е индивидуално“ и „зависи от теб“ очевидно не убедиха никого. Ето го конкретния ми път на Сантиаго при кандидатстването с всичките смислени или не съвсем аспекти от целия процес.  

Първата стъпка при кандидатстване в чужбина е свързана с намирането на информация (алелуя!). Къде се предлага съответната специалност, какви са сроковете, с какви такси е свързано обучението, кои документи са необходими за изпращане и по какъв път става това. Оттам нататък е въпрос на личен избор как да се подготвят съответните документи. В повечето случай кандидатстването на чуждестранни студенти протича чрез изпращане на документите чрез Уни Асист – институция, която ги проверява за адекватност и препраща към университетите. За българите, живеещи в градове, различни от София, преводът и легализацията на диплома, събирането на апостили и други весели скъпоплатени ваденки предполагат редовни разходки до китната ни столица или наемане на куриерски или консултантски услуги. Аз се обърнах към фирмата на М. Тогава тя беше първата и най-често споменаваната в Гугъл (в различен контекст). Вероятно, защото към самата М. не можеш да останеш равнодушен...

Услугите на М.

Важното е да всееш страх на 18-годишните, защото страхът се заплаща! Това включва следните действия:

– да ги убедиш да кандидатстват в баснословен брой университети, че може и да не ги приемат. (Шансът е наистина реален, особено при хора с диплома 6,00...Кандидатстването в много университети предполага таксуването им поотделно и съответно допълнителен хонорар за нея. Не че е лошо човек да има избор, но класациите и сроковете за записване в различните провинции се разминават. Хубаво е човек да има избор, но още по-добре е да знае какво иска, по-евтино излиза, поне при М.);

– да им обясниш как трябва да легализират всички хартийки, които са събрали по време на 12-годишното обучение, от грамота за олимпиада по биология в 6, до, едва ли не, лексикона от 3. клас, защото всичко било от полза, особено когато човек кандидатствал за медийна специалност (?!);

– да водиш от тяхно име кореспонденция с университетите срещу 15-20 лева на институция. (Тя се състои в банален въпрос по имейл, на който изтормозените служители отговарят, изпращайки линк с информация на заблудените кандидатстващи.);

– да им напишеш СиВи-то на немски, защото имаш повече опит от тях и знаеш какво очакват в Германия. (По мое мнение в Германия очакват бъдещи студенти, които имат потенциала сами да си напишат автобиографията, но да речем...);

– да създадеш индивидуално проучване на подходящите университети за конкретния кандидатстващ според неговите таланти и заложби, състоящо се в копи-пействане на началните страници на различни университети. Вярно, че с хартията и подвързията цената на папката се вдига до левче, ама останали 299 не виждам за какво точно М. изисква; 

– да ги пришпорваш, убеждавайки ги, че десет минути след връчване на дипломите трябва да седят във влака за София, за да смогне тя, неспящата, загрижената за тяхното бъдеще М., правейки НЕвъзможното, да ги изпрати на време. (Странно, по мой спомен сама ходих в Министерството на образованието. А когато получих официалното потвърждение от Уни Асист, че са получили документите ми, се оказа, че цялото тичане е било по-скоро за поддържането на спортен дух, защото папките са били изпратени в последния ден от срока за подаването им, който беше две седмици след фиаското с БДЖ).

Аз лично не се възползвах от всички незаменими услуги на нейно консултанстко величество, а ги сведох до минимум. Той все пак ми коства между 300 и 500 лева – „трай, бабо, за хубост“ и плащай, бабо, за глупост. Не малко мои съученици хвърлиха подобен курбан, някои и по-солиден, достигащ до 1000 лева – средства, които всеки бъдещ студент може да оползотвори далеч по-смислено. 

Моята колежка Зори вижда в цялата акция комплекса на източноевропееца, който се смята за по-нисш от германеца и затова има нужда от посредници. Може и да е права, но положението е по-критично според мен. Става въпрос за по-банален комплекс – този на провинциалиста, който смята, че столичанинът има връзките и познанията да се пребори с церберите на чиновнически постове в софийските министерства... Който е ходил без лична охрана от гише на гише в София знае, че някои от тях не само са свалили намордника, но и хапят. Но да не се оправдаваме, кучетата надушват страха и нападат слабите.

За финал, да обобщим фактите: бях приета, документите ми пристигнаха в последния момент, но все пак на време, повод да ям, пия и да се веселя три дни и три нощи. Реално погледнато, добрата фея М. си свърши работата, разходи ни само около 5 пъти до София в рамките на половин година и за това време успя да се премести в чисто нов офис, тип а-ла-Стъклен-дом. И всички заживели щастливо един без друг...