Декември е един от празнично безконкурентните месеци в моя живот. Той започва дори преди календарното си официално стартиране с отпразнуването на рожден ден на приятел. По-късно се смесва с многото имени и рождени дни, сред които са личният ми празник и този на майка ми. Преди да бъде коронясан като коледно-новогодишен принц, прекалено разглезеният от подаръци и суетно внимание (и позашеметен от аромат на алкохолни изпарения) галеник на календара не оставя нито мнозинството от хора, нито техните портфейли (или кредитни карти) несъпричастни към суетата.

Така претоплен, хрупкав и понатежал от различни гозби, месецът се разтапя и изчезва като шоколадов бонбон под езика. Оставя и същия меланхоличен (при)вкус на любов и уют, изконсумирани на един дъх, така сладки и провокиращи хормоните на щастието глезотии, които си позволяваме на воля сравнително рядко.

Гореописаната празнична палитра се смесва с немските коледни базари и необходимостта от някои транскултурни едукативни разяснения. Те са невъзможни за игнориране най-късно, когато застана с кутия бонбони пред някой колега и се опитам да го почерпя по повод имения си ден.

Имен какво? Ден на кое? Като рожден ден, но по-странно? Още един славянски празник, създаден заради самия празник с идеята цял месец бедните българи да давят екзистенциалната си мъка в алкохол? Не, не и не, припявам си Слави Трифонов и преглъщам настроението си с бонбон. А обиденото ми име се мръщи, събира вежди и тропа с крак, отказвайки да преодолее детското поведение. То така или иначе не им прощава, че вечно го произнасят приблизително... грешно, неразбирайки, че двойната функция на съгласните в българския не е куртоазна, а функционална единица в езика и никак не обича да я пренебрегват.

По този ежегодишно проявяващ се повод за диалог с доминантната култура, която имам замръзващия късмет да обитавам, реших да обобщя няколко основни аспекта на славянската приумица, наречена имен ден. Обеснявам го по следния начин:

В моя случай, аз съм кръстена на две – по мое мнение – светици. Едната е бабата на Христос, а другата е моята баба, която ме е отгледала. За мен тези две баби са безкрайно важни! Едната обуславя появата на Спасител и поставя основите на цяла една религиозна система. Другата поставя основите на самото скеле на характера ми. Представете си строяща се сграда, без скеле; немислимо, нали?!

Добавям пред скептичните си слушатели, че имените дни принципно са на твърди дати с някои изключения като Цветница например. Този празник определено ги вдъхнови. Идеята за празник на цветята им се стори по-меродавна, от това да се разхождам с бонбони заради нечия баба, било то и тази и на Христос. Ама това не могат да го разберат хора, които ходят на гости при бабите си след уговаряне на час и се здравистват с тях. Моята преди известно време ми прати от България любимите ми домашни печени сладки, за да не съм се чувстала бездомна! Та не веднъж в годината, ама ежедневно трябва да се празнуват такива личности!

Та култът към света Анна датира от 6-ти век, Римокатолическата църква обаче става съпричастна към него чак през 13-ти век. И докато името й символизира едновременно закрилница на девици, бременни, вдовици и е гарант за плодородие, светлина, ново време, но и празник на самодивите и по тази причина мъжете не бива да излизат от къщи, докато жените им варят жито за плодородие... аз си мисля, че тя е била просто Жена. 

Благодатна като етимологията на самото си име, и опасна, както всяка представителка на пола би могла да бъде. Все пак ми се струва красива идеята за идентифициране с някоя личност веднъж годишно, било тя и митологизирана. Така осъзнавам, че разликата между Светица, Самодива и Жена e въпрос на перспектива и трябва да храним у себе си тази, която е най-заслужила да бъде на бял свят...

Усмихвам се при мисълта, че племенникът ми, роден в Берлин, вероятно първоначално ще се обръща към мен с думите „Komm her, лельо Ани да си поиграем, bitte“. И така докато започне да разграничава нюансите на майчин, по-майчин, най-майчин език. Та той ще е само малко допълнение към палитрата на „немските“ бебета, голяма част от които израстват с по повече (!) от 3 езика паралелно.

Колегата ми от Нигерия например е владеела на ниво майчин език 4 такива, а сега самата тя се жени за германец, твърдо решена да не лишава децата си от възможността да я надминат по брой и качество на „майчините“ езици в писмена и устна форма. Нейното семейство въплъщава немската идеология за деца-вундеркиндчета.

Колкото по-разклонена е архитектурата на домашната Вавилонската кула, толкова по-добре! Още сега множество обяви за работа целенасочено са формулирани към билингуални кандидати, интегрирали езици, съответно култури, следователно, светове, в основите на самото си ежедневие.

Немските родители са склонни да инвестират солидни суми в детски градини, в които да повиват децата им, мъркайки им на френски или английски, амбиция, която не всички пеленачета, или по модерному „памперсчета“, приемат с възторг. Обаче в свят на такава скорострелна конкуренция, защо да не започнем да мечтаем мислено на минимум 5 езика на ден в желанието още непланираните и незаченати деца да усвояват по-бързо езиците. Иначе току-виж се изложили без време пред обществото, обърнали гръб на мотото, „колежът започва в детската градина“...


   

Както е казал Витгенщайн: „Границите на моя език определят границите на моя свят“. Докато се съгласям и споря с тази идея мислено, покрай ушите ми се прокрадва речта на доцентката, която всъщност дори имах намерение да слушам, заплес! Та тя тъкмо сътворява ново спрежение на иначе съществуваща форма на испански глагол и го произнася с типичния немски акцент на романски език, тоест, почти изяжда р-то, когато то всъщност е двойно и трябва да бъде още по твърдо от обикновено. Миг преди да си позволя да я съдя, се усмихвам на себе си и си казвам:

Средностатистическа сряда, влак с дестинация Берлин-Франкфурт Одер, времето е белязано от непродуктивна борба с унгарски разговорник и опити за заглушаване на някои миронарушаващи съпоставки с особени български феномени.

Да учиш унгарски е като да си просиш мускулна треска на езика. Моят от 5 години страда от присъствието на 3 умлаута в немския (ä, ö, ü), които на фона на тъмните и светли, кратките и дълги гласни в унгарския, чиито точковидни украшения допринасят за впечатлението на четене на изречения, страдащи от дребна шарка, са абсолютно смехотворни. Докато се опитвам да си представя ситуация, в която бързо благодаря на касиерка в Будапещски магазин, давайки лежерен израз на благовъзпитание, облечено в благозвучието на 3 умлаута (köszönöm), на заден план в съзнанието ми звучи като кофти радиостанция друг лайтмотив. Мисля си, че докато се возя в добре климатизиран влак, приятелите ми от детинство протестират сред жегата на асфалтни изпарения и гняв из софийските улици. Самоубеждавам се, че нямам правото да се самоопределям като съпричастна, докато се възползвам от шанса да живея другаде...

Унгарският е наистина впечатляващ, аглутиниращ език, който се щади от предлози подобно на българско правителство от интелектуалци. Формите за множествено число представляват наслагване на съответни наставки на принципа корен+наставка за множествено число според звуковата хармония на предходната гласна. Съответно в Бълария се избират политици на принципа корупционна история или поне склонност към такава+безочлива манипулация на закони до принижаването им до абсурд съгласно собствени интереси. Що се отнася до произношението, и в двата случая често многократното слушане на изговореното си остава абсолютно пъзелно, тъй като рядко е съгласувано с конвенционална логика.

снимка: Борис Лалев

Откакто се завърнах от кратък престой в Унгария, период, който се застъпи с невъобразими събития в българската псевдополитика, не спирам да си задавам въпроса, защо все по-често ми се налага да се обръщам към преводачи, за да си обясня определени явления. За унгарския имам алиби, но фактите, протестите, ескалирането на обоснована неприязън не мога да подмина, защото провокират иначе срaвнително здравия ми разум.

Обратно към аглутинацията. Ако прибавим към любовта към родината наставка за множествено число на извършителите и маркираме получателите на дадени наказателни мерки, стигаме до логиката на едно от най-красивите признания: 

Може би добра основа, но докато вдигнем къща върху нея, още много учебници и учители ще трябва да сменим...

снимка: Борис Лалев