Показват се публикациите с етикет щастие. Показване на всички публикации

(Точно) Колко бързо тече времето (?)!

Някои хора казват, че времето не се измервало с вдишвания и издишвания, а с това, колко пъти ти спира дъхът. Други, по-малко романтични хора пък казват, че 5 минути седене върху горещ котлон не са равни на 5 минути с красива жена. Предполагам, че и двете твърдения имат предвид, че времето тече по-бързо, когато правим нещо приятно.

Но дали е така? Летните ваканции определено бяха приятни. Но и ги усещах безкрайни. Всяко лято между две учебни години беше отделна ера само по себе си. От друга страна, наскоро установих, че без да забележа, е минала една трета от годината. Една трета! Колко бързо тече времето! Човек би казал, че съм правила хиляди приятни неща и затова не съм забелязала как е отминало. А всъщност... просто съм ходила на работа, която дори не ми харесва, правила съм твърде много неща, които ми се струват безсмислени, а през по-голямата част от останалото време съм се оплаквала и самосъжалявала. Да, седейки в офиса, понякога имам усещането, че времето е спряло. Но после, поглеждайки назад, когато съм си вкъщи имам усещането, че е отлетяло. С каква мерна единица се измерва скоростта на времето?



Човешките същества имаме различни сетива, но с никое от тях не може да уловим времето. Нито усещаме присъствието му, нито можем да измерим движението му без помощта на външни средства. И все пак вярваме във времето, доверяваме се на календара, часовника и движението на слънцето, съобразяваме се с тях и едновременно с това сравняваме показанията им със собствените си усещания. И понякога се чудим, че календарът измерва времето по друг начин от вътрешния ни усет.

Може би твърдението, че времето се измерва с пътите, когато ни спира дъхът, само в случаите, когато дъхът ни спира от присъствието на нещо ново. Може би времето тече по-бавно само когато растем, защото растейки и развивайки се, създаваме някакво свое контравреме и така не позволяваме на онова другото, обективното физическо и историческо, безлично и бездушно време да ни подмине. Може би фактът, че основната ни задача като деца е да растем, кара времето да тече по-бавно. И затова после като възрастни, като (ако) решим да спрем да растем, да „улегнем“ и  да си повярваме, че развитието ни в голямата си степен е приключило, времето минава бързо, също както експресният влак подминава скорострелно някоя малка селска гара.

Казват, че щастието е пътуване, а не дестинация. Ако е така, то щастливият човек е реката, която тече вечно паралелно с влака на времето и не му позволява да я подмине. Ако е така, улегналите хора са нещастни, а номадите са щастливи.

Хората очакват да ме е страх от раждането и от майчинството. Защото „след това всичко се променя“. Разбира се, че всяка промяна носи страх и след нея не си същият човек. Но аз не съм същият човек, откакто завърших гимназията, университета, откакто заминах за Германия, откакто се запознах със съпруга ми, откакто бабите ми и дядо ми починаха, откакто почнах тази работа, откакто посетих Гвинея, откакто откакто... Всъщност човек никога не е същият. И съзнанието, че промяната идва, носи страх. Но мен лично много повече би ме било страх, ако нищо не се променяше, ако си оставахме вечно едни и същи, като хербаризирани личности...

„Мислила ли си да отвориш сладкарница?“

... попита ме една колежка деня след рождения ми ден. „Мислила съм, ама няма аз да съм сладкарката.“, отговорих й.

Странно е как един сладкиш може да промени изцяло отношението на хората. Дали в човешката природа има заложено нещо, което ни кара да отвърнем на всяко мило действие, или възпитанието ни кара да сме по-любезни, когато хората проявяват жестове към нас, не мога да реша, но след като занесох чийзкейк на работа на рождения си ден, колегите, които никога не са ми били приятели, изведнъж започнаха да се държат по различен начин с мен.

И като си помисля, че моят (нарушаващ всякакви диети) кекс се изяде в рамките на два часа, а пък този на колежката, който струваше 18 евро, беше веган и безглутенов и съдържаше само био продукти, се наложи да изхвърлим на третия ден, съм убедена, че не искам да си отворя сладкарница. Иначе наистина съм мислила по въпроса. Също както съм мислила да продавам в Интернет неща, които съм плела или шила, но и това не мога.

Истината е, че има неща, които не мога да разменям срещу пари. Неща, които мога само да подарявам. Понякога имам усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра в правенето им, а понякога просто знам, че разменната им стойност просто не може да се равнява на сума пари.

Нещата, направени за конкретен човек. Бебешката играчка, плетена на една кука, чантата, ушита от приятелка, тортата за рождения ден на любимия човек, приказката, разказана преди сън, стихотворението, написано за точно определен получател. Тяхната стойност се измерва не с разходите за материали, прекараното в труд време или стойността на подобен продукт на пазара. Също както когато просто обичаш някого, възнаграждението се съдържа в самото действие, в правенето на сладкиша, в даването.

„Коя е тя?“

- Определени хора ми липсват, - споделям пред колумбийските си колеги, които очакват да чуят колко съм зажадняла за немския ритъм на живот. - Имам една приятелка, която особено много искам да видя, защото освен всичко останало, тя преживява важна трансформация и трябва скоро да смени цветните дрехи на кокетка с тези малко по-широките...най-мечтаните - тези на майка. 
- Коя е тя? Къде се намерихте?,- гледат ме въпросително очи с цвят на еспресо.
- Тя е една българска бяла лястовица в Берлин...

7 години и половина по-рано...

- Здравейте, казвам се Зорница!,- изчуруликва на немски едно тънко, по детски невинно гласче и произнася славянското си име, което контрастира с русата коса и сините очи. Тъкмо бях на път да я приема за местна. „Ужас, още една българка, живеят ли германци изобщо в този град?”,- мисля си леко разочарована (както обикновено в първия момент, когато се запознавам с човек, който за в бъдеще ще значи много в живота ми...) Но пък има толкова красиво име! Събрали сме се един рояк женоря пред Червеното кафе на Свободния университет, където се провеждат ориентировъчните дни на първокурсниците в зеления Ориндж-Каунти Далем. Голяма скука. Несполучлив опит за завързване на бъдещи продуктивни познанства с колежките. Може би. Само едно име запомних така или иначе - Зорница...

Странна ми се стори тази Зорница в първия момент, а в продължение на следването съвсем се обърках. Никак не можех да я определя категорично. Умна, а скромна, добра, пък директна, малка и пораснала евдновременно, тя ни изпреварваше по всички параграфи. Тръгнала на училище година преди нас, тя така мина и през бакалавъра - завърши го първа и започна магистратура, докато останалите още разучавахме копчетата на калкулатора в задължителния модул по статистика - тя и от това разбираше! После се пренасочи професионално, срещна партньора си, който се оказа достатъчно прозорлив за уникалността й и съумя да я направи своя съпруга, а и скоро-майка на децата си. 

Последните години прибавихи щрихи към палитрата на мнението ми за нея. Тя е пъстра! Зори е като книга, която те облива със светлина всеки път, когато я отвориш, без оглед на факта, че познаваш съдържанието й. Тази магия тя поръсва и над текстовете си. Тя се пресъздава и в рецептите, която постоянно подобрява. В дрехите, които шие. Плетивата, които измайсторява. Уютът, който навсякъде създава. Тя е вдъхновение! Докато аз все търся (себе си евентуално), Зори постоянно намира (смисъл във всичко). Благодаря й, че ме намери! За мен Зори е русото слънце в един облачен град...
Честит рожден ден, мила Зори!

Живот за еднократна употреба

Кой аспект от сегашния ти живот би разплакал осемгодишното ти Аз?

Нестандартен въпрос. Особено предвид факта, че идва от статия в Интернет на тема кариера. Обикновено те карат да се запиташ как би прекарал времето си, ако днес беше последният ден от живота ти или ако не се налагаше да изкарваш пари… Не че не помага да се позанимаеш с подобни мисли, но онова, което би разплакало осемгодишното ти Аз, може да е нещо, което не подозираш. Нещо, което се крие в теб от времето, когато си се катерила по дървета и си боядисвала косата на куклата си с фулмастер. С една дума от времето, преди социалните норми да ти подрежат крилцата.

Думата, която най-добре описва моето осемгодишно Аз, е "образцово". Сещате ли се за онези красиви, спретнати и стилни къщички с градинки в старите квартали на градовете, които преди носеха метална табелка "Образцов дом"? Точно така изглеждаше животът ми тогава. Училището, приятелствата, малките къщни задължения. Всичко беше чисто, подредено и усърдно поддържано. Наистина старателно. Вършех си работата без мрънкане, защото така ме беше научила баба ми и защото самата аз усещах, че така е правилно.

Ако осемгодишното ми Аз видеше как си върша работата в момента, би останало много разочаровано. Не знам, дали чак би плакало, но знам, че не би било доволно. Голяма част от работата ми и сега е спретната и подредена. Но истинската ми работа, онази, която върша "на работа" и за която ми плащат, не е свършена усърдно. По-скоро е свършена набързо и веднага след това забравена.

Дали съм поумняла с времето и съм се научила кое си струва усилията и кое - не? Дали съм станала мързелива? Меркантилна и заинтересована най-вече от онова, което получавам в замяна? Кой знае. Пословично е изказването на учителя ми по философия, че отличниците в училище не стават отличници в живота. Може би е прав. Но ми се струва, че не е.

Като за начало струва ми се, че сравнението между училището и живота е погрешно. В училище е по-лесно да работиш, без да очакваш нещо в замяна. Тогава яденето ти е осигурено, стандартът ти на живот е предопределен от този на родителите ти и дори и да не ти харесва, никой не може да вини за социалния ти статус. Колкото и да се ядосваш и да мрънкаш, като дете не носиш отговорност за това, колко пари имаш и каква социална роля играеш. Вярно е, че учиш и за оценки, както е и вярно, че оценките (и съответно признанието, което носят те) са стимул да се трудиш и по предметите, които не обичаш, но - очевидно е - оценките не са пари. Вярно, те носят някаква малка социална идентичност - тази на доброто дете, на отличничката, на тази, която има големи шансове да успее в неопределеното бъдеще, но парите, работата и професията създават една много по-комплексна и многопластова идентичност, която определя почти всичко, което имаме.

И въпреки тази разлика - нещо ми подсказва, че осемгодишното ми Аз има право да се сърди. Че човек трябва да се старае с всичко, с което се захваща. Не заради парите, уважението, не защото го дължи на шефа си или когото да било човек от обкръжението си. Ами заради самия себе си. Заради собствената си оценка, от уважение към собственото си време и собствените си възможности. Защото всеки ден е миниатюра на живота и има значение сам по себе си. Всеки ден е като квадратче от шоколадово блокче, като бонбон от кутията на Форест Гъмп. Не знаеш какво ще ти се падне, преди да отхапеш, но трябва да си уверена, че ще е вкусно. Не защото кутията някой ден ще се окаже празна, а защото точно сега, в този момент е пълна. И това има значение. Трябва да има значение. Трябва да си заслужава усилието. Иначе кой би направил такъв шоколад, който не си заслужава да бъде изяден?

Няма по-хубаво от лошото време(?!)

Камбаната на червената католическа църква бие и заглушава движението от булеварда. Дървената статуя на някакъв неизвестен изпит и полугол мъченик, закачена на фасадата от голи изпечени тухли, заплашва да падне на главите на минувачите. Старата постройка на спирката на метрото изглежда призрачно със сламения си покрив. Четири часá, а вече е почти тъмно. Уличните фенери са включени, а дъждът се смесва с тъмнината и мъглата.



Изборът е съвсем прост. По-лесното решение е да се депресираш. Забележете, „депресирам се“ е глагол, което означава, че се извършва действие. Извършено е от някого. От мен. Или да го кажем отново, но този път не в страдателен залог: някой (аз) извършва действието депресиране. Звучи малоумно. Граматиката очевидно подпомага „залагането на страдание“. Много е лесно да оставиш есенната картинка да „навлезе“ в съзнанието, да „вледени“ душата ти, да „изпие“ всеки спомен за лято, топлина и щастие. Или по-скоро много е лесно да си въобразиш, че някакви си метеорологични обстоятелства имат власт от такава величина. И е удобно, защото въобразявайки си, прехвърляш цялата отговорност към нещо, което е извън теб. Виждаш се като страдалец.

Та обратно към избора. По-трудното, но пък и далеч по-забавно решение е да се зарадваш. Да асоциираш старовремските фенери и дъжда с лондонското време, камбанния звън с Биг Бен и почти да очакваш, че Мери Попинз ей сега ще изскочи отнякъде, за да нахрани птичките. Какво прекрасно време! Възхитително наистина. И ей така от нищото ще почувстваш чиста радост. Няма как да не забележим, че „радвам се“ също е глагол, на всичкото отгоре и също възвратен. Подобно на „депресирам се“ и той не означава  просто състояние, ами активно действие. Странното е, че обикновено си представяме, че не точно ние, ами някаква материална или нематериална част (мозък, сърце, душа...) извършва действието, а ние само „обективно“ и почти „отвън“ наблюдаваме резултата радост. Или само аз съм се механизирала дотолкова? При всички положение далеч по-пълноценно е да се „слееш“ с радостта и да поемеш отговорността за нея.



Ако човек се разтърси, ще намери цял куп изследвания, доказващи, че слънчевата светлина е условие за щастие и че най-щастливите хора на света живеели в топли държави. Сигурно има нещо вярно. Чудя се само, дали хората в топлите страни са толкова щастливи, или онези в студените са толкова нещастни. Освен това ми е чудно, ако дългата ваканция на учениците беше през януари и февруари, а пък юли и август ходеха на училище (къде с климатик, къде без...), дали пък точно лятото щеше да е сезонът, зареден с най-положителните емоции. Да кажем, че се съмнявам.

Далеч съм от мисълта да оплювам хубавото време. Самата аз го предпочитам пред студа и дъжда. В последно време обаче откривам, че проявявам силна дискриминация към есента и зимата. Обвинявам ги за всякакви злини, каквито през лятото може би щях на бърза ръка да забравя. Мисля, че съм несправедлива. Облачното небе и дъждът могат и да стимулират креативността, защото карат човешкото съзнание да работи по-усилено. А като оставим това настрана, лошото време прилича на онези тъжни и меланхолични песни, които въпреки всичко ни карат да се чувстваме щастливи само със самото си съществуване.

„Как да печелим приятели и да влияем на другите“

Как ли? Ами да смесим една щипка интерес към другите с една чаена лъжичка смях и да се вслушаме в историите, които сместа има да ни разкаже като не забравяме да я назоваваме по име. Формулата е лична адаптация на съветите на Дейл Карнеги, чиято книга „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ от 1936 та до днешна дата е продадена в повече от 15 милиона екземпляра. За първи път пиша за книга, която още не съм дочела, защото нямам търпение да споделя и да предам нататък прочетеното. Ето и кратко резюме на личните ми, абсолютно субективни и нефинансирани от никое издателство впечатления.

Книгата сама по себе си е най-продаваната от стила „селф-хелп“, иначе казано „помогни си сам“. Ако се чудите защо Ви е необходимо подобно четиво, то отговорът според мен е, че в човешките комуникации винаги има какво да се научи, защото те оформят светогледа ни, степента на успех, щастие и удовлетвореност от живота, а и от самите себе си. За човека най-интересното нещо си остава човекът.

„Как да печелим приятели и да влияем на другите“ е книга с гръмко заглавие, което звучи пренапомпано и обещаващо чудеса. Структурата е пределно проста и, по мое мнение, не особено добре обособена. Тя се състои от кратки истории, резюмирани примери за възхода на хора, които интуитивно или целенасочено са приложили някои от техниките за успешна комуникация. Тези кратки разказчета наподобяват притчи, чиято поука е сервирана на читателя наготово. В един момент от четенето настъпва едно своеобразно пренасищане на човешки съдби или така го усещам аз, тъй като имам навика да визуализирам описаната ситуация и след определен момент съзнанието ми се пренасища с персонажи, които играят отделна фрагментарна роля в структурната тъкан на книгата, но нямат пряка връзка помежду си. По тази причина Карнеги съветва книгата му да бъда многократно препрочетена. Наративната структура ми напомня тази на „Пилешка супа за душата“– друг бестселър, който представя понякога наивни истории, но пък докосва по определен начин душата.

Предимството на Карнеги като автор е простотата на езика и непосредствеността на текста, които водят до безпроблемно разбиране на посланието, което той доинтерпретира за читателя. Основният ми мотив да пиша за тази книга е на първо място убеждението ми в ефективността на някои от предложените от него техники. Ето и част от тях:

Шест начина да накараш хората да те харесват 

Започни да се интересуваш от другите
Банално, но факт! Всички имаме его и при всички ни то търси поле за изява. Давайки такова не само на себе си е чудесна предпоставка да предразположиш друго човешко същество...

Усмихвай се
Този съвет определено не е културна константа и вероятно е по-приложим сред американски представители, отколкото сред западноевропейски такива, но на общочовешко ниво усмивката е кодирано послание към приветливост или поне така би трябвало да бъде. Обаче говорим за усмивката, не за маската на угодничеството, а споделянето на светлината, която всички носим в себе си, за да ни стане осезаемо по-топло.

Запомни, че произнасянето на името на друг човек е най-красивият и сладък звук в ушите на носителя му, независимо от езика
Често сме свидетели на обратното – дразнещи грешки при произнасянето на името ни се закотвят в паметта, а потиснатото недоволство се опашкулва някъде дълбоко в съзнанието. Особено за живеещите в чужбина, но не само, правилното произнасяне на личното им име е подарък, които те няма да забравят. 

Бъди добър слушател. Окуражавай другите да говорят за себе си
Типичен пример за крещящата необходимост от споделяне проявяват хората, ходещи постоянно на лекар, за да си намерят слушател. При някои възрастови групи необходимостта е явна, но тя наистина е константна. Да говориш за себе си пред слушатели означава, че си важен, тоест осмислен, принадлежащ към живота и водещ смислено съществуване. Кой не желае да се чувста по този начин?


Говори за интересите на събеседника
Особено преди да му поискаш услуга, защото не само ще я получиш, но и ще утроиш облагите си. В този момент ми е трудничко да повярвам в безкористните дерзания на автора към чисти взаимоотношения, в които алтруистично и чистосърдечно се ориентираме към чуждите интереси. Вероятно поради факта, че примерите му директно свидетелстват за извличане на полза от събеседника след демонстриране на интерес към личните му страсти. Но фактите са си факти, обърнете се към хората с жив интерес към техните занимания, вместо да ги засипвате със собствените си такива и се пригответе за събирането на добра реколта.  

Накарай другия човек да се почувства важен и го направи чистосърдечно
Няма нищо по-мотивиращо от това. Да накараш ДРУГ ЧОВЕК да се чувста ВАЖЕН. Ако е постигнато безкористно, то това води до удовлетворение и за двамата събеседници и би могло да бележи началото на красиви отношения в различни поприща.



Струва си да опитаме. Току-виж на първо време сме успели да се сприятелим с и да повлиям на... себе си!

Поливайте си цветята!

- А за теб какво е типично немско? - обръща се той към мен.

- Чорапи в сандали, бирено коремче и неизгладени дрехи. - изстрелвам аз, полагайки сериозни усилия да не разсмея.

- Неиз-гла-дени дрехи?! - учудено и натъртено повтаря той. - Колежке, дори и в Източна Европа едва ли някой глади в днешно време!

- Не знам аз нито за Източна, нито за Западна Европа, ама аз гладя редовно. - отсичам и забивам нос в екрана, показвайки, че разговорът е приключил.



Навън е сиво. Онзи период между лятото и есента, когато вече не е топло нито светло, но листата на дърветата още не са се оцветили в ярки цветове. Няма слънце, няма още студ. Онзи сив период, типичен за Берлин през септември. Когато често вали, но рядко истински дъжд, а по-често нещо средно между дъжд и мъгла. Наистина, в Берлин за първи път видях да вали мъгла.

Онзи период, в който преди 7 години за първи път дойдох тук.

Не бях излъгала в разговора с колегата. Аз наистина гладя редовно и споделям мнението на баба ми, че една дреха е наистина чиста не след прането, ами едва след гладенето. Тя гладеше всичко: ризи, сака, дънки, поли, кухненски кърпи, чаршафи, тениски и дори бельо. Е, аз последните две си ги спестявам, но пък наистина се наслаждавам на гладенето на останалите.

В целия процес има нещо медитативно, отпускащо и ретроспективно. Хващаш дрехата (кърпата или чаршафа), наместваш я едно хубаво и веднага мислено си представяш как би изглеждала изгладена. Магията се случва в мозъка ти, преди изобщо да си посегнала към ютията. Спомняш си как е изглеждала дрехата, когато е била нова, опитваш се да наместиш шевовете да прилепнат точно, а когато това не може да се случи, защото платът се е разтегнал по свое усмотрение, веднага си даваш за пример другата тениска, която не е мръднала за 7 години, и си казваш наум, че трябва да започнеш да си купуваш само качествени дрехи.

Гладенето е един вид любовен акт. Забележете, не сексуален, а любовен, инвестиция във връзката ни с дрехата и със собственика й (да, понякога собственик сме самите ние). Да носиш изгладена дреха е приятно, но съвсем друго чувство от гладенето като процес. Гладенето е внимание, но и себеизразяване. Едно от онези малки действия, които превръщат думата „обичам“ в глагол и задействат в ежедневието ни механизма перпетуум мобиле на щастливото съжителство (със себе си или с някой друг).



Не знам, дали неизгладените дрехи са типично немско явление. Не знам, дали немците просто не обичат да гладят или се пазят от всякакви милувки. Дори не знам, дали българите гладят... Само за себе си мога да кажа, че гладенето е като прозаична метафора на малките жестове, в които се крие толкова много. Също като сравнението с цветната градинка на взаимоотношенията, която трябва редовно да бъде поливана...

Дигитален морал или: покажете уважение в Интернет!

Обикновено говорим за компютрите и за Интернет като за нещо нереално. Дигитално и материално са станали един вид антоними, като първото се свързва с някакво подобие на реалността, докато само второ е самата реалност. Действителността в Интернет се счита за илюзорна, за нещо, което се развива само в главите ни, докато истинският живот тече в материалната среда в географската ни близост.

Каква е истината, не знам, но моето мнение е, че животът и най-вече изживяването му винаги се случва в главите ни и се изразява не в обективните събития, развиващи се на конкретни координати в материалната координатна система, а в начина, по който ги възприемаме и преработваме. В този смисъл както материалният живот извън Интернет, така и дигиталният са реални и имат влияние върху нас.

Всичко това не би било толкова важно, ако не беше агресията в Интернет. Известно ми е, че думата „агресия“ е силна, защото най-често се свързва с физически действия, каквито в Интернет са невъзможни, но значението, което носят някои изказвания, е също толкова деструктивно и отричащо достойнството на жертвата, колкото би била физическата агресия.



Ако някой е публикувал статии в сайтове като Webcafé, знае за какво говоря. За снимки на пълнички съученици, обидни коментари под тях или под някое видео в YouTube се отнася същото. В много форуми, в които членовете разкриват детайли от личния си живот и търсят съвети по емоционално натоварени проблеми, нападките са подобни.

Истината е, че аз никога не съм тормозена в училище. Дали съм имала късмет със съучениците, или пък просто така се е получило, не знам, но по-обидни думи от „зубърка“ не са били отправяни към мен. Затова и първите пъти, когато бях нападната в Интернет, бяха изненадващи и трудни за преработване. Хем се страхувах да вляза отново във въпросния форум, хем непрекъснато четях и препрочитах злобните коментари и те придобиваха по-силно значение от приятелските. По някое време спрях да пиша във форуми от страх, че ще си навлека агресията на някого. И до сега не го правя. Може би има нещо егоистично и самовлюбено в решението ми, някакво желание за социално одобрение, скрито зад страха. Кой знае...

За сметка на това, сестра ми, която винаги е била по-закръглена, винаги е била тормозена (защо на български няма по-точна дума за mobbing?) в училище. В основното училище винаги са били грозни думи и жестове на изключване от социалния живот на класа, но в гимназията, когато вече дори и всеки ученик имаше достъп до Интернет, започнаха да се качват нейни снимки и клипове, под които се оставяха агресивни коментари. Почти пълното отрицание като личност, което срещна през целия си училищен живот, я накара да намрази училището. Дори днес, мислейки за нейния образователен път, виждам, че може би не мързелът и нежеланието да учи са й докарали лошите оценки, както все го изкарваха родителите и учителите ни. Имам чувството, че тя - която за разлика от мен е изключително социален и комуникативен човек - никога не е успяла да се примири с ролята на ученичка, защото именно в тази й социална роля е била подложена на пълно отрицание. А как може да се очаква някой да учи и да успява в училище, ако самата роля на ученик в същността си е свързана със страдание? И макар че не знам, дали без Интернет ситуацията би била много различна, убедена съм, че дигиталната агресия, проявена от съучениците й, е изиграла много важна роля, именно защото е дигитална, т.е. от гледна точка на родители и учители безобидна, а едновременно с това обидите са винаги достъпни за всички страни, по всяко време на деня и на всяко място.

На тази мисъл ме наведе участието на Моника Люински в ТЕД-конференцията, където тя нарича себе си първата жертва на дигитално насилие.


И така, какво да се направи? Аз имам три предложения. Мисля, че ако всеки един от нас се придържа към тези три прости принципа, всичко би било различно.

1. Бъдете мили! Това е просто, но някакси всички го забравяме. Хубаво е, ако човек има конструктивна критика и определено не съм на мнение, че Интернет има нужда от цензура. Но много често само онези, които имат причина да мрънкат, наистина изразяват мислите си, а другите, които имат нещо мило за казване, го премълчават. Не е ли абсурдно?

2. Всеки един клик има значение. Злобните думи и обидните снимки придобиват значение, чак когато хората им обърнат внимание. Не отваряйте статии с обидно съдържание, не разглеждайте и не коментирайте клипове или снимки, ако знаете, че целта им е да унижат друг човек. Съдържанието в Интернет е лесно дотъпно и безплатно, но цената, която плащаме за него, са нашето внимание и време. Подарете времето си на стойностни неща и дигиталната икономика на вниманието ще стане веднага по-етична.

3. Реагирайте! Не оставяйте жертвите на дигитално насилие да си мислят, че са сами и че целият свят отрича стойността им като хора. Напишете отговор, застъпете се за тях. Ако знаят, че ще бъдат санкционирани от останалите членове на групата, агресорите няма да бъдат така самонадеяни.

Нека да започнем днес!

В защита на книжните плъхове

Наскоро една колежка ми каза, че кукувиците били изчезващ вид. Просто били твърде тъпи и не схващали особеностите на глобалното затопляне. Другите птици усещали, че става по-рано по-топло и потегляли към Европа, за да си правят гнезда. Когато кукувиците забележат, че трябва да тръгват на път обаче, другите птици вече отдавна си имат пиленца и кукувиците не могат да си захвърлят яйцата в техните гнезда. Така малките кукувичета не оцеляват…

Подобно на кукувиците и книжните плъхове се водят изчезващ вид. Смята се, че не могат да се напаснат на глобалните технологични промени и затова измират малко по малко. Дори още по-зле: ако успеят да се напаснат, често пъти също като кукувици, отраснали с други птици, променят природата си и започват да изневеряват на навиците си.



Кой в днешно време се води книжен плъх? Питам пък аз… Дали тези, които обичат да четат, или само онези, които четат на хартия? Защото ако само вторите се броят, аз отдавна съм престанала да бъда. И някакси ми се струва, че що се отнася до четене, стериотипите са много упорити и с много силно присъствие. Да не говорим, че са толкова приети за даденост, че повечето хора ги смятат за самата истина. Пък аз не обичам стериотипи. За мен инструментите са средства към целта. А когато целта е качествено четене, дали е на хартия, или на екран, е въпрос на практически (и емоционални) съображения.

Преди години на някакъв изпит се беше паднала темата "Ще изяде ли мишката книжката?" Имаше се предвид компютърната мишка разбира се, въпреки че аз лично в този текст използвам плъха като метафора за четящите хора. От сегашната ми перспектива това заглавие на есе, което  тогава трябваше да бъде написано от (кандидат)гимназисти, съдържа голяма доза късогледство. На първо място думата "изяде" създава усещането за заплаха и унищожение. Книжката ще бъде унищожена от нещо голямо и хищно. От друга страна, глаголът е свързан и с действие, което предполага… ами един вид нецивилизованост или поне някаква физиологична нужда. Мишката е "диво" животно, тласкано от глада и незнанието си, което бива противопоставено на книжката, която пък от своя страна е не само беззащитната жертва, ами и символът на култура. Накратко казано, от културна и духовна гледна точка компютрите ни връщат в ледниковата епоха.


Тази гледна точка е много разпространена и днес въпреки неща като електронните четци или възможността да се чете на смартфон или таблет. Просто е лесно да се възмутиш как запада младото поколение и колко нецивилизовано става, вторачвайки се в тия екрани. Истината е, че и аз преди десетина години бях убедена в ретроградното влияние на новите технологични развития. Не си давах книжките и толкоз! Само че, откакто имам електронен четец и таблет, заедно с тях и достъп до много безплатни ресурси (които иначе не бих могла да си позволя да купя в книжен вариант), както и възможността да нося библиотеката си навсякъде и съответно да прекарам един приятен час в метрото по път за работа, бързо стопи възмущението ми.

Започнах да възприемам книжния плъх не като изчезващ вид (, което пък възприятие - да си го кажем веднага - често пъти е причина да вирнем носле), ами като вид с определена философия, способен да оцелее при всякакви обстоятелства. Като вид, който еволюира заедно с трудностите и се усъвършенства всеки ден. Защото мотивацията при четенето винаги е една и съща и не зависи от медията:

1. (малко или много личен) контакт с хора, с които човек по географски или времеви причини не може да се запознае.
2. не се налага да преживееш определени неща (природни катаклизми, войни, нещастен брак…), за да се поучиш от тях. Освен това книгите ти позволяват да бъдеш безпристрастен наблюдател. Никой не очаква каквото и да било от теб. За сметка на това ти можеш да очакваш.
3. Бягство от (понякога неприятната, а понякога скучна) реалност
4. Това не би трябвало да е на последно място, но както и да е. Задоволява глада за истории. Ние всички обичаме истории. Така биваме възпитаваме като деца, така живеем и като възрастни. Историите са начинът, по който възприемаме реалността, в която живеем, и по който печелят доверието ни към законите й. Затова непрекъснато изпитваме глад за нови (, но и стари и познати) истории, които да нахранят съзнанието ни.

И вашето време ли крадат?

Като новоизлюпена студентка често ми се случваше: нямах време, дето се вика, да си измия зъбите! („Ааа, Зори, зъбите трябва да се мият...“, проточваше баба ми по телефона и в главата си ясно виждах как размахва пръст. „Бабо, това беше метафора!“) Лекции, работа, библиотека, новопоявили се домакински задължения, нови социални контакти. Имах чувството, че денонощието изведнъж е станало тясно за моите нужди. Просто ми трябваше повече време. А нямах!

Сигурно се сещате за какво говоря. Ставаш, цял ден се напъваш да си свършиш работата, накрая си свършил около половината и нямаш нито време, нито сили да измиеш чиниите, пък камо ли да си кажеш две приказки с наистина важните хора. Кой ви краде времето ли? Ами ще ви кажа: сивите господа.



Сега не ми казвайте, че не знаете кои са сивите господа. Ако наистина не знаете, ви препоръчвам още сега да си намерите „Момо“ от Михаел Енде и да я прочетете. Ако пък знаете кои са сивите господа и въпреки това си знание все още не успявате да се справите с тях, също ви препоръчвам да намерите книгата и да се позанимаете с нея. И накрая, също толкова я препоръчвам на онези, които си търсят приятно и бързо четиво за лятото. И не ми излизайте с това, че била за деца: по-подходяща книга за заети възрастни хора, здраве му кажи!

И така, Момо е малко момиченце с огромно въображение, което живее сам-самичко в покрайнините (В покрайнините на какво ли? Има ли значение?) и има дарбата да си играе с другите деца. Казвам дарбата, защото с нея винаги е забавно, без да се налага да използват играчки или някакви приспособления за забавление, измислени от възрастните. Тя просто има въображение и това стига. Проблемите започват, когато приятелчетата ѝ едно по едно започват да изчезват. Оказва се, че възрастните изведнъж нямат никакво време. Как така изведнъж, ще попитате. Ами просто изведнъж всички решават да пестят времето.



„Сметката е грешна и въпреки това излиза.“, както се казва в книгата. Сивите господа са виновни. Те издирват стресирани и недоволни от живота си хора (, които, да си го кажем направо, с лопата да ги ринеш) и ги убеждават, че е най-разумно да започнат да пестят време, за да не може животът да им се изплъзне неусетно между пръстите. Понеже от какво друго е съставен животът на човека освен от просто време, нали така? Ами, да кажем, че така си мислят почти всички възрастни в романа. И затова си откриват „банкови сметки“ за време и всеки ден заделят по малко време. Не за себе си или за хората, които обичат, ами за банковата сметка, която се управлява от сивите господа. Целта на Момо е да спаси хората от сивите господа, които всъщност крадат времето, съдържащо се в банковите сметки, и които могат да съществуват само и единствено благодарение на него.

Та така. После следват цял куп приключения, които не смятам да ви разказвам, за да не развалям интригата. Ако искате да знаете, прочетете книгата сами. Ама за да сме наясно, че „Момо“ наистина роман и за деца, и за възрастни, ще ви кажа защо мисля така.

На първо място, кажете ми кое дете ще разбере напълно алегорията с краденето на време и събирането му в банкови сметки с лихви? Почти никое. Децата като цяло никога не страдат директно от сивите господа. Тъй като хората нямаме физически сетива за времето, не сме научени по рождение да го отчитаме. Работим с времето само мислейки за него, а за да можем да правим това, първо трябва някой да ни научи. И тук стигаме до второто нещо, което децата не биха могли да разберат: Момо наистина е различна от останалите деца и това отчасти се дължи на факта, че няма родители. Не бих нарекла Момо сираче, тъй като тази дума предполага някакво страдание, но това, че няма родители, означава, че няма кой да я „възпитава“. Което пък от своя страна означава, че Момо живее на известна дистанция от културните норми, понеже никой не ѝ ги налага. Живее метафорично в покрайнините на обществото и от тази си позиция има един вид „обективен“ поглед над тях. За нея неща, които са социално желани, не само не са достъпни, но и не са интересни. Точно затова обаче Момо е една от единствените, които осъзнават, че сивите господа са заплаха и които могат да спасят хората от тях.

Как ще ги спаси, няма да ви кажа. Ще кажа само, че и развръзката е също толкова хитро скроена и логично измислена, колкото и завръзката. И че един от героите, които помагат на Момо, е Бепо, уличният метач, който обожава работата си. Пък ако вие, след като прочетете книгата, откриете още начини да се преборим със сивите господа, кажете ми.


Стойността на парите

- Ако продължаваш да работиш така, ще ме накараш да помисля сериозно за премия за теб! Хахахаха… - потният му корем се разтресе под тъмносинята риза.

- Хахахаха… - разсмяха се от учтивост всички присъстващи.

Шегата на шефа по дефиниция е смешна. Пък в тази има цели две смешки: "премия" и "за теб". Затова всички колеги се заливат от смях, докато аз се усмихвам учтиво. Знам, че трябва да съм скромна. Знам, че не би трябвало да работя заради парите. И да, знам, че си има време за преговори за пари, което не е идентично с работното ми време. И аз съм възпитана така, вие какво си мислите?


Само че някаква невъзпитана част от мен напоследък все по-нахално взема връх над моралните работни правила и упорито ми налага тезата, че човек, имащ друг шеф освен себе си, трябва да бъде възнаграждаван "отгоре" и парите са достойна награда за упорития труд. В този смисъл, на мен пък никак не ми беше смешно, дори напротив, иронията ми се стори неуместна, защото премията не би била без причина… Дори и за мен.

Като човек, пораснал през 90те, имам особено отношение към парите. Хем съм изпитала на свой гръб колко са важни, хем пък понякога осезаемата им липса в комбинация с неотменимата гордост въпреки липсата им води до много специфично чувство към тях: омраза на кристали. Замръзнала омраза, която прикрива вледенени неизпълнени желания.

"С пари щастие и здраве не се купуват." Това е официалната максима. Клишето, което винаги ще остане вярно (или невярно, зависи от съвестта и потребителските такси на частните лекари). Неофициалните са: "Да искаш (скъпи играчки) е грешно.", "Само лошите хора мислят за себе си." "Всяко лакомство трябва да бъде споделено, не защото е нездравословно да го изядеш сам, ами за да спестите пари." и не на последно място: "Родителите трябва да жертват абсолютно всичко, което могат да жертват, за децата си (независимо, дали те го искат, или не)". Някой друг забелязва ли мазохистичната нишка в тези морални закони? Просто приканват към етично-катартичен екстаз, породен от себеотрицанието. Извисяват човека - не над битието, ами над… останалите хора (, за които той се жертва). И директният резултат е едно неизмеримо (и подсъзнателно) чувство за вина у поколението, което профитира от многобройните жертви (и още по-многобройните комплекси) на родителите си.

А наистина, в парите няма нищо морално или неморално, емоционално или рационално. Парите са, каквото са: средство. И като сред-ство те са по средата: между човека, пазара и продукта, между желанието и обекта. Просто средство, нищо повече или по-малко. А наистина важното и ценното е от другата страна, след като човек мине средата. И точно затова, понеже парите са толкова безлични, беземоционални и сами по себе си безстойностни (стойностни само благодарение на нещата, които човек може да получи в замяна на пари), те са най-подходящата от-плата в ситуациите, изцяло лишени от лични взаимоотношения.

За любовния живот на дърветата

- Хайде да прегърнем някое дърво. - беше казала тя, нахвърляйки се на един дъб. -  Казват, че успокоявало.

- Може и така да е. - бях отговорила аз и я бях последвала, потискайки порив на добро възпитание. - Само ако можеше да е малко по-тъничко, та ръцете ти да се срещнат от задната страна и да го заключиш в хватката си.



Казват, че горите били белият дроб на планетата. Може би е така, ако ги погледнеш обективно, от високо, без да обръщаш внимание на отделните дървета. Може би тогава Земята наистина е синя планета и диша не с бели дробове, ами със зелени. Само че планетата, на която аз живея, не е синя, а най-често сива. Освен това от моята гледна точка горите не са някаква дифузна зелена цялост, ами сбор от много единични дървета, на целогодишно кафяви, а през половината от годината и зелени.

Да прегърнеш дърво може би наистина успокоява. А може би е и акт на насилие срещу дървото, което няма нито правото, нито възможността да се брани от подобни нападения. Ако дърветата обичаха да се гушкат, най-вероятно щяха да го правят помежду си, или? А може би някаква лоша карма ги е направила неподвижни, така че да не могат да се прегърнат едно друго. В такъв случай да прегърнеш дърво е един вид израз на състрадание към него, акт на приобщаване към единната природа.

Не знам. Аз като цяло не прегръщам дървета. Вместо това понякога, тичайки в парка, си представям, че съм част от тях. Че въпреки всички усилия, които полагам, тичайки, въпреки цялата енергия, която се генерира, циркулира и освобождава в мен, съм неподвижна в продължение на векове също като тях. Имам времето да живея в сегашния момент, защото той няма да отлети толкова бързо. Сегашният момент на едно дърво не е като сегашния момент на едно човешко същество. Когато живееш толкова дълго в пълна неподвижност, имаш свободата да наблюдаваш света около теб. Не попадаш в дяволския кръг на навиците и автопилота. Августкото слънце те пече, но ти не се помръдваш. Януарските виелици те огъват, смразяват се, но си седиш там. Търпеливо. Имаш време. Имаш време за щастие.



Колкото по-голям ставаш, толкова по-бързо тече времето. Изведнъж започваш да забравяш неща. Дните си приличат. Лятото току-що е започнало и ето, че скоро свършва. Кога мина времето? А исках да направя толкова много неща! Пак не ми остана време. Тръшкаш се, но знаеш, че нищо не можеш да направиш.

Липсата на време е привилегия на възрастните. Децата никога не се оплакват от липса на време. Децата винаги всичко помнят. С детайлите. Когато си дете, времето тече ужасно бавно. Особено през ваканцията. Дните са години, а годините - векове. имаш чувството, че детството ти трае цяла вечност. И после… изведнъж си възрастен. Просто един ден осъзнаваш, че си пораснал. Кога стана? Знаеш: не е било за една нощ. Но усещаш, че времето тече по друг начин. Какво се е променило? Ти самата? Или начинът, по който другите те възприемат?

Може би и двете са се променили. Може би дефиницията за време е социален конструкт. И въпреки всичко промените у самата теб са по-важни. А основната промяна е липсата на промени. Животът на автопилот е живот, построен на навици, които сме си изградили съзнателно или не. Поемем ли контрол над нещата, които смятаме за даденост, изведнъж се връщаме към началото. Онова начало, в което живее цялата планета. И тогава имаме време за любовни връзки с дървета.

„Непосилната лекота на битието“

С Милан Кундера сме родени на една и съща дата и след като и двамата сме Овни, човек би предположил, че си приличаме. Може и да има прилики. Огромните разлики в светогледа обаче очевидно се дължат на факта, че сме родени в различни години на различни места. Толкова различни, че четейки Кундера, физически чувствам пропастта между нас.

Не препоръчвам „Непосилната лекота на битието“ на никого, който има нужда от занимание за свободното си време. Дори и по някаква причина да му хареса, не мисля, че човек може едновременно да се забавлява с този роман и да го разбере в дълбочина. За сметка на това го препоръчвам на всички, родени между построяването на Берлинската стена и падането й, търсещи отговори на екзистенциални въпроси и желаещи да сравнят перспективите на различните поколения, живели в толкова различни условия. Не знам каква е била основната цел на романа, но съм убедена, че е много подходящ за четене и обсъждане в гимназията, когато идентичността на човека се формира всеки ден с нестихваща динамика.

>


За мен лично „Непосилната лекота на битието“ е отвратителен роман. От онези, които, отвращавайки ни, ни сближават със самите нас и ни карат да осъзнаем собствените си ценности, принципи и граници. А също и от онези, които искам да прочета, колкото се може по-бързо, да ги върна в библиотеката и да ги забравя завинаги, за да не се налага да мисля за тях и от ужас, че може би ще открия самата себе си в някой от така отблъскващите ме персонажи. Страхът е първото, което чувствам, четейки ги. Страх, че може би съм предала онова, което е важно за мен, а също и страх, че авторът може би наистина вярва в това, което описва, че може накрая той да се окаже прав, а аз да вярвам само в измислени неща.

Не открих себе си в нито една от героините и в нито един от героите на „Непосилната лекота на битието“. Може би и това е причината да пиша този пост за него и да продължавам да се занимавам с въпросите, които той задава.

Най-тегавият образ в романа е Тереза, която през по-голямата част е просто жертва: жертва на нещастната си и цинична майка, жертва на сексуален тормоз на работа, жертва на съпруга си, който й изневерява непрестанно, жертва на комунизма, който се опитва да проникне във всяко ъгълче на живота й и да й диктува какво да прави, и - преди всичко - жертва на собствения си слаб характер и на невъзможността да живее в мир със себе си.



Най-отблъскващият за мен персонаж в романа е съпругът й Томас, който е лекар и смята себе си за интелектуалец. Според автора любопитството на Томас и желанието му да прави открития го тласкат от една жена към друга. Жените го възприемат като властен и силен мъж, но самият той е изцяло зависим от любовта си към Тереза, която той разграничава от сексуалността си. Онова, което най-много ме отблъсква у него, не е точно навикът му да изневерява, а начинът, по който интерпретира поведението на хората и събитията около себе си, както и множеството му теории за действителността. Томас се опитва да намери закономерности в Битието, да създаде общовалидна „наука“ за реалността, в която живее. Той вярва, че това, което изпитва към Тереза, е любов (нещо, което аз се осмелявам да оспоря) и че има неща, които „трябва да ги бъде“. Затова, когато тя го напуска и се връща в комунистическа Чехословакия, той също зарязва обещаващата си работа в швейцарска болница и я последва. Защото така „трябва“. Именно теориите му и опитите му да мисли го превръщат във враг на комунистическия режим. В навечерието на руската окупация той публикува статия, в която сравнява чешкото правителство с Едип: както той поради незнание е допуснал грешка, така и те поради неразбирането си за това, че комунизмът е истинска катастрофа, са сгрешили. Изводът от статията е, че както Едип си избожда очите и напуска, така и чешките комунисти трябва да се самонакажат и да изчезнат.

Не възнемерявам да опъвам шевовете на този пост с размисли за комунизма, свободата на словото и ограничаването й. Не възнамерявам също да обяснявам защо мисля, че теориите на Томас са късогледи и сакати. „Непосилната лекота на битието“ има и герои, живеещи извън чешкия комунистически режим като любовницата на Томас Сабина, затова не бих казала, че Кундера обвинява само политическата система за нещастието на героите си, въпреки че критиката му е доста очевидна и добре основана. Това, което прави впечатление обаче, е зависимостта на „Битието“ както от политическите събития, така и от собствените решения на героите. Питам се само, дали общото настроение на епохата, описано в романа, е причинено от политическите обстоятелства, или е вярно и обратното: хората, живели по това време, са били с такава емоционална, морална и философска нагласа, която е довела до политическите режими...


А колкото до „непосилността“ и „лекотата“ на Битието, те много ми напомнят на „погнусата“ на Сартр. Кундера ги облича в концепта на свободата (и предателството), но обикновено това е свобода от нещо (от зависимостта, която една любовна връзка създава, от шпионите на правителството и т.н.), а не свобода за нещо или някакво действие. Затова и лекотата, скрита зад маската на свобода, е толкова непосилна: веднъж освобождавайки се, човек не знае какво следва след това и се чувства празен. Именно този вътрешен вакуум (, който е типичен за повечето посткомунистически общества) е далеч по-непосилен за човека от тежестта на принудите. Защото, съвсем в стила на Ницше, освобождаването от теглото на Битието не носи щастие (=лекота), а безтегловност, носи Нищото. И точно това е толкова далечно за мен, непознаваща времето, за което разказва Кундера. За мен Битието не е нито математическо уравнение, нито пък работи по законите на физиката, че отнемайки от лошото, да станем щастливи. За мен смисълът не е в изваждането на негативното, а в прибавянето на позитивното, в творческата енергия, която се увеличава, разпространявайки се, в способността да прибавяш и към чуждия, и към своя живот, и в непрестанното откриване на вече съществуващото съвършенство в света около нас.



„Живеят две души във мойта гръд...“

...желаят те да бъдат разделени!
Едната тук, във земните гърди
с любовна, буйна страст се впива,
а другата над бездната мъглива
лети и дири мъдрите деди...
(Фауст I, Йохан Волфганг фон Гьоте)

Тръбата на парното завиваше и завършваше в крана за пускане и спиране, оставяйки празно пространство от около 10 см до ъгъла на кухнята. Ръката ми идеално се побираше там, можех да я напъхам чак до рамото, лягайки върху твърдата ракла, в която баба ми държеше преждите. Пък за кюфтетата да не говорим. Метнах ги във въздуха, те описаха лека дъга и почти елегантно се спуснаха в процепа, известен само на мен. Тупнаха на теракотения под, издавайки глух звук и изчезнаха завинаги от Битието. Почувствах облекчение. Бях решила проблема с обяда: хем кюфтетата бяха изчезнали, хем не се беше наложило да ги ям.

Мразех кюфтета. Както и мусака, тиквички с ориз, панирани чушки, пиле фрикасе и мляко с ориз. Като цяло мразех готвено. Имаше нещо прозаично в този вид храна. Сякаш самата миризма на манджата ме променяше, опитомяваше ме някакси и ме правеше социално същество. Интуитивно се съпротивлявах, отказвайки да ям каквото и да било готвено. Баба ми жива да я оплачеш. В чудо се виждаше да ме изхранва.

***

- Няма да ям повече. - казвам си, прибирайки двата вида кекс в хладилника. - Не съм гладна.
Хващам прахосмукачката и се запътвам към хола. Спирам се по пътя. Може би само едно парченце от шоколадовия... По дяволите, защо вчера не дадох на гостите малко повече за из път? Сега само ще ми се мота тука... Взимам си малко парченце, нахапвам го още в коридора и пускам прахосмукачката. Знам, че започна ли да върша работа, ще забравя за изкушението в хладилника.

Обичам домашната храна. Има нещо вълшебно в нея. Сякаш самият процес на приготвяне те променя, успокоява, уравновесява. Готвенето дава усещане за сигурност. За връзка с бабите ми и прабаба ми, както и с другите отдавна умрели жени в рода ми. Когато готвя, винаги знам коя съм. И не на последно място, готвенето дава усещане за контрол над обстоятелствата и за власт да ги промениш. За възможността да „храносмелиш“ всички катаклизми, стрес и емоции, които бушут в и около теб всеки ден.

Не съм забравила за храната. Мисълта за нея ме преследва през деня. Знаех, че ако не се изяде, ще се развали. Магията ще се развали, ще трябва да я изхвърля на боклука. Затова си взех още едно парченце. И още едно. Спестовна ли съм? Кой знае... А може би съм един вид канибал. Изяждайки я, всъщност за сетен път се свързвам с онези, които отдавна са си отишли, отказвам да погреба тленните отстанки на кулинарната магия, а вместо това ги поемам в мен, където ще се възпроизведат и ще живеят. Вечно. И във вечно раздвоение.

Страст на кристали? Не, на търкалета!

Наричат ни "поколението игрек" (generation y). Глезльовците на 20. век. Докато бабите и дядовците ни са преживели Световните войни и пълната катастрофа след тях, а майките и бащите ни са живели в периода на Студената война, ние живеем във виртуален свят. За нас всичко е виртуално: библиотеките, комуникацията, пазаруването, игрите, дори и страхът и рискът. И то не само заради новите технологии. Социолозите твърдят, че ние сме родени и израснали в почти "парникови" условия, без рискове и сериозни кризи, които да ни научат да сме смели, без принудата да работим в крехка детска възраст и без борбата за достъп до сносно образование. През детството ни парите все някак са стигали, бащите ни не са загинали на фронта, майките ни не са били принудени да изнемогват от работа, за да ни изхранят, а училището и университетът са били винаги нещо достижимо. Както и достъпът до информация. И ето ни сега, в началото на професионалните ни пътища, а по-голямата част от нас са вирнали крака, ритат във въздуха и плачат като новородени с пълни памперси. И защо? Защото не получават възможност да следват мечтите си, защото са разочаровани от избрания път, защото не правят онова, което наистина обичат. Нали Стив Джобс беше казал в онази си известна реч в Станфорд, че човек трябва да открие какво обича… Ако се бяхме научили просто да работим, вместо да мечтаем и обичаме, всичко щеше да е по-лесно. Или поне така казват някои учени и подчертават честотата, с която възрастните са ни карали да следваме мечтите си.

Ако и вие сте родени между 1983та и 1998ма, то и вие принадлежите към поколението игрек. И най-вероятно, четейки този текст, и вие като мен преминавате от една емоция в друга: любопитство, недоумение, изненада, несъгласие, съгласие, колебание… И сега какво?


В най-бурните водовъртежи на пубертета четях езотерична литература. Много езотерична. Не че джобните ми стигаха, за да си ги купувам: свалях си ги (полунелегално) от интернет или ги изчитах в някоя голяма книжарница, където никой не обръщаше внимание колко точно време прекарвам между рафтовете. С една дума, самообразовах се безплатно на тема вяра, позитивно мислене, духовни практики и други подобни. В момента не разполагам с нито една езотерична книга в хартиен формат, но пък съм си оставила няколко на компютъра в дигитален. Ей така, за спомен. А и защото напоследък преоткривам концепции, които преди не са ми били толкова ясни. Например твърдението на Шри Шри Равишанкар, че човек не бива да се води по емоциите си, защото те са непостоянни. Не че са лъжливи, не че се опитват да ни подведат. Просто се променят непрестанно, тласкайки като вълни всичко ту в едната, ту в другата посока, обърквайки ни и заплашвайки да ни потопят.

Четейки всички аргументи против това, да следваш страстта си, ту недоумявам от внезапната смяна на тенора, ту се съгласявам и се сещам за променливата природа на емоциите. Ако човек възприеме страстта като емоция, то следването на страстта се превръща в един вид каприз. Особено ако човек отказва да работи каквото и да било, което не му доставя удоволствие. И все пак не може ли човек да помири емоциите с разума, чувствата с дисциплината?


Сезонът на сватбите

Това лято е от нежните. От една страна приятелите ми в Германия се женят, някои от романтични подбуди, други по прагматични причини, а защо не и двете?! Начинът, по който уведомиха гостите за събитието, говори много за вкуса на гореспоменатите двойки. 

Снимка: Parekh Cards
Една приятелска двойка изпрати изрезка от вестник със статия относно любовната си история и общата им страт към веганското готвене. От снимката се усмихват двама свежари с черпак в ръка. Решили, че им е време за официално задомяване и деца. Дано да имат вкусно кулинарното и емоционалното съжителство!

Снимка: Albert Palmer
Друга прителка бърза да сключи свещения съюз, защото партньорът й работи в Катар, а тя трудно би могла да замине при него без алиби за виза, пък и ако искат легално се държат като двойка по улиците на Доха, то е силно препоръчително на ръката й да проблясва пръстен под лъчите на яркото арабско слънце. Той й предложил докато пиели кафе, по-скоро я попитал кога й е удобно да сключат брак. Та тя така лежерно покани и гостите. Бяхме се събрали около халбите с бира един следобед. Без шум и фанфари. Дано им е все така непретенциозно на душата! 

Отваряйки фейсбук по различни (не)обосноваеми причини за прахосване на ценно време, напоследък се натъквам на сватбени снимки на все повече бивши съученички. Което или означава, че по неписаните български правила на 26 незадомена (обаче опитомена) съм си презряла круша, или хората изпитват вътрешната необходимост да минат под венчилото непосредствено след като са изхвърчали от университета и то както си му е редът: като са се разбивали врати, търсели обувки, крали са булката, играла са се хора пред блока, ритали са се менчета, чупили са се питки и какво ли още не. Радвам се за приятелите ми, които са убедени, че това е техният път и сега е моментът за промяна. Смело и отговорно решение. Дано им е безметежно, красиво и празнично!
Снимка: Susanne Nilsson

На един тип сватба още не съм присъствала, а именно на еднополова. Знам, че е въпрос на време да долети някоя покана. Докато се прекръствате и си плюете в пазвата, нека помислим какво всъщност означава това. Двама души решават да живеят заедно, в един момент да легализират съжителството си. Дали защото имат емоционална необходимост, или просто защото семейните двойки биват поощрявани (поне в Германия на данъчно ниво). Няма да им лесно, но дано да е успешно!

За ЛЮБОВзнателните: нежността под никоя легална форма не би трябвало да предизвиква толкова обществени контроверсии. (Бел.ред.: Наблягам на „легална“, за да избегна употребата на дефиницията „нормална“, като цяло визирам тази, която се позовава на здравомислещите разбирания и изключва всички видове насилие и инцест.)

Дали защото учих, а и работя с хомосексуали представители и на двата пола (най-красивите телевизионни водещи, Мили дами, не се интересуват от вас, сори!), а и живея на емблематичен площад за хомесексулните в Берлин (Нолендорфплац), някак идеята за еднополов брак не ме смущава особено. Като цяло не държа да опаковат постоянно целия квартал в цветовете на дъгата, което се случва на практика, и да апелират по всякакъв повод за приемственост в общество, от което и те самите често се самооттласкват, защото носят страха от отхвърляне или вече са си изпатили. Обаче защо да не им бъде позволено да сключат съюз, от който много хетеро двойки бягат като дявол от тамян? Или както е казал народът, а понякога и Волен Сидеров: „Щом се обичат младите, нека се вземат!“. 
Снимка: Ben Salter
А Вие бихте ли отишли на еднополова сватба?

„Вино от глухарчета“

Дългите пръсти на краката на мъжа пред мен помръдват в сивите чорапи, набутани в кафяви сандали от естествена кожа. Опитвам се да се концентрирам върху нещо друго. Поглеждам през прозореца и водата на реката ме заслепява. Въздухът във влака е особен. Тежък, спарен, прашен. Мирише на берлинско лято. Лято е. Лято. Сътворението на света се е случило през лятото, казвам си. Животът е започнал през лятото, убедена съм в това. Отварям романа и… се убеждавам, че съм права.

"Вино от глухарчета" от Рей Бредбъри е ода за живота, за лятото, за живота през лятото и за лятото на живота. Роман, в който главните герои са деца, който търси детското във всичко и всеки и се опитва да го извади на показ като единствената възможност да изживееш сегашния миг пълноценно. Във „Вино от глухарчета“ Аз-ът е дете, независимо на каква възраст е, той открива и преоткрива, създава правила, нарушава ги, за да създаде нови и живее. Живее най-вече в себе си, споделяйки с другите, живее заради ежедневните открития и заради връзката с онова трепкащо, искрящо и диво същество, наречено Собствения ми Живот.



Дъглас е на дванадесет години и живее заедно с родителите си, малкото си братче Том, дядо си, баба си и прабаба си, която държи пансион. Животът в малкото градче тече бавно и интересно. Всеки има какво да даде на другия: възрастният полковник разказва за минали приключения, изобретателят иска да направи машина за щастие, а бабата има своя тайна магия за готвене, с която въпреки пълния хаос в кухнята и лошото си зрение успява да спечели всеки член на семейството. Всеки си има своите ритуали и навици, които поддържат баланса на живота и не могат да бъдат променяни без последствия.

Дъглас прекарва дните на лятото в игра с приятелите си, помагайки на майка си и баба си в домакинската работа или работейки с дядо си и баща в градината или в гората. Топлите дни минават неусетно, но всеки от тях оставя неповторим спомен за себе си - под формата на вино от глухарчета, което дядото прави ден след ден и затваря в шишета. По едно за всеки изминал ден.


„Вино от глухарчета“ е роман за вълшебството на ежедневието, в което всичко се повтаря безкрайно и едновременно с това всеки ден всичко е ново: повтаряйки се, то създава усещане за сигурност и защитеност, а променяйки се, вкарва човека в приключения и го кара да погледа света с нови очи.

Точно тази особена противоречива природа на ежедневния живот тревожи възрастните и децата по различен начин. Възрастните се губят в повторението, забравят себе си и преживяното или не искат си го спомнят. А може би просто се чувстват важни и знаещи, защото са пораснали и това им самомнение ги ограничава да изживеят пълноценно всеки миг... Кой знае.

Децата от друга страна, отдавайки се на нови открития и отваряйки всяка гънка на съществата си за най-разнообразните детайли на реалността, откриват и плашещи неща, които не могат да разберат, но и които заплашват да им отнемат сигурността в ежедневието.

Смъртта е част от живота. А именно това лято, което описва „Вино от глухарчета“, носи със себе си много смърт: било то на хора, мечти, идеи или просто на един трамвай. Докато Том усеща само подсъзнателно присъствието и заплахата на смъртта, Дъглас, който си записва всяко откритие или преживяване в бележник, облича съществуването й в думи и опитвайки се рационално да намери решение на проблема, всъщност се заплита в невъзможността да открие такова. Изпаднал в отчаяние, той не осъзнава, че единственото решение е в самия живот, тук и сега. Защото само сегашният момент е истински: той е съществувал преди, съществува сега и ще съществува завинаги в безкрайното бъдеще.



Да изобретиш живота си. Част 2

Тази година юнският въздух тежи. Хем е топло и мирише на лято, хем небето е мътно и безуспешно се напъва да вали.“

Написаното на ръка ме кара да осъзная, че знам повече, отколкото си мисля. Мисълта за напрежението във въздуха извиква и други усещания. Оставям химикалката и в съзнанието ми изниква ароматът на бъз, бързото тропане на токчетата ми по неравния тротоар на път за работа и сутрешното чуруликане на птички. Собствените ми думи изваждат от някое чекмедже на мозъка ми забравен момент от началото на вчерашния ден. Защо не спрях за миг и не погледнах откъде идва ароматът? Кой знае. Мозъкът ми го е регистрирал, но аз не съм му обърнала внимание, подминала съм и бъза, и вълшебния миг.
Чудя се колко ли време от живота си губя по този начин. Колко ли хора по света губят също толкова, а може би и повече време? Колко ли "сега"-та ми се изплъзват между пръстите всеки  изминал ден? С колко точно скъсявам живота си за сметка на съществуването, губейки връзката със самата мен? Иска ми се също като героя от "Вино от глухарчета" всеки ден, всеки миг да чувствам в себе си присъствието на Живота. Хем искам, хем сама пропъждам ефирното същество на "сега"-то от съзнанието си. Защо?

„По-голямата част от хората не са наясно със собствените си чувства. Не знаят щастливи ли са или не, кога и при какви обстоятелства са щастливи и кога - не.“ (собствен превод), казва психологът Михали Чикшентмихали в последната глава от книгата "Creativity. The Psychology of Discovery and Invention"1. И веднага ги противопоставя на креативните личности, които винаги са наясно с емоциите си и никога не губят връзката с вътрешния си глас. В рамките на двугодишно (1992-1994) психологическо изследване той интервюира креативни личности, имали успехи в най-разнообразни области: изкуство, наука, бизнес, политика.



Макар че покрива най-разнообразни теми, лично за мен посланието на книгата се свежда до две взаимно допълващи се твърдения: „Креативността е социален феномен, чието съществуване зависи от културни особености и конкретното разпределение на властта в обществото.“ и „Креативността е строго лично преживяване, запазено за хора, умеещи да изживеят напълно сегашния миг.“

Противоположностите се привличат? Противоречиви факти за творческите личности


Както подсказват двете тези за креативността, креативните хора са противоречиви. На пръв поглед те притежават взаимно изключващи се характеристики, чието едновременно съществуване здравият разум би отрекъл. Въпреки това именно това привидно напрежение между противоположностите прави възможни нови перспективи и ги превръща в границите на една цялост.
Творческите личности, било то астрономи, физици, предприемачи, скулптори, писатели, политици или каквито и да било други, често пъти обединяват качествата на интроверти и екстроверти. Въпреки че едното преобладава, те не се страхуват да изпробват и двете, осъзнават, че интровертността и времето сами им дава възможността да се концентрират върху идеите си и да творят, докато времето, прекарано с други хора им дава нови импулси и вдъхновение, помага им да намерят връзката с реалния свят. Така те създават баланс между идеали и действия, реалност и мечти, въображение и факти, физическа активност / енергия и спокойствие. Творческите личности обединяват също сериозност и игривост, разбират, че играта развива въображението, но всяко откритие, изобретение или творба ги прави отговорни пред обществото. Затова макар че често са (разбираемо) горди с постиженията си, не ги възприемат като само и единствено свои заслуги и знаят, че случайността играе важна роля за сътворяването на всяко ново нещо.
И накрая креативните личности обединяват егоизъм и алтруизъм, амбиция и себераздаване. Готови са да страдат за това, което правят, налагат си строга дисциплина и понякога лишения, за да запазят фокуса и концентрацията си, но и знаят, че резултатите имат потенциала да им донесат радост и удовлетворение, както и че идеите често пъти се зараждат в моменти на нищо-не-правене. Чикшентмихали не го поднася по този начин, но за мен именно тези последни характеристики са типични за всяка трайна любовна връзка: даването и приемането, отдалечаването и привличането, създаването на плодове и „отчуждаването“ от тях, разрешението плодовете да водят свой начин на живот. Точно тази раздвоеност между Аза и другите обяснява защо креативността е както личен, така и социален феномен.

Кой решава какво е креативност?


Чикшентмихали започва книгата си с разказ от първия си студентски стаж в едно издателство. Като помощник в лектората той редовно имал достъп до ръкописи на хора, мислещи, че са направили големи научни открития като Философския камък или Перпетуум мобиле. Проблемът бил, че 99% от тези хора били… ами, леко изперкали. Смятали сами себе си за откриватели и гении, а реално изобретенията им не работели. Колко трудно било тогава за младия Чикшентмихали да ги разочарова, че трудовете им няма да бъдат публикувани…
Дали тези хора са творци, не е въпросът, който изниква. На всички е ясно, че някакси не са, че са самозванци. По-правилният въпрос е: какво отличава самозванците от "истинските" творци? И кой взема решенията кой какъв е? Най-простият отговор е: знаещите и плащащите.
Чикшентмихали нарича всяка област на креативност „домейн“, като във втората половина на книгата условно ги разделя на „домейн на думите“, „домейн на живота“ и „домейн на бъдещето“. Успешно принадлежащите към всяка област са експертите, които решават кой има потенциал и кой не. Онези, които финансират развитието като меценати, клиенти (пазарът като цяло), фондации и т.н., от друга страна, също имат думата, тъй като не само правят креативността възможен начин на живот, но и често пъти посочват проблемите, чиито решения трябва да бъдат сътворени.
Домейнът играе решаваща роля за творческия индивид: той предоставя знанията, основата, проблемите, които трябва да бъдат решение, посочва път за развитие и също има властта да определи кой принадлежи към домейна и кой не. Трудно е да направиш физично откритие без знания по физика, трудно е да сътвориш песен, без да можеш да композираш, трудно е да напишеш роман, ако не обичаш да четеш. Трудно е да промениш домейна, ако не го познаваш. Така креативността автоматично е социален процес, обмен между домейна и творческия индивид, между обществото и личността.
От друга страна конкретни исторически развития променят домейните. Чикшентмихали обяснява успехите на Брунелески, Мазачо и другите флорентински творци с икономическия подем и новото самовъзприемане на Флоренция през 15. век. По същия начин двете световни войни играят изключително важна роля за всички интервюирани и то не само защото много от тях са изгубили баща си на фронта, прекарали са години в концлагер или са били принудени да емигрират, за да спасят живота си. Почти всички жени признават, че липсата на мъже след войните е изиграла важна роля за приемането на повече жени в университетите, както и за шансовете като жена да получиш работа или стипендия за докторантура. Ужасите на войната вдъхновяват поети и активисти, а Роберт Галвин споделя, че необходимостта от по-добра комуникация с и на фронта подтиква „Моторола“ да сътвори първия прототип на мобилните телефони.
Така съществуването на креативни личности бива подкрепяно и легитимирано от обществени процеси, които вдъхновяват, „изпитват“ и накрая приемат или отхвърлят всяко ново материално откритие или интелектуално (духовно, философско, артистично) развитие.

Да се оставиш на собственото ти течение


Общо качество на всички интервюирани е, че редовно прекарват време сами. Голяма част от тях са били срамежливи и затворени младежи, вечно заети с хобитата и интересите си, имали са трудно детство или са им липсвали пари, но дори и онези, които идват от финансово и емоционално стабилни семейства и са екстровертни личности, споделят колко важно е времето за усамотение, било то неправейки нищо или пък вършейки някаква физическа или домакинска работа.
Осъзнаването на собствените нужди, рационализирането на собствените емоции и работата с тях е типично на всички интервюирани. То се изразява както в анализ на собственото си ментално и емоционално състояние (повечето си водят дневник), така и във всеки аспект от ежедневието им: в местоположението и подредбата на домовете им, в режима, в избора на медиите, които консумират и т.н. Като психолог Чикшентмихали става известен с теорията си за Flow, особения начин, по който мисловният процес тече в творчески моменти. Тогава човек хем се изолира от реалността, от всички маловажни проблеми и елиминира всички разсейващи мисли, хем напълно съзнателно, изцяло живее в сегашния момент.

Именно на базата на тази си теория Чикшентмихали призовава в последната глава от книгата си всички да живеят съзнателно и да търсят креативното във всеки момент на живота си: от миенето на зъби до професионалното си ежедневие. Това е и причината защо тази книга ме впечатли толкова много. Не всеки може да напише бестселър, да намери лекарство против рака или на получи Нобелова награда. За това са необходими не само талант и тежка работа, но и лишения, на които не всички сме готови (и това е в реда на нещата), както и огромни дози късмет да се родиш в правилната епоха, да попаднеш на правилните хора и да погледнеш в правилния момент в правилната посока. И въпреки това всеки може да е креативен в собствения си живот, може да изобрети собствената си реалност, да сътвори собственото си щастие. Защото аз наистина вярвам, че креативността във всяка нейна форма извисява духа, разрушава собствените ни граници, прави ни повече, отколкото сме били до момента, прави ни щастливи, но не чрез егото, а въпреки него и ни доближава до съвършенството.





1На български, собствен превод: "За креативността. Психология на откритията и изобретенията". Официален превод на книгата не ми е известен.