Кой аспект от сегашния ти живот би разплакал осемгодишното ти Аз?

Нестандартен въпрос. Особено предвид факта, че идва от статия в Интернет на тема кариера. Обикновено те карат да се запиташ как би прекарал времето си, ако днес беше последният ден от живота ти или ако не се налагаше да изкарваш пари… Не че не помага да се позанимаеш с подобни мисли, но онова, което би разплакало осемгодишното ти Аз, може да е нещо, което не подозираш. Нещо, което се крие в теб от времето, когато си се катерила по дървета и си боядисвала косата на куклата си с фулмастер. С една дума от времето, преди социалните норми да ти подрежат крилцата.

Думата, която най-добре описва моето осемгодишно Аз, е "образцово". Сещате ли се за онези красиви, спретнати и стилни къщички с градинки в старите квартали на градовете, които преди носеха метална табелка "Образцов дом"? Точно така изглеждаше животът ми тогава. Училището, приятелствата, малките къщни задължения. Всичко беше чисто, подредено и усърдно поддържано. Наистина старателно. Вършех си работата без мрънкане, защото така ме беше научила баба ми и защото самата аз усещах, че така е правилно.

Ако осемгодишното ми Аз видеше как си върша работата в момента, би останало много разочаровано. Не знам, дали чак би плакало, но знам, че не би било доволно. Голяма част от работата ми и сега е спретната и подредена. Но истинската ми работа, онази, която върша "на работа" и за която ми плащат, не е свършена усърдно. По-скоро е свършена набързо и веднага след това забравена.

Дали съм поумняла с времето и съм се научила кое си струва усилията и кое - не? Дали съм станала мързелива? Меркантилна и заинтересована най-вече от онова, което получавам в замяна? Кой знае. Пословично е изказването на учителя ми по философия, че отличниците в училище не стават отличници в живота. Може би е прав. Но ми се струва, че не е.

Като за начало струва ми се, че сравнението между училището и живота е погрешно. В училище е по-лесно да работиш, без да очакваш нещо в замяна. Тогава яденето ти е осигурено, стандартът ти на живот е предопределен от този на родителите ти и дори и да не ти харесва, никой не може да вини за социалния ти статус. Колкото и да се ядосваш и да мрънкаш, като дете не носиш отговорност за това, колко пари имаш и каква социална роля играеш. Вярно е, че учиш и за оценки, както е и вярно, че оценките (и съответно признанието, което носят те) са стимул да се трудиш и по предметите, които не обичаш, но - очевидно е - оценките не са пари. Вярно, те носят някаква малка социална идентичност - тази на доброто дете, на отличничката, на тази, която има големи шансове да успее в неопределеното бъдеще, но парите, работата и професията създават една много по-комплексна и многопластова идентичност, която определя почти всичко, което имаме.

И въпреки тази разлика - нещо ми подсказва, че осемгодишното ми Аз има право да се сърди. Че човек трябва да се старае с всичко, с което се захваща. Не заради парите, уважението, не защото го дължи на шефа си или когото да било човек от обкръжението си. Ами заради самия себе си. Заради собствената си оценка, от уважение към собственото си време и собствените си възможности. Защото всеки ден е миниатюра на живота и има значение сам по себе си. Всеки ден е като квадратче от шоколадово блокче, като бонбон от кутията на Форест Гъмп. Не знаеш какво ще ти се падне, преди да отхапеш, но трябва да си уверена, че ще е вкусно. Не защото кутията някой ден ще се окаже празна, а защото точно сега, в този момент е пълна. И това има значение. Трябва да има значение. Трябва да си заслужава усилието. Иначе кой би направил такъв шоколад, който не си заслужава да бъде изяден?