- Кóооооя йеееее! Кóоооя йееее! - крещеше момченцето и се опитваше да ми набута през отворения прозорец на колата пликче, пълно с вода. - Йееее гласéееее! Кóя йеее!

Огромният кош на главата му се поклащаше, докато той се движеше между автомобилите, спрели в задръстването. От време на време някой жаден шофьор купуваше пликче замразена минерална вода „Коя“ и потегляше отново с висока скорост, карайки момчето да тича след автомобила, за да си вземе парите. 500 гвинейски франка¹ струваше едно пликче от 300 мл. и човек трябваше да го изпие наведнъж, защото пластмасовата опаковка не разполагаше с капачка. Купуваш си една вода, ледено чувство пронизва изпотените ти пръсти, докато я поемаш през прозореца на колата, плащаш си и потегляш. Това бяха правилата на уличната търговия в Конакри. Със зъби прегризваш ъгълчето на пластмасовата вакуумирана опаковка и смучеш като от биберон студената вода.

Всъщност в Конакри никое нарушение не е невиждано. По улиците важат единствено законите за оцеляване както за полицаите, така и за шофьорите. Нямаш ограничение на скоростта освен това, което настилката и задръстването ти налагат. Правила за изпреварване също няма... Но тъй като линейките идват в рамките на няколко часа след обаждането, ако изобщо дойдат, екипите за бърза помощ, също като останалите лекари, са често подкупни, а токът в задлъжнелите болници спира всеки ден, страхът от катастрофа, който живее у всеки зад волана,  е най – верният и безпристрастен контрольор на движението по пътищата.

- Е нали вече две години Алфа Конде е на власт? - подпитвам аз за първите демократични избори в историята на Гвинея.

- Аз господин Конде много го уважавам. - отговаря ми въодушевено той. - Такъв добър човек рядко се среща, това от мен да го знаеш. Ама...

В съзнанието ми изниква образът на дядовците и бабите от селото на баба ми. В детството ми и те така говореха за някой новоизлюпен политик, прелиствайки вестник „Дума“ с наплюнчени пръсти и радвайки се на новодошлата демокрация. Но Муса е още само на 43.

От задната седалка виждах в огледалото, че лицето на Муса се е изкривило от гняв. Той ми сочеше напълно разрушения пазар в квартала „Мадина“. По принцип препълненият пазар, на който човек можеше да купи всичко, от валута и самолетни билети до медикаменти и хранителни стоки на едро, сега беше съвсем празен. Виждаха се две изгорени коли и десетина такива със счупени прозорци, по земята беше пълно със стъкла и камъни, които протестиращите бяха хвърляли. Някои сергии също бяха пострадали. Околните сгради изглеждаха необитаеми. Въпреки че беше вторник, никой не работеше освен момчетата, които продаваха напитки на минаващите по булеварда коли. По земята на пазара липсваше всякаква настилка: нито плочки, нито асфалт бяха сложени, а беше оставен червеникаво – сивкавият пясък, който на места беше ситен и мек като пудра, на други се беше насъбрал в големи, неравномерни буци, а на трети се бяха образували малки кратерчета по земята в резултат от сушата. В комбинация с опаковките, камъните и стъклата по него пясъкът придаваше на изоставения пазар не само призрачния вид на бойно поле, ами беше знак за издевателството над самата Земя, която беше оставена незащитена от агресията на обитателите ѝ.

Колите пред нас се размърдаха. Муса потегли веднага, преди някой да е успял да го изпревари. Пътуването с кола без климатик в Конакри беше като съвкупление с целия град, като преживяване на природата му, като поемане на характера на столицата в собственото ти същество. Макар и парещото слънце да не достига до теб, когато си в колата, огненият му дъх се кондензира по покрива и вдига температурата до над 40 градуса. Потта се стича по гърба, краката и ръцете ти, солена и гореща като морето, което прегръща града от три страни. Отваряш прозореца и хладен вятър нахлува през него, носейки пясъчни облаци в лицето ти. Червеникавият пясък е навсякъде: по пода на колата, по износените седалки, по волана и прозорците. Полепва и по лицето ти, влиза в носа и устата ти, сякаш опитвайки се чисто физически да те доближи до същността на западноафриканската реалност.

Пясък! Това е Африка в представите на повечето европейци. Един континент – държава, състоящ се единствено от слънце и пясък, на който живеят хора без глас и лице. Тъмна е кожата на обитателите на африканския континент и много европейци не успяват да различават африканците един от друг. А кой е чувал цветнокож да говори?

В Гвинея всичко говори. Децата те поздравяват по улицата, защото си бял, питат те за Европа и не дочакват отговорите ти, защото искат не да те слушат, а да ти разказват. Възрастните ти отстъпват място, защото си чужденец и ти разказват за младостта си. Шосето говори за хилядите, милиони коли, които са минавали по него, всяка криеща различна история. Морето разкзава за славното минало на африканските търговци и пътешественици. Пясъчните тротоари говорят за находчивите африкански жени, които често успяват с търговия да припечелят повече от надниците на съпрузите си. А аз, може би единствената българка в тази част на света, мълча. Мълча и слушам многогласната изповед на града и си спомням за детството си в София. Спомням си, че преди да стане прашна, шумна и лъскава, и българската столица беше просто прашна и шумна. Спомням си за вечното чакане. Да влезем в Европейския съюз, да започне да функционира демокрацията и у нас, да се „оправи“ България... И в Гвинея чакат. Чакат някой да основе здравна каса, да прекара ток във всички градове, да осигури работни места...

И ние с Муса чакахме в задръстването. Чакахме да се освободи булевардът, за да може червеникаво – сивкавият пейзаж на централните квартали на Конакри постепенно да отстъпи място на зелената реалност на крайните части на града, които до преди няколко години още са били села и където се намира къщата на Муса. Чакахме да видим зелено – лилавата планина, която се къпе в залеза, да проверим, дали морето и тази вечер е дошло по неведоми пътища през града десетки километри навътре в сушата, носейки със себе си малки рибки. Чакахме да дойде хладната вечер в зелените покрайнини на гвинейската столица, за да можем да отмием горещата пясъчно – ръбеста градска реалност от себе си и да усетим райското чувство, че сме пристигнали. Поне за днес...

Полицаят ръкомаха усилено. Той набива спирачки и отваря прозореца, изключвайки климатика.

- Добър ден, мосю! - поздравява полицаят.

- Добър ден, татко! - отговаря той. На никой от местните езици в Гвинея няма формата „Вие“, затова и хората рядко я употребяват на френски. Ако искаш да покажеш уважение към някого, наричаш го „мамо“ или „тате“. По-голямо уважение от това към родител, здраве му кажи.

- Дай ми нещо, господине. - примолва се полицаят. За сметка на това „господине“ не е особено учтива форма, а по-скоро начин да покажеш, че някой ти е чужд.

- Приятен ден, татко. - той му подава една банкнота от 4000 франка и потегляме.

- Какво нарушение направи пък сега? - провиквам се аз от задната седалка, надвиквайки музиката. Думата „нарушение“ в Конакри, Гвинея има доста относителен характер предвид факта, че почти няма светофари (пък работещите са още по-голяма рядкост) нито пешеходни пътеки, мотоциклетите изпреварват от дясната страна, а колите дори понякога се качват на тротоара, за да изпреварят.

- Никакво нарушение не съм направил. - усмихва ми се той великодушно. - Човекът просто искаше да му помогнем финансово.

Аз кимам неразбиращо. 4000 франка са по-малко от един лев. Никакви пари! Дори и в Гвинея с тях не може да си купиш един литър минерална вода. Може само да пътуваш две спирки с препълните микробуси в крайните квартали. Но не повече от две спирки, после ще те свалят от колата, защото нямаш пари. Ако на български полицай дадеш едно левче като подкуп, мисля си аз, като нищо ще се окажеш в затвора за обида на държавен служител. Моят събеседник сякаш отгатва мислите ми.

- Полицаите тук са много лошо платени. - казва ми той. - С тяхната заплата не можеш да издържаш семейство.

- Но с такъв минимален подкуп -възразявам аз - не помагаш особено на (в повечето случаи) многобройната им челяд.

- Да, но помисли си какво ще стане, ако днес още десетима му дадат по 4000 франка. Ако още петима са направили нарушение и му дадат по 10 000 франка, за да ги пусне. Дали няма да събере пари? Пък и това не е точно подкуп, ако не си направил нарушение. Това е по-скоро показване на уважение.

- Как може да кажеш, че уважаваш такъв държавен служител? - недоумявам аз. - Та това си е чиста просия! Нима се чувстваш сигурен при мисълта за такава държава?

- Кой говори в момента за държавата? - пита ме той. - Аз показвам уважение към човека, пък държавата... тя се управлява от корумпирани политици. Това ни е проблемът тука в Африка. Тях не ги уважавам! Тоя беден човечец няма нищо общо с държавата. И той като всички нас страда от нея.

Аз спирам да споря. Знам накъде ще се извърти разговорът. Политиката е мръсна работа, никой свестен човек не си пъха ръцете там и така нататъка. Усещам как ще го обърна на български, защото се чувствам почти като в България.

Знам, че меланхоличните чувства към политиката не са чужди на никои избиратели в Европа. И все пак, замисляйки се за партията на Пиратите, която на миналите местни избори „превзе“ берлинския Сенат и чиято председателка е на 26, нямам усещането, че немците странят от политиката, защото е „мръсна“. В Германия данъците и осигуровките са космически, но пък и социалните помощи и детските надбавки са много високи, а здравните каси поемат огромна част от разходите по лекарства и лечение. Хората дават. Но не директно един на друг, а на държавата, която разпределя всичко. Държавата наистина има власт в обществото. Моят събеседник не може да си позволи да кара същата кола в Берлин, каквато кара в Гвинея, защото разходите са твърде високи. В Гвинея държавата няма особена власт. Държавните служители си вземат парите, от които имат нужда, лично от данъкоплатците: чрез подкупи. Така за онези, които имат пари, има и държавни услуги, а онези, които нямат... е, това си е един вид мотивация да забогатеят и те, нали? И в крайна сметка всички се оплакват от държавата. Тя е корумпирана, тя не успява да се погрижи за хората, тя подсилва социалното неравенство, не подпомага майките, промишлеността не се развива, защото няма кой да я развие, а евтините китайски стоки заливат пазара. Още ли говорим за Гвинея? Всъщност да, макар че почти същото може да се каже и за България с тази разлика, че поне токът рядко спира и че образованието – в идеалния случай - не е платено. Но защо има такава прилика между две толкова отдалечени една от друга държави? Не би ли трябвало България да има повече прилики с Германия, която е далеч по-близо от Гвинея? Какво е общото между България и Гвинея?

В училище ни учат, че България е създадена през 681 г. В гвинейските училища учат, че Гвинея е създадена през 1951 г. Реално погледнато, днешната българската държава е създадена 1878 г., а първата държава на територията на Гвинея е създадена през 9ти век. Всъщност една държава не се създава за една година, а в продължение на десетилетия и векове. Една държава съществува много преди да съществува официално и дълго, след като е създадена, не съществува реално. Освен това една държава се разрушава в продължение на десетилетия и векове. С различни методи и в продължение на години Османската империя е разрушавала държавата България. По същия начин първо Португалия, а после Франция е разрушавала държавите в Западна Африка. Така от България е останала само етническата група българи, а от държавите на територията на Гвинея са останали три етнически групи. В продължение на векове единствената форма на държавност за българите е била Османската империя, за африканските етнически групи това е била Франция. Нито на Османската империя, нито на Франция е можело да се разчита. И едните, и другите са експлоатирали поданиците си по всякакъв възможен начин, унищожавайки културата на раята като недостойна за уважение. Единствените, на които индивидът е можел да разчита, са били семейството, роднините, приятелите, съседите и останалите социални контакти. И ето, че днес, след като Великите Сили са определили каква територия заслужава България и каква Гвинея, недоверието към държавната власт все още е налице. Моралните задължения, резултат от социалните контакти, са се изродили в корупционна култура. И в България, и в Гвинея се чува лайтмотивът: „Всичките са маскари!“ И тълпите протестиращи пълнят улиците. СРЕЩУ какво протестират, е ясно. Това, което остава да се изясни обаче, е ЗА какво. И тогава може да се появят и български Пирати, които да превземат кораба и да поемат с нов курс.

Като източноевропейка в Берлин съм малко или много свикнала да бъда гледана от хората на улицата. Възрастните немски и турски жени ме гледат понякога с възмущение, младите турски и арабски мъже ме гледат с известно желание, някои млади немкини ме гледат с пренебрежение, някои рускини ме гледат със злоба, други рускини, полякини или туркини ме гледат със симпатия и така нататък.

Като източноевропейка в Берлин с цветнокож мъж до себе си съм повече от свикнала да бъда гледана. Този път хората, които гледат, се разделят само на две групи: онези, които ни гледат със симпатия, защото – видите ли – любовта прекосява всякакви „прегради“, и онези, които ни гледат със злоба – дали защото завиждат, че тоя черния си има бяла жена, или защото са възмутени как може бяло момиче да падне толкова ниско, че да си хване черен мъж.

Като източноевропейка с цветнокож мъж до себе си в Гвинея обаче гледането беше от съвсем друг, непознат за мен до този момент характер.

- Фоооооте, фооооте!- крещят всички деца от къщите зад нас, докато чакаме да дойде някое такси или микробусче, което да ни закара до пазара.

Стоим на тротоара, директно върху пясъка, понеже няма никакви плочки или павета. Точно пред краката ни, между тротоара и шосето, минава дълъг канал, подобен на ров, около един метър дълбок и широк, който събира водата през дъждовния период. Над него няма решетка, а само тук и там има по някое малко импровизирано мостче от дървета, по което минават жените. След като едно такова мостче се счупи веднъж под краката ми и аз едва не паднах в дупката, реших също като мъжете да прескачам канала, когато се налага да пресичам улицата.

Чувам как зад нас тича цял рояк деца, които живеят от тази страна на улицата. Те крещят, смеят се, сочат ме и говорят нещо на техния си език. Вече знам, че няма смисъл да се опитвам да им говоря на френски. Те само се смеят, гледат надолу и нищо не казват. Както повечето деца, родени тук, те говорят сусу, най-разпространения в Конакри локален език. Аз не говоря сусу, само малко малинке. На сусу знам само две думи: „саасе“, комар, и „фоте“, бял. „Фоте“ беше първата дума, която научих на сусу. Като европеец в Конакри, няма как да не я чуеш хиляди пъти. Възрастните те поглеждат и с учудване тихо промърморват: „Ее, фоте!“ Независимо, дали самите те са сусу, или принадлежат към някоя друга етническа група, винаги казват тази дума на сусу. А децата... те могат да докарат човек до полуда! Като те видят още от далече, очичките им светват - понякога от радост, а понякога от огромно учудване, що за същество си ти. И тогава някое се провиква „фооооотее!“ и другите се присъединяват. Тогава дори онези, които не са били сигурни, човек ли си или какво си, разбират, че си европеец, и изпадат във възторг. Какво ли правиш там? Защо си дошъл да ги видиш? Нима и ти живееш в къща като тяхната и се миеш с вода от кладенеца? Но защо си там? Защо, защо? Нали там в Европа си имате течаща вода? Нали токът у вас никога не спира? Нали всички са богати и могат да си купуват нови дрешки през цялото време, а не само за празници? Нали, нали, нали? А какви дрешки и играчки имате само! Също като онези на пазара в Мадина, шарени, хубави, понякога дори пеещи и святкащи. Много пари трябва да имате вие европейците, защото играчките ви са скъпи.
Аз се сещам за пазара в Мадина, където човек може да си купи дрехи и играчки, събрани уж като помощи от разни неправителствени организации в Европа. Цените не са ниски за местния стандарт. Дори понякога в магазини за втора употреба в София или в Берлин съм виждала по-евтини дрехи. Това са те, помощите от Европа, които трябва да дойдат като спасение за гладните и мизерстващи черни деца. Колкото и да са скъпи, местните ги купуват. Събират пари, за да купят красиви дрешки и играчки за децата си. После малките, сияещи от радост, бързат да покажат новите си придобивки, тичат при съседските деца, въргалят се в пясъка, който е навсякъде поради липсата на плочки или асфалт, цапат се и се връщат вкъщи. А майките къпят и преобличат децата си, защото бедността не е причина да си мръсен и неподдържан. И перат всеки ден на ръка. Понякога тънките тъкани на европейски дрехи се късат, непригодени за честотата и техниката на пране в Африка. Копчетата хвърчат, панделките се раздират, стават дупки по рокличките, но децата пак ги носят. Кой ще си изхвърли дрешката, купена за толкова пари от пазара в Мадина! Такива дрешки искат и децата, които стоят пред мен. Мислят си, че в Европа ги има в изобилие и че всички деца имат такива. Аз се опитвам да им кажа, че Европа е пълна с бедни хора, че има много деца, които – също като тях – нямат много пари. Че има дори деца, които са по-зле от тях, защото няма какво да ядат. Но те не ме слушат. Те не очакват отговори на въпросите си, искат само да ми ги изкрещят, за да могат да кажат после, че са говорили с европейката, която живее от другата страна на улицата. За тях няма съмнение, че Европа е рай. Такава е картината, която виждат по телевизията. Такива са и нещата, които им разказват възрастните, които са си имали ядове с богатите европейци. Парите решават голяма част от проблемите тук. Децата не искат да ме слушат. Те искат да говорят. Не със мен, ами на мен. Искат ме за слушател, за да станат проводник на онова, за което възрастните мълчат. Възрастните искат понякога пари от мен, но децата искат само моето внимание. 

Зълва ми не смогва да преведе всичко. Тя е малинке и не говори добре сусу, а децата крещят едно през друго. Тя се ядосва и се опитва да ги отпъди да си играят. Чула крясъците, идва и една майка. Заговаря ни и пита коя съм и имам ли деца. Аз отговарям, че нямам, а тя ми пожелава да имам много и всичките да са момичета. Аз се смея. Тя ме гледа с известно възхищение. После виква на децата да се махат и на сбогуване ми казва, че всички трябва да са бели като европейците. Сега е мой ред да се учудя. Какво й е толкова лошо на вашата кожа, питам я аз. Тя не знае какво да отговори. Трудна ситуация. Усещам как руменината нахлува в лицето ми. Зълва ми решава, че ми е топло и ми подава вода. Но водата не решава проблема. Дали тази жена, която току що ми каза, че моята кожа е по-хубава от нейната, чувства същото, каквото и аз? Съмнявам се. Тя чувства просто разликата в положението ни. А аз чувствам, че именно в този момент, когато не е намесена нито политика, нито икономика, тази разлика е продукт само и единствено на нейния начин на мислене. Що за авторасизъм е това?!! 

Спасява ни едно идващо такси. Със зълва ми сядаме една до друга на тясната предна седалка и потегляме към пазара. През прозореца махвам на децата за довиждане, а те хорово ми отговарят:

- Au revoir, fote!!

 

- Тежко ли е, мадам? - притичва ми се веднага на помощ един служител на летището, а аз бързам да измънкам, че мога да се справя и сама.

Оставила куфара, бързам да изляза отново навън на паркинга, където ме чакат познати лица, които няма да виждам за твърде дълго. Пътят навън е дълъг и води през различни заграждения и бариери, пред които стоят по двама полицаи, да не би случайно някой непътуващ да се промъкне в сградата на летището.

- Всичко наред ли е, мадам? Мога ли да Ви помогна с нещо? - пита ме пътьом всеки от тях, а аз, благодарейки на всеки, забързвам крачка, за да стигна по-бързо до изхода.

Излязла навън, виждам, че колата е празна и чака самотна на паркинга. От познатите лица никаква следа. Сядам на ръба на тротоара и изваждам книга. При мен веднага долита загрижен служител на реда.

- Добре ли сте, мадам? Какво се е случило? - пита той, а аз веднага му казвам, че само чакам мъжа ми.

- Къде е отишъл той, мадам? Как може да Ви остави сама тук? - аз отговарям, че нямам идея къде е, но тъй като колата е тук, трябва да дойде все някога.

- Хайде да го потърсим, мадам! Аз ще Ви помогна. Бял ли е съпругът Ви? - загриженият полицай поема лаптопа ми, а аз се опитвам да му докажа, че няма нужда да ми помага. Обяснявам му, че съпругът ми е цветнокож и той веднага ме пита за името му.

- Туре. - отговарям аз и се опитвам да остана на едно място.

- Мадам Туре значи. Елате да се поразходим из паркинга. Все някъде тук ще бъде.

Аз благодаря, ставам и тръгвам. След кратко ходене зървам моето познато лице далече на другия край на паркинга и веднага споделям откритието си с моя закрилник. Той се усмихва и ми казва да отида при съпруга си.

- Мадам Туре! - казва той въодушевен, когато искам да се сбогувам с него. - Щом съпругът Ви е оттук, значи идвате честичко насам. Ще запомня името Ви и следващия път като дойдете, ще бъда на Ваше разположение. Но моля Ви, оставете ми нещо в замяна, дори и 5 евро да бъдат, за мен това би означавало наистина много.

От самото начало се страхувах от този момент. Кръвта тръгва към бузите и ушите ми, ръцете ми почват да треперят, дали гласът ми е още там? Така мразя да казвам „не“! Леко смутена обяснявам, че съм студентка, която се издържа сама и няма възможност да оставя тук и там излишни пари. Той ме поглежда и в очите му има неверие. Въпреки това се усмихва и ми пожелава някой ден да стана богата дама и Бог да ми даде много деца. Аз благодаря тържествено и с бърза крачка се запътвам към другия край на паркинга.

***

След около 2 часа сбогуване е станало време да отивам към самолета. Запътвам се отново към хилядите заграждения и разменям по някакъв поздрав с всеки от полицаите. Някои се опитват да получат пари от мен, но аз бързо отказвам и отминавам. При последния полицай, който ми беше помогнал с попълването на един формуляр, се оказва невъзможно да откажа. Стандартният отказ, че нямам пари, не работи. 5 евро за теб са нищо, казва той, в Европа ще живееш един ден с тях. Но тук аз ще живея цяла седмица с тях. Аз се сещам за това, колко пари отидоха за бензин от вкъщи до летището и понечвам да възразя, че той с 5 евро дори и на работа не може да отиде. Но той нямал кола. Мозъкът ми започва да се схваща. Не ми се занимава с това! Сега знам, че дори и да имах пари, на този тип нямаше да му дам. Какво да правя? Отчаяние и яд се смесват и вече съм на ръба да му се развикам. А това винаги е лоша идея.

- Я да оставиш жена ми на мира! - провиква се някой от една кола.

И двамата се обръщаме и виждаме как от една излизаща от паркинга кола ръкомаха моето любимо познато лице. Спасена съм! Полицаят избухва в смях и започва да поздравява на висок глас и да благодари, а аз бързам да вляза в летището. Зная, че не е приключило всичко. На паспортната проверка жената се опитва да измъкне нещо от мен, след това мъжът на проверката за метал ми предлага да не ми проверява ръчния багаж, ако му оставя малко пари. Аз отказвам. Нямам какво да крия. Една друга полицайка ме заговаря и започва да ме разпитва с подробности за личния ми живот. Очаквам и тя да ми поиска нещо, но тя ме оставя да мина. Полицаят, който е с нея ми предлага брак, а като разбира, че вече съм даденa на някой друг, ми казва да му доведа сестра ми. Смея се и му обещавам, че ще я питам.

Постепенно свиквам с тази игра на поздрави, в която парите са просто допълнение към поздрава. Така или иначе не можеш да дадеш пари на всички, но пък можеш да си поговориш с всички. Всички са любезни, усмихват се и наистина могат да ти помогнат. Има нещо забавно във всичко това. Нещо непознато за мен, студената европейка. Те, африканците, биха казали, че са просто сърдечни. Че всички чернокожи са братя и трябва да се подкрепят. Че аз на всички тях съм им снаха, затова трябва да ми помагат и да ме напътстват. Знам, че не е така. Чувствам, че не е съвсем истинско, че има един вид лицемерие зад всичко това. Има интереси, борба и власт. Но от друга страна, участвайки в тази игра и бидейки принуден да бъдеш мил и да се усмихваш на всички през цялото време, няма как по някое време наистина да не се почувстваш весел и доволен. Сякаш фалшивата в началото усмивка води след себе си истинска, сякаш усещането, че си уважаван, колкото и повърхностно да изглежда това уважение, прави човека щастлив. А парите? Това си е чиста корупция, изниква в съзнанието ми. Неприятно е и е срамно. Или е просия? Каква по-точно е разликата между корупцията и просията?

Сложен въпрос. Трудно е да размишляваш за корупцията, ако у теб тя предизвиква повече чувство отколкото мисъл. И наистина, сблъсквайки се с подкупните гвинейски полицаи, нито веднъж в съзнанието ми не се появи някаква реална мисъл, от онези стандартните: корупцията е несправедливост, тя отнема правата на другите, тя не е присъща на демокрацията и т.н. През цялото време у мен живееше само едно чувство, че това всичкото е погрешно. Но това не беше чувство на несправедливост или на страх, че бих отнела правата на някого, ако бях дала подкуп. Не. Това беше чисто и просто чувство на срам. Срам, че някой се унижава да ми иска пари, създавайки по този начин непреодолима бариера между мен, бялата, и него, чернокожия. Срам, че имам желание да му помогна, защото знам, че наистина е беден. Срам, че една част от мен всъщност няма желание да му помогне, защото това не е моя работа, а работа на държавата. Срам, че дори и да знаех, дали искам, или не искам да му помогна, нямам възможността да дам каквото и да било. Срам, че създадената от него ситуация на неравенство дори не отговаря на реалността, че аз всъщност не съм толкова богата и могъща, колкото той си мисли. Срам, че аз не мога по никакъв начин да разруша неговата самозаблуда и самопринизяване, защото нямам никакви реални доказателства за това, че нямам много повече пари и власт от него. Целият този срам потиска мисленето, прави действията странни и нервни. И все пак: нима, обективно погледнато, имам основание да се срамувам или да се притеснявам? Нима той наистина се принизява, искайки пари? Все пак той ми предлага нещо в замяна, макар и против правилата на демокрацията. Той ми предлага аз да стана негова благодетелка, а той да ми служи. Патрон-клиентелизъм, изниква в уморения ми мозък с антропологически отклонение. Аз съм патронът и съм по-високо в йерархията, а той е клиентът и е по-ниско. Основата на нашата връзка обаче не е йерархията между нас, а самата връзка, лоялността и подкрепата. Нима това е толкова лошо? В крайна сметка кой би страдал толкова много от това? Лошо е, лошо е!, крещи някакво чувство у мен. Може би това е сянката на собствената ми европейска култура, която никога няма да бъде асимилирана. А може би това е чувството ми за справедливост, онази идеалистична вяра, че хората трябва да бъдат равни помежду си, наистина равни! Ами ако това е погрешно? Може би няма как да бъдат равни, може би равенството се изразява във възможността да изберат да бъдат такива. Ами ако те сами изберат да не бъдат равни? Нима налагането на моите собствени вярвания, било то и в морално възвишени неща, не е друг вид неравенство?

Усещам, че мисълта ми започва да се губи във вакуума между културите! И все пак една малка, наивна част от мен се надява, че има общочовешки ценности, валидни във всички култури.