Показват се публикациите с етикет лято. Показване на всички публикации

Блендер

Кой обича разтопен сладолед? Знам, че има и такива хора, но аз не съм от тях. Разтопи ли се, сладоледът става твърде сладък, като разгазирана кола. Става мокър и лепкав. Някакси… слаб.

Въздухът напоследък е като разтопен сладолед. Мокър от дъжда, лепнещ от топлината. Майската градушка също лепи като водопад от сушени фурми. Дъждовните капки са като бульон. Постна супа за женската душа. Предполагам, че и за мъжката. Вятърът е пълен с емулгатори. Локвите са като немско филтърно кафе с ниско качество. Ох, ще ръждясам.

Няма да ръждясам. Моите ножчета са направени от закалена стомана, убедена съм в това. Само човешкото настроение е като философски камък, направен от алхимиците, за да заблуждава. В един момент си мислиш, че ще ръждясаш, в следващия - че ще се прекършиш като медна жица. После си въобразяваш, че всичко е прекалено нищожно за златното ти покритие, а след време ти се струва, че чугунът по повърхността ти е най-грозното нещо на света.

Всъщност квинтесенцията е като блендер с ножчета от закалена стомана. Да опитаме отново? Въздухът е като пълномаслена сметана, чакаща да бъде разбита на пухкав крем. От мен. Майската градушка е като кубчета замразено еспресо, които искат да бъдат превърнати във фрапе. От мен. Дъждовните капки са студено пресовано маслиново олио, нетърпеливо да докосне ароматни листа и да бъде омагьосано в песто. От мен. Вятърът е пълен с отронени стръкчета бабина душица. Локвите са изстинал за лятото горещ шоколад. По-добре?

Интересната задача е сладка като манго. Трудната е твърда като орех. Скучната работа е като изсъхнала гречка. Недоспиването има вкус на лимон. Животът днес е лимонова торта с блат, направен от елдово брашно, с крем от орехи, украсена с манго. Поднесете с чаша вино от глухарчета.

Вечно. Лято. Картахена

Помните ли звуците на лятото? Вероятно не е лесно да ги пресъздадем в съзнанието си през февруари, но те не са само ехо от далечен спомен. Усещанията ни се просмукват в нас и ни съпровождат през целия процес на порастване. А летните традиционно оставят емоционални вáди в градината на спомените. Отворени прозорци, свистещи гуми по още нагорещен асфалт, съседи, които обсъждат на висок глас актуални футболни резултати, неповторимите качества на домашната ракия и цената на купешките домати. Деца, които играят на стражари и апаши пред блока, делейки си пространството с целуващи се тийнейджъри. Oбсебили беседките им, с качени крака на седалките, те се надпреварват по потенциал на бирена вместимост, пушат и играят карти, под назидателните погледи от стожерите на патриархалния ред - кварталните баби, които ги заплашват с полиция, а всъщност се опитват да преглътнат неумолимостта на отминалата си младост .... 

През деветдесетте за мен лятото беше безгрижие и топлина, която разширяваше пространството на домовете и отваряше входните врати, за да се смеси ароматът на пържена риба от един етаж с този на печени чужки и домашна лютеница от друг. Докато зимата всеки се шмугваше в себе си като разярена костенурка, през летните месеци сякаш хората се отваряха като божур при изгрев слънце - ненаситни да съберат ароматите, топлината и своеобразните емоционални гъделичкания на преходния коктейл от задух, пот и хормони. Още оттогава лятото винаги ми навява усещане за облагородяване и свобода. И ето ме днес, от около двайсет години напуснала лятото на детството и обратно, доста далеч от родните географски ширини на усилните августовски дни, попаднала в град на вечно лято. 

Картахена. 


Не знам как, но по някакъв начин този град ме води към нов етап от развитието ми. Седейки на горещия под на открита тераса с бира в краката и лаптоп в скута, пред мен се разкрива трудно описуем изглед от палми, сергии за книги, кофи за боклук, рухващи бараки и до тях осветени молове. Свят на изобилие от тонове, аромати, контрасти, еуфория, бедност, музика, живот. Сякаш някой неопитен художник се е захванал с непосилна за него задача и в безизходицата си просто е изсипал цялата палитра вурху платното, а цветовете така необратимо, но хармонично са се прелели в един друг, че е невъзможно да се каже кои са преобладаващите. Едно обаче е сигурно - пред такова пъстроцветие безразличието е изключено.

След седем години привикване към немската сдържаност, ко;лумбийската нагласа към живота ми се струва потресаващо разточителна. Цветовете на дрехите са крещящи, улиците вибрират под натиска на гърмящи тонколони, от които извират салса, бачата, бадженато, чампета, кумбия и безброй африкански ритми. Освен музикалния съпровод, движението по тесните тротоари, специално за представителите на женски пол, е съпроводено с усилена хвалебствия относно нейната красота, божественост, неповторимост и грация. Тези излияния биват подправени с елегантни подсвирквания и субтилно изсъскване, по възможност в непосредствена близост и при наличието на рентгеново зяпане. "Знаеш ли, докато учех в Германия започна да ми липсва фактът, че никой не ми казваше нищо мило по улицата", - оплака ми се още първата седмица колумбийската ми колежка Ибис, която е в състояние да съпоставя, но и да приласкава и двата свята. Тя е човек, когото обикнах за около 10 минути. С нея дълго стояхме замислени пред цитата от Херта Мюлер, оафишен на работното ни място - "Родината е това, което човек не може да понася докато е в нея и това, с което му е невъзможно да се раздели, когато е далеч от нея."

Петък вечер е, а лятото е даденост. По улицата препускат туристически файтони с очебийно бели наематели, които контрастират на фона на над 50-те срещащи се нации по улиците на Картахена - градът, вдъхновил Маркес. Изобилието от африкански корени. които при много обитатели на регионите около карибско море са изографисани чрез карамелена кожа и невъзможна за сресване коса и неотменно са белязаля жаждата за живот на тази държава на несигурност, в която единствената константа е необходимостта да живее за мига. 

Като изучаваща занаята и вече два пъти паднала (и станала) от хамак на плажа, държа да отбележа, че това самó по себе си е изкуство, обратнопропорционално на хроничния работохолизъм. 

Вдишвам (не)реалното фебруарското лято на Картахена и дробовете ми поямат смесица от аромати. Сладостта от уличните будки за пресни сокове от папая и ананас се прегръща сластно с парфюма от кофите за боклук, гарнирани с рибни останки. Дали поради свежестта от цъфтящите мангота по улицата или от вълмáта oт марихуана, която се пуши в парка под процореца, започвам да си представям потенциален дует между Мано Чао и Марк Антъни и примерна сценографията на видео-клипа. Наблизо звучат тимбали и пачанга. Облагородена и благодарна съм за това предварително лято, което  започна да препограмира нещо фундаментално в софтуера на личните ми убеждения....Нека да е лято!  

„Вино от глухарчета“

Дългите пръсти на краката на мъжа пред мен помръдват в сивите чорапи, набутани в кафяви сандали от естествена кожа. Опитвам се да се концентрирам върху нещо друго. Поглеждам през прозореца и водата на реката ме заслепява. Въздухът във влака е особен. Тежък, спарен, прашен. Мирише на берлинско лято. Лято е. Лято. Сътворението на света се е случило през лятото, казвам си. Животът е започнал през лятото, убедена съм в това. Отварям романа и… се убеждавам, че съм права.

"Вино от глухарчета" от Рей Бредбъри е ода за живота, за лятото, за живота през лятото и за лятото на живота. Роман, в който главните герои са деца, който търси детското във всичко и всеки и се опитва да го извади на показ като единствената възможност да изживееш сегашния миг пълноценно. Във „Вино от глухарчета“ Аз-ът е дете, независимо на каква възраст е, той открива и преоткрива, създава правила, нарушава ги, за да създаде нови и живее. Живее най-вече в себе си, споделяйки с другите, живее заради ежедневните открития и заради връзката с онова трепкащо, искрящо и диво същество, наречено Собствения ми Живот.



Дъглас е на дванадесет години и живее заедно с родителите си, малкото си братче Том, дядо си, баба си и прабаба си, която държи пансион. Животът в малкото градче тече бавно и интересно. Всеки има какво да даде на другия: възрастният полковник разказва за минали приключения, изобретателят иска да направи машина за щастие, а бабата има своя тайна магия за готвене, с която въпреки пълния хаос в кухнята и лошото си зрение успява да спечели всеки член на семейството. Всеки си има своите ритуали и навици, които поддържат баланса на живота и не могат да бъдат променяни без последствия.

Дъглас прекарва дните на лятото в игра с приятелите си, помагайки на майка си и баба си в домакинската работа или работейки с дядо си и баща в градината или в гората. Топлите дни минават неусетно, но всеки от тях оставя неповторим спомен за себе си - под формата на вино от глухарчета, което дядото прави ден след ден и затваря в шишета. По едно за всеки изминал ден.


„Вино от глухарчета“ е роман за вълшебството на ежедневието, в което всичко се повтаря безкрайно и едновременно с това всеки ден всичко е ново: повтаряйки се, то създава усещане за сигурност и защитеност, а променяйки се, вкарва човека в приключения и го кара да погледа света с нови очи.

Точно тази особена противоречива природа на ежедневния живот тревожи възрастните и децата по различен начин. Възрастните се губят в повторението, забравят себе си и преживяното или не искат си го спомнят. А може би просто се чувстват важни и знаещи, защото са пораснали и това им самомнение ги ограничава да изживеят пълноценно всеки миг... Кой знае.

Децата от друга страна, отдавайки се на нови открития и отваряйки всяка гънка на съществата си за най-разнообразните детайли на реалността, откриват и плашещи неща, които не могат да разберат, но и които заплашват да им отнемат сигурността в ежедневието.

Смъртта е част от живота. А именно това лято, което описва „Вино от глухарчета“, носи със себе си много смърт: било то на хора, мечти, идеи или просто на един трамвай. Докато Том усеща само подсъзнателно присъствието и заплахата на смъртта, Дъглас, който си записва всяко откритие или преживяване в бележник, облича съществуването й в думи и опитвайки се рационално да намери решение на проблема, всъщност се заплита в невъзможността да открие такова. Изпаднал в отчаяние, той не осъзнава, че единственото решение е в самия живот, тук и сега. Защото само сегашният момент е истински: той е съществувал преди, съществува сега и ще съществува завинаги в безкрайното бъдеще.



Чародействителност

- Ние пък ядохме агнешко бутче тая Коледа. Къде го е намерила това агне през зимата, не знам, ама не беше вкусно…

"Защо пък да не намери агне през зимата?", беше първата ми мисъл.  "Ами да… може би овцете не забременяват по всяко време на годината… Кой знае…"

- Не знаех, че агнетата са сезонна стока. -  отговарих, а тя смеейки се, потвърди, че са. Аз продължих да мисля. Защо ли не забременяват по всяко време? Сигурно има нещо общо със снега…

Като бях малка, не обичах пъпеши. Имах чувството, че слънцето се е събрало в тях, ферментирало е, сгъстило се е като жълтък в яйце и ако го хапна, ще ми се заклещи някъде по пътя към стомаха и ще ме изгори. Съвсем друго беше с другите плодове. Дините например винаги успяваха напълно да преобразят слънчевата енергия, имаха си някаква тайна магия, която я превръщаше в онова розово сочно вещество, от което е направена вътрешността им. Прасковите пък си имаха някаква тяхна "прасковена" наука, с която преобразяваха лятото в сладък аромат и вкус. И така с всички други плодове.

Днес обичам пъпеши и мога да ги ям целогодишно. Вече нямам усещането, че слънцето ще се заклещи някъде из мен, отчасти защото пъпешите в магазина изобщо не са виждали слънце. Човек може и да може да яде всякакви плодове по всяко време на година, но като цяло рядко може наистина да им се наслаждава, рядко може да почувства слънцето в месото им, да усети душата на земята в аромата им.


Снимка: Christopher Fynn


Казват, че женското време било циклично. Ако е вярно, значи жена е създала света, защото изконното световно време също е цикъл. Където и по света да се намира човек, се редуват поне два сезона, ако не и четири, които определят почти всеки аспект от ежедневието: облеклото, заниманията през свободното време, храната и т.н. И това е нещо вълшебно и мощно, което носи промяна, независеща от човека, което дава усещане за сигурност заради повторението, но и подарява всеки път ново начало, защото няма две еднакви лета или две еднакви зими. Защо тогава трябва да ядем тиква на Великден или агне на Коледа? Защо се опитваме да уеднаквим сезоните?

Имам чувството, че миналия век заедно с Бог е умряла и Богинята, а оттогава се опитваме да живеем не само в безбожие, ами и в безсезоние. През зимата носим копринени рокли върху ватираните клинчета, а през лятото - боти. Искаме всичко, искаме пълен контрол и така не даваме на сезоните да си починат, не им позволяваме да умрат, защото сякаш не вярваме, че отново ще дойдат. Сякаш не вярваме в съществуването им. Аз например трябваше да осъзная, че е 30 градуса, за да си изпера зимното палто и да го прибера. Страх ли беше? Неверие ли? Кой знае. Но сезоните се връщат. Възкръсват като феникс и от нас само зависи да ги видим. Колко освобождаващо е тогава да прибереш зимните дрехи, колко освежаващо да извадиш летните. Сякаш белите панталони стават тотем на лятото, тънките рокли също като статуите в католическите църкви символизират вярата в хубавото време. Ако можеше сега и да има няколко ягодки с вкус на юни…

***

Аз съм дете на големия град. Привличат ме неонови плакати, завладяват ме кинопрожекции, обичат да играя в шума, обичам да откривам новото сред праха и автомобилния рев.
И все пак старата жена в мен е селянка. Когато открие всичко ново за откриване, тя ще се върне към познатото, но не онова навън, а познатото вътре в нея, онова познато, което води към природата, което я свързва със слънцето и земята, владее собственото й вътрешно време. Ще става преди изгрев слънце, за да прекопае градината, да полее цветята и зеленчуците, да обере зрелите плодове, да накладе огън и да вари мармалади, сиропи и компоти. Ще се завърне във вярата, в политеизма на природата, в анимизма на аромати, вкусове, звуци и ухания, винаги различни и винаги еднакви според настроението и сезона. И ще изчародейства своята собствена действителност на място, където хората не са набутани във високи сгради като в кибритени кутийки, а имат място да си разтелат духа, за да се почувстват близо един до друг.