Напомнят ми на зомбита, инферии или диментори. Също като празни, лишени от душа тела, приближават, задават въпроси, чиито отговори могат да намерят и сами, говорят празни приказки, изсмукват енергията ми… Стига! Налагам си да престана да разсъждавам и да продължа да работя. Опитвам се да се видя, както страничен наблюдател би ме видял, и да преценя обективно, дали имам право да се оплаквам. Знам, че нямам. Хората не са ми виновни за нищо. Сама съм си избрала работата.

Има хора, които се зареждат от приказките. Най-вече от празните. Самият факт, че си контактуват с хора, ги кара да се чувстват добре. А има и хора като мен, които се изтощават от прекаления контакт с другите. Ако интроверт реши да се занимава с медийна професия, то е, защото обича думите. Ако след известен стаж се разочарова, то е поради липсата на комуникация и поради злоупотребата с говоренето. Трудно е да не намразиш словото, когато имаш усещането, че е отрова за съзнанието ти. Още по-трудно става, когато по природа обичаш думите. Мразейки ги, се чувстваш като предателка. Винаги си ги усещала като невидимо за другите магическо същество, което те съпътства и ти помага, а ето, че сега имаш желанието да се отървеш от него, да го изтриеш като с гумичка. И не само това. Винаги си мечтала да прекарваш повече време с това същество, може би някой ден да превърнеш работата с него в професия, а ето, че сега може би предаваш дори тази мечта.

Смисълът на думите е да въдворят тишина. Това е даоистка мъдрост, която преди мразех, но напоследък заобичах. Още не съм открила онова, което различава "добрите" от "лошите" думи, но знам, че няма никакво противоречие в това, да обичаш и словото, и тишината. В някакъв, за мен все още неясен смисъл дори е логично да е така. Ако думите водят след себе си само безкрайна, нищо не значеща и не променяща върволица от думи, те не изпълняват задачата си. В най-добрия случай напомнят на дъвка, която човек дъвче до безкрайност, уморявайки челюстта си, без изобщо да гълта нещо хранително. В най-лошия приличат на котел, омагьосан с тъмна магия, който като черна дупка поглъща всяка капка жизнена енергия…

Тишината не е противоположност на думите, а на шума. Не всички думи създават шум и не всеки шум е направен само от думи. Също като болката шумът е субективно нещо, съществуващо само в съзнанието на възприемащия. Онзи, който произвежда шум, обикновено има някаква друга цел и не усеща поведението си като шумно. За сметка на това тишината е всеобхватна.

Тишината е различен вид измерение. В нея има достатъчно пространство за всичко, което в материалния свят не би се побрало на едно място. Само в нея мислите има потенциала да станат думи, а думите - да придобият смисъл. Тишината е ред, условие за хармония. Хората може и да нямаме сетиво, което отмерва времето, но не ни е и необходимо, защото времето се ражда, узрява и умира в тишината. Всяка тишина е различна, изпълнена с различен смисъл. Тишината рано сутрин в парка е оптимистична и креативна, онази в университетската библиотека е вдъхновена и решена да успее, в притихналото по време на часовете училище тишината е пълна с усещане за защитеност… А тишината у дома е всичкото това наведнъж, че и още. Тя е онова, което прави дома дом и затова всяко притихване на света след дълга шумотевица и като завръщане. Завръщане към началото. Не материалното, географското, времевото начало. А моето собствено Сътворение на света.

„Тази година юнският въздух тежи. Хем е топло и мирише на лято, хем небето е мътно и безуспешно се напъва да вали.“

Написаното на ръка ме кара да осъзная, че знам повече, отколкото си мисля. Мисълта за напрежението във въздуха извиква и други усещания. Оставям химикалката и в съзнанието ми изниква ароматът на бъз, бързото тропане на токчетата ми по неравния тротоар на път за работа и сутрешното чуруликане на птички. Собствените ми думи изваждат от някое чекмедже на мозъка ми забравен момент от началото на вчерашния ден. Защо не спрях за миг и не погледнах откъде идва ароматът? Кой знае. Мозъкът ми го е регистрирал, но аз не съм му обърнала внимание, подминала съм и бъза, и вълшебния миг.

Чудя се колко ли време от живота си губя по този начин. Колко ли хора по света губят също толкова, а може би и повече време? Колко ли "сега"-та ми се изплъзват между пръстите всеки  изминал ден? С колко точно скъсявам живота си за сметка на съществуването, губейки връзката със самата мен? Иска ми се също като героя от "Вино от глухарчета" всеки ден, всеки миг да чувствам в себе си присъствието на Живота. Хем искам, хем сама пропъждам ефирното същество на "сега"-то от съзнанието си. Защо?

„По-голямата част от хората не са наясно със собствените си чувства. Не знаят щастливи ли са или не, кога и при какви обстоятелства са щастливи и кога - не.“ (собствен превод), казва психологът Михали Чикшентмихали в последната глава от книгата "Creativity. The Psychology of Discovery and Invention"¹. И веднага ги противопоставя на креативните личности, които винаги са наясно с емоциите си и никога не губят връзката с вътрешния си глас. В рамките на двугодишно (1992-1994) психологическо изследване той интервюира креативни личности, имали успехи в най-разнообразни области: изкуство, наука, бизнес, политика.

Макар че покрива най-разнообразни теми, лично за мен посланието на книгата се свежда до две взаимно допълващи се твърдения: „Креативността е социален феномен, чието съществуване зависи от културни особености и конкретното разпределение на властта в обществото.“ и „Креативността е строго лично преживяване, запазено за хора, умеещи да изживеят напълно сегашния миг.“

Както подсказват двете тези за креативността, креативните хора са противоречиви. На пръв поглед те притежават взаимно изключващи се характеристики, чието едновременно съществуване здравият разум би отрекъл. Въпреки това именно това привидно напрежение между противоположностите прави възможни нови перспективи и ги превръща в границите на една цялост.

Творческите личности, било то астрономи, физици, предприемачи, скулптори, писатели, политици или каквито и да било други, често пъти обединяват качествата на интроверти и екстроверти. Въпреки че едното преобладава, те не се страхуват да изпробват и двете, осъзнават, че интровертността и времето сами им дава възможността да се концентрират върху идеите си и да творят, докато времето, прекарано с други хора им дава нови импулси и вдъхновение, помага им да намерят връзката с реалния свят. Така те създават баланс между идеали и действия, реалност и мечти, въображение и факти, физическа активност / енергия и спокойствие. Творческите личности обединяват също сериозност и игривост, разбират, че играта развива въображението, но всяко откритие, изобретение или творба ги прави отговорни пред обществото. Затова макар че често са (разбираемо) горди с постиженията си, не ги възприемат като само и единствено свои заслуги и знаят, че случайността играе важна роля за сътворяването на всяко ново нещо.

И накрая креативните личности обединяват егоизъм и алтруизъм, амбиция и себераздаване. Готови са да страдат за това, което правят, налагат си строга дисциплина и понякога лишения, за да запазят фокуса и концентрацията си, но и знаят, че резултатите имат потенциала да им донесат радост и удовлетворение, както и че идеите често пъти се зараждат в моменти на нищо-не-правене. Чикшентмихали не го поднася по този начин, но за мен именно тези последни характеристики са типични за всяка трайна любовна връзка: даването и приемането, отдалечаването и привличането, създаването на плодове и „отчуждаването“ от тях, разрешението плодовете да водят свой начин на живот. Точно тази раздвоеност между Аза и другите обяснява защо креативността е както личен, така и социален феномен.

Чикшентмихали започва книгата си с разказ от първия си студентски стаж в едно издателство. Като помощник в лектората той редовно имал достъп до ръкописи на хора, мислещи, че са направили големи научни открития като Философския камък или Перпетуум мобиле. Проблемът бил, че 99% от тези хора били… ами, леко изперкали. Смятали сами себе си за откриватели и гении, а реално изобретенията им не работели. Колко трудно било тогава за младия Чикшентмихали да ги разочарова, че трудовете им няма да бъдат публикувани…

Дали тези хора са творци, не е въпросът, който изниква. На всички е ясно, че някакси не са, че са самозванци. По-правилният въпрос е: какво отличава самозванците от "истинските" творци? И кой взема решенията кой какъв е? Най-простият отговор е: знаещите и плащащите.

Чикшентмихали нарича всяка област на креативност „домейн“, като във втората половина на книгата условно ги разделя на „домейн на думите“, „домейн на живота“ и „домейн на бъдещето“. Успешно принадлежащите към всяка област са експертите, които решават кой има потенциал и кой не. Онези, които финансират развитието като меценати, клиенти (пазарът като цяло), фондации и т.н., от друга страна, също имат думата, тъй като не само правят креативността възможен начин на живот, но и често пъти посочват проблемите, чиито решения трябва да бъдат сътворени.

Домейнът играе решаваща роля за творческия индивид: той предоставя знанията, основата, проблемите, които трябва да бъдат решение, посочва път за развитие и също има властта да определи кой принадлежи към домейна и кой не. Трудно е да направиш физично откритие без знания по физика, трудно е да сътвориш песен, без да можеш да композираш, трудно е да напишеш роман, ако не обичаш да четеш. Трудно е да промениш домейна, ако не го познаваш. Така креативността автоматично е социален процес, обмен между домейна и творческия индивид, между обществото и личността.

От друга страна конкретни исторически развития променят домейните. Чикшентмихали обяснява успехите на Брунелески, Мазачо и другите флорентински творци с икономическия подем и новото самовъзприемане на Флоренция през 15. век. По същия начин двете световни войни играят изключително важна роля за всички интервюирани и то не само защото много от тях са изгубили баща си на фронта, прекарали са години в концлагер или са били принудени да емигрират, за да спасят живота си. Почти всички жени признават, че липсата на мъже след войните е изиграла важна роля за приемането на повече жени в университетите, както и за шансовете като жена да получиш работа или стипендия за докторантура. Ужасите на войната вдъхновяват поети и активисти, а Роберт Галвин споделя, че необходимостта от по-добра комуникация с и на фронта подтиква „Моторола“ да сътвори първия прототип на мобилните телефони.

Така съществуването на креативни личности бива подкрепяно и легитимирано от обществени процеси, които вдъхновяват, „изпитват“ и накрая приемат или отхвърлят всяко ново материално откритие или интелектуално (духовно, философско, артистично) развитие.

Общо качество на всички интервюирани е, че редовно прекарват време сами. Голяма част от тях са били срамежливи и затворени младежи, вечно заети с хобитата и интересите си, имали са трудно детство или са им липсвали пари, но дори и онези, които идват от финансово и емоционално стабилни семейства и са екстровертни личности, споделят колко важно е времето за усамотение, било то неправейки нищо или пък вършейки някаква физическа или домакинска работа.

Осъзнаването на собствените нужди, рационализирането на собствените емоции и работата с тях е типично на всички интервюирани. То се изразява както в анализ на собственото си ментално и емоционално състояние (повечето си водят дневник), така и във всеки аспект от ежедневието им: в местоположението и подредбата на домовете им, в режима, в избора на медиите, които консумират и т.н. Като психолог Чикшентмихали става известен с теорията си за Flow, особения начин, по който мисловният процес тече в творчески моменти. Тогава човек хем се изолира от реалността, от всички маловажни проблеми и елиминира всички разсейващи мисли, хем напълно съзнателно, изцяло живее в сегашния момент.

Именно на базата на тази си теория Чикшентмихали призовава в последната глава от книгата си всички да живеят съзнателно и да търсят креативното във всеки момент на живота си: от миенето на зъби до професионалното си ежедневие. Това е и причината защо тази книга ме впечатли толкова много. Не всеки може да напише бестселър, да намери лекарство против рака или на получи Нобелова награда. За това са необходими не само талант и тежка работа, но и лишения, на които не всички сме готови (и това е в реда на нещата), както и огромни дози късмет да се родиш в правилната епоха, да попаднеш на правилните хора и да погледнеш в правилния момент в правилната посока. И въпреки това всеки може да е креативен в собствения си живот, може да изобрети собствената си реалност, да сътвори собственото си щастие. Защото аз наистина вярвам, че креативността във всяка нейна форма извисява духа, разрушава собствените ни граници, прави ни повече, отколкото сме били до момента, прави ни щастливи, но не чрез егото, а въпреки него и ни доближава до съвършенството.

Често пъти ни питат за бакалавъра по публицистика в Берлин. Когато си току-що завършил училище, наистина това, което най-много те интересува е непосредствено идващото, а именно университетът. Така е било досега в живота ти: след десети клас е идвал единадесети и никога не е имало смисъл човек да се занимава толкова рано с това, което ще се случи в дванадесети.

Само че започнеш ли веднъж да следваш - или по-точно излезнеш ли сам-самичък на екзистенциалната си магистрала - нещата се променят. Всяко разочарование е решаващо. Изведнъж изчезва сигурността на системата, която възрастните са създали, защото ти самият си възрастен и трябва да си създадеш своя система. Свободата, за която винаги си мечтал, е пред теб, а ето, че нещата са оказват доста по-сложни от предвиденото. Най-силното препятствие, което не си предвидил, е страхът. Страхът от провал, от промяна, от светкавичен растеж. Страхът, създаден от възпитанието.

Предполагам, че 90% от следващите публицистика в първи семестър искат да станат журналисти. Останалите 10% искат да станат пиар- или маркетинг-експерти. Наблюденията ми показват, че около 50% от следващите в трети семестър искат да станат журналисти. Останалите 50% са объркани и не знаят какво искат. В крайна сметка може би 10% от завършилите публицистика наистина стават журналисти. Останалите... ами избират най-разнообразни професии. Една позната на позната например след 5 години работа в една маркетингова агенция наскоро си отвори ресторант.

По една или друга причина аз не съм от онези 10%. Още в трети семестър реших, че ще правя магистратура по социална антропология, която макар и по-малко „перспективна“ (т.е. куцат й малко пъблик рилейшъните), беше моята наука. Знам, че би било по-лесно да кажа, че ми беше интересно, че имах добри оценки и т.н. Само че това не би било достатъчно. Социалната антропология беше нещо, с което можех - и днес още го правя - да се идентифицирам в личния си живот. Нещо, което ме правеше повече Аз, отколкото всичко друго.

Хората ми казваха, че с публицистика и антропология най-много да мога да правя документарни филми за изчезващи племена. Днес знам, че хората са расисти и на всичкото отгоре се страхуват от успехите на другите и затова с всички сили се опитват да ги предотвратят. Само че аз, зодия Овен, никога не съм се подлагала на пълно подрязване на крилцата. Та записах магистратура по социална антропология и днес съм... ами антрополог.

Не, казвам го с цялата сериозност, на която съм способна. Вярно, антрополог, работещ като проект-мениджър, но с достатъчно място за креативност и куп идеи за бъдещето. За мен това беше много важно: хем да се помиря със скучната си работа, хем да да мога да изживея креативното си Аз, да бъда себе си, както е модерно да се казва. Повечето професионални съветници казват, че човек трябва да зареже всичко и да следва мечтите си, което може би е вярно в известна степен, но частта със зарязването на всичко не работи за мен. Като чужденка в Германия с минимални спестявания, но току-що омъжена и с надежди в близкото бъдеще да увеличи броя на членовете на семейството си, просто не мога да си позволя да „зарежа всичко“.

Затова след цяла редица от професионални разочарования, след пълно затъване в скуката и след период на пълно отчаяние човек, живял преди 300 години, ме върна в релси. За първи път от много години имах свой личен супергерой, който наистина беше съществувал и който не беше писател: Бенджамин Франклин. Прочетох автобиографията му за няколко дни и бързо ми стана ясно, че далеч не всички хора, имали успехи в дадена област, са си изкарвали прехраната чрез тази област. Той също е имал куп хобита и интереси, с които се е занимавал през обедната почивка или вечер. Дълго време е работил с хора, които не харесва, за сравнително малко пари, за да може да се издържа. И с огромни дози търпение е сбъдвал мечтите си: да отиде в Европа, да започне да издава вестник, да създаде библиотека (по това време в Щатите не е имало библиотеки, от които нормалните хора да могат да си взимат книги) и т.н.

Не смятам да преразказвам тук автобиографията му, която човек може да намери безплатно (поне на английски) в интернет. Това, което искам да кажа е, че неговият живот е много вдъхновяващ, защото доказва, че ако човек наистина иска нещо и има идеи, в които въпреки другите вярва, то винаги може да го постигне. Ще го постигне не чрез вярването и искането разбира се, а с упорит труд. И въпреки това научих за себе си, че онова, което работим, не определя идентичността ни. Че работата може, но не трябва да е любовна връзка. Че трябва да имаме визия за бъдещето си, но трябва и да сме отворени за онова, което случайността и сегашният момент ни предлага и да го инструментализираме. Че трябва да придаваме по-голям Смисъл на нещата, отколкото ни се струва в началото, че те имат. И то не защото този смисъл наистина съществува, ами защото ние самите имаме нужда от него, за да продължим.

***

Започвайки тази статия, имах намерения да пиша за нещо съвсем друго. За една друга книга, която в последно време дооформи представите ми за това, как човек (трябва да) сътвори / изобрети живота си. Бързо ми стана ясно обаче, че значението, което тази книга има за мен, ще остане скрито, ако не разкажа всички за тези лично-тривиални трансформации, които в последно време се случват с мен.