Публикувам го нарочно със закъснение, защото не искам някой да си помисли, че изразявам конкретно мнение. Не ме разбирайте погрешно. Аз обожавам да пиша. Дори затова мислех да ставам журналистка. Защото навремето си въобразявах, че журналистите наистина пишат. Не казвам, че ще спра да пиша. Нищо няма да се промени в моето писане. Също като сега понякога ще е хубаво, по-често няма да е. Просто няма да пиша за ТОВА.

Не ме мислете за некомпетентна. Учила съм медийни науки. Знам, че онлайн медиите трябва да са най-актуални и бързи. Знам, че блогърите напоследък се водят авторитети. Даже и блогърКите от време на време. Хората ме питат какво мисля за събитията в Париж, защото съм антрополог. Питаха ме и миналата зима след атентата в редакцията. Тогава им казах. Но този път няма. Няма. Омръзна ми от мнения.

Както казва един гуру, мислите са като дъвка. Само дъвчеш, дъвчеш, накрая ти се уморява ченето от джвакане, а нищо не гълташ и си оставаш гладен и уморен. Раздразнен. Той разбира се има предвид вербализираните мисли. Думите правят именно това, когато са на неподходящото място. Думите, изразяващи мнения за неща, за които не можеш да имаш мисли, разсъждения или мнение. Неща, които просто СА.

Мненията по природа са флуиди. Всяко мнение е вярно. Също както всяко мнение е грешно. Всяко мнение е... мнение. Точка. Мнението е привидно логичен израз на впечатления. На начина, по който нещо е оставило отпечатъка си върху нас. Но както отпечатъкът зависи от материята и естеството на повърхността, върху която остава, и мнението зависи не само от външното събитие, а най-вече от собствената ни същност. От природата ни и от начина, по който стари събития вече са ни белязали. Затова може да има колективни настроения, но няма колективни мнения. Затова, когато стане нещо толкова ГОЛЯМО, всяко мнение е жалко. И излишно.

Изключете новините. Нима е толкова важно, дали мъртвите са 120, или 125? Изключете ги. Заключете съзнанието си за празните думи. Правете нещо, които не изисква възприемане, разбиране и интерпретация на слово. Отворете Библията на старобългарски. Или на латински. Отворете Корана и четете сурите на арабски, без да гледате превода. Медитирайте, повтаряйте мантри на санскрит. Пуснете си метъл на корейски. Или анимационно на суахили. Препрочетете „Хари Потър“. Налейте си ракия и си пуснете косовска чалга. Каквото душата ви иска. Забравете за мненията. Потърсете значението. Пък ако не го намерите в дълбочината на собственото си същество, мислите ли, че новините ще ви го доставят без усилия? Думите могат да са като атомна бомба. Не се оставяйте да ви отнесат.

Пък аз няма да пиша...

„Пиши, пиши, това развива човека!“ Вероятно ако не чувах достатъчно често това искрено убеждение на Зори, щях да оставя думите да потънат вътре в мен, вместо да описват проекцията на човека, който искам да бъда – все по-уравновесен и здраво стъпил на земята мечтател с терминкалендер през седмицата и обувки за салса в дамската чантата. И докато аз (Ани) танцувам между ежедневното и изсънуваното, Зори импровизира между кухнята и работното място с еднаква виртуозност на чувството за принадлежност – вдъхновена и омиритворена със световете вътре и извън нея...

Снимка: личен архив

Изминаха две години от създаването на Алтер его, първото дете и на двете ни. Като всяко дете, пуснато по широкия свят без непрекъсната родителска опека, и нашият блог заброди по далечни страни, запозна се/ни с нови хора и се опита да се докосне до непознатото, а в крайна сметка непознатото се докосна до него, промени го, показа му нови пътища и му помогна да проходи.

Заедно с него, а понякога и въпреки него, и ние се променихме и днес сме други хора – същите сме и все пак не съвсем. Днес, две години по-късно, все така вярваме, че да пишеш е действие, свързващо те със ядрото на собствените ти световъзприятия. По този повод и с тази цел си пожелаваме още безкрайни приключения, ползотворни уроци, плодотворни диалози и още много, много приятели.

Aни и Зори

Една от любимите ми немски думи е "gemütlich" (уютно). Това, което я прави толкова привлекателна за мен, е фактът, че в корена й се крие думата "Gemüt", която на български няма точен превод. В речниците пише, че означавала "душа", но това не е съвсем вярно, защото за "душа" има друга дума, "Seele", която съдържа същото религиозно и метафизично значение, което се влага и в българската дума. Но "Gemüt" е съвсем друго нещо, а именно някакво почти материализирано чувсто, нещо като духовен орган на тялото, който, ние, българите, усещаме "под лъжичката", а немците казват, че бил в корема.

Та точно тази дума, "gemütlich", ми се въртеше в главата, докато опаковах чиниите и чашите. Вземам една чиния, оглеждам я хубаво като за последно и докато я завивам в хартия, в главата ми изникват случки, при които съм я ползвала. Става ми хем малко тъжно, че трябва да се разделя с носителя на приятни спомени, хем и щастливо, че са ми се случили толкова много хубави неща и в крайна сметка... нещо напомня за себе си, там под лъжичката. Уютен е животът ми. Уютен именно в смисъл на "gemütlich". Правят го такъв и хората около мен, и интимната материална реалност у дома, която макар и не първо качество лукс, някакси през сетивата се свързва с душата. В моменти на промяна този съюз се превръща в емоционално късо съединение точно на границата, където душата и тялото се преливат едно в друго, а именно под лъжичката или по немски старомоден и романтичен израз im Gemüt.

Светът се променя. Всеки ден по мъничко, а понякога за няколко дни по много. Сега е един от тези дни. Имам си чисто нов сервиз, толкова голям, че дори нямам място в шкафа за него и трябва да прибера една част за по-добрите времена, когато ще имаме по-голям апартамент. И въпреки това ми е тъжно за старите чинии, които на първо време отиват в мазето, а после - кой знае... Страх ме е от промяната, а сякаш с това съвсем простичко порцеланово рокадо в кухнята ми се променя целият ми свят. Също като чиниите и моите желания и цели са безброй - толкова много, че трябваше някои да опаковам за мазето, за да ми стигне мястото в главата. Но и техният ред ще дойде някой ден, когато порасна още малко и имам по-голяма глава. След следващата промяна, защото съзнанието е като мускул: трябва да го натоварваш, за да расте.