Прахосмукачката е машина на времето. Изсмуква отминалия сезон, изтрива следите, останали от него по килима и под мебелите. Като циклон отнася мислите, оставяйки място за нови. Спира времето, подарявайки ти момент на безвремие, докато се събере новият боклук, в който сега-то се материализира.

Готварската книга на прабаба ми също е машина на времето. Съживява отдавна изчезнали букви като "е двойно" и призовава духовете на отдавна неизползвани думи. Вълшебни думи, които завихрят въздуха около мен и се къдрят на сребърни струйки в съзнанието ми. Истинска магическа машина на времето. Не съперничи на прахосмукачката ми, а по-скоро я допълва. Всичките ми домакински уреди и пособия са се съюзили, за да ме забавят. Или по-скоро да забавят не мен, а времето, което е част от мен и от което аз съм част.

Странно е, че няма дума „бавнина“, която да бъде антоним на „бързина“. Търся, а не намирам такава неутрална и прозрачна дума, сякаш бавнина не може да бъде наблюдавана никога и никъде. А всъщност фактът, че очевидно нямаме потребност от такова понятие, може би означава, че „бавнината“ е навсякъде. Бавното движение на времето е естественото му състояние, затова няма нужда да го назоваваме. Времето по природа тече бавно. Само ние хората сме се научили да го забързваме в главите си, да го караме да препуска, докато ни се завие свят и не можем повече да издържим на мощта му. Опитваме се да го контролираме, а накрая се оказва, че то ни надвива със собствените ни трикове.

Бърз влак. Бърз преглед на новините. Бързо хранене. Нормалните неща. Съществуват, за да ни остане повече време… За повече пътуване с влак, за повече новини,… за повече храна? Не е ли странно, че влаковете, отиващи на далечни места, често се движат по-бързо от онези, които стигат само до близките градчета и селца? Че когато човек има време да яде бавно, всъщост поглъща по-малко калории? Че в Интернет блогъри, автори и маркетинг-експерти се опитват да пишат все повече и все по-често, независимо дали и колко имат да кажат, и с единствената цел да привлекат колкото се може повече внимание.

Против всякаква логика, аз обичам да пътувам до работа с (по-) бавния влак, защото е по-празен и мога да чета книги. Против неписаните закони на модерната работеща жена предпочитам да готвя ежедневно, защото ми помага да храносмеля работния ден преди вечеря. И напук на работата си чета бавно, дори и това да означава да прочета по-малко неща. Затова и що се отнася до писането, надявам се текстовете ми да предразполагат към бавно четене, а не „сканиране“.

Не бих казала, че е лесно да се устои на подобна вълнá. Бързината е навсякъде, идеализирана, изкушаваща и задължаваща. И въпреки това не я пускам да влезе у дома. Моите вълшебни машини на времето я спират, филтрират я и я връщат там, откъдето е дошла. Те са пазачи на бавнината, от която съм част и която е част от мен. И за разлика от предразполагащата към егоистичност бързина, бавно течащото време разширява човека хем навътре, хем навън, свързва го със самия него, но и с безкрая…

И докато пека някой сладкиш от книгата на прабаба, ако ми остане време да погледна в огледалото, знам, че ще видя всички тях: бабите ми, прабабите им, техните майки, сестри и лели, всички онези жени, които принадлежат към моето собствено време и които го образуват, всички те, като ефирна армия около мен, като невидими сенки в чертите на лицето ми да живеят извън забързания поток на историческото време, завинаги в бавността...

„Тази година юнският въздух тежи. Хем е топло и мирише на лято, хем небето е мътно и безуспешно се напъва да вали.“

Написаното на ръка ме кара да осъзная, че знам повече, отколкото си мисля. Мисълта за напрежението във въздуха извиква и други усещания. Оставям химикалката и в съзнанието ми изниква ароматът на бъз, бързото тропане на токчетата ми по неравния тротоар на път за работа и сутрешното чуруликане на птички. Собствените ми думи изваждат от някое чекмедже на мозъка ми забравен момент от началото на вчерашния ден. Защо не спрях за миг и не погледнах откъде идва ароматът? Кой знае. Мозъкът ми го е регистрирал, но аз не съм му обърнала внимание, подминала съм и бъза, и вълшебния миг.

Чудя се колко ли време от живота си губя по този начин. Колко ли хора по света губят също толкова, а може би и повече време? Колко ли "сега"-та ми се изплъзват между пръстите всеки  изминал ден? С колко точно скъсявам живота си за сметка на съществуването, губейки връзката със самата мен? Иска ми се също като героя от "Вино от глухарчета" всеки ден, всеки миг да чувствам в себе си присъствието на Живота. Хем искам, хем сама пропъждам ефирното същество на "сега"-то от съзнанието си. Защо?

„По-голямата част от хората не са наясно със собствените си чувства. Не знаят щастливи ли са или не, кога и при какви обстоятелства са щастливи и кога - не.“ (собствен превод), казва психологът Михали Чикшентмихали в последната глава от книгата "Creativity. The Psychology of Discovery and Invention"¹. И веднага ги противопоставя на креативните личности, които винаги са наясно с емоциите си и никога не губят връзката с вътрешния си глас. В рамките на двугодишно (1992-1994) психологическо изследване той интервюира креативни личности, имали успехи в най-разнообразни области: изкуство, наука, бизнес, политика.

Макар че покрива най-разнообразни теми, лично за мен посланието на книгата се свежда до две взаимно допълващи се твърдения: „Креативността е социален феномен, чието съществуване зависи от културни особености и конкретното разпределение на властта в обществото.“ и „Креативността е строго лично преживяване, запазено за хора, умеещи да изживеят напълно сегашния миг.“

Както подсказват двете тези за креативността, креативните хора са противоречиви. На пръв поглед те притежават взаимно изключващи се характеристики, чието едновременно съществуване здравият разум би отрекъл. Въпреки това именно това привидно напрежение между противоположностите прави възможни нови перспективи и ги превръща в границите на една цялост.

Творческите личности, било то астрономи, физици, предприемачи, скулптори, писатели, политици или каквито и да било други, често пъти обединяват качествата на интроверти и екстроверти. Въпреки че едното преобладава, те не се страхуват да изпробват и двете, осъзнават, че интровертността и времето сами им дава възможността да се концентрират върху идеите си и да творят, докато времето, прекарано с други хора им дава нови импулси и вдъхновение, помага им да намерят връзката с реалния свят. Така те създават баланс между идеали и действия, реалност и мечти, въображение и факти, физическа активност / енергия и спокойствие. Творческите личности обединяват също сериозност и игривост, разбират, че играта развива въображението, но всяко откритие, изобретение или творба ги прави отговорни пред обществото. Затова макар че често са (разбираемо) горди с постиженията си, не ги възприемат като само и единствено свои заслуги и знаят, че случайността играе важна роля за сътворяването на всяко ново нещо.

И накрая креативните личности обединяват егоизъм и алтруизъм, амбиция и себераздаване. Готови са да страдат за това, което правят, налагат си строга дисциплина и понякога лишения, за да запазят фокуса и концентрацията си, но и знаят, че резултатите имат потенциала да им донесат радост и удовлетворение, както и че идеите често пъти се зараждат в моменти на нищо-не-правене. Чикшентмихали не го поднася по този начин, но за мен именно тези последни характеристики са типични за всяка трайна любовна връзка: даването и приемането, отдалечаването и привличането, създаването на плодове и „отчуждаването“ от тях, разрешението плодовете да водят свой начин на живот. Точно тази раздвоеност между Аза и другите обяснява защо креативността е както личен, така и социален феномен.

Чикшентмихали започва книгата си с разказ от първия си студентски стаж в едно издателство. Като помощник в лектората той редовно имал достъп до ръкописи на хора, мислещи, че са направили големи научни открития като Философския камък или Перпетуум мобиле. Проблемът бил, че 99% от тези хора били… ами, леко изперкали. Смятали сами себе си за откриватели и гении, а реално изобретенията им не работели. Колко трудно било тогава за младия Чикшентмихали да ги разочарова, че трудовете им няма да бъдат публикувани…

Дали тези хора са творци, не е въпросът, който изниква. На всички е ясно, че някакси не са, че са самозванци. По-правилният въпрос е: какво отличава самозванците от "истинските" творци? И кой взема решенията кой какъв е? Най-простият отговор е: знаещите и плащащите.

Чикшентмихали нарича всяка област на креативност „домейн“, като във втората половина на книгата условно ги разделя на „домейн на думите“, „домейн на живота“ и „домейн на бъдещето“. Успешно принадлежащите към всяка област са експертите, които решават кой има потенциал и кой не. Онези, които финансират развитието като меценати, клиенти (пазарът като цяло), фондации и т.н., от друга страна, също имат думата, тъй като не само правят креативността възможен начин на живот, но и често пъти посочват проблемите, чиито решения трябва да бъдат сътворени.

Домейнът играе решаваща роля за творческия индивид: той предоставя знанията, основата, проблемите, които трябва да бъдат решение, посочва път за развитие и също има властта да определи кой принадлежи към домейна и кой не. Трудно е да направиш физично откритие без знания по физика, трудно е да сътвориш песен, без да можеш да композираш, трудно е да напишеш роман, ако не обичаш да четеш. Трудно е да промениш домейна, ако не го познаваш. Така креативността автоматично е социален процес, обмен между домейна и творческия индивид, между обществото и личността.

От друга страна конкретни исторически развития променят домейните. Чикшентмихали обяснява успехите на Брунелески, Мазачо и другите флорентински творци с икономическия подем и новото самовъзприемане на Флоренция през 15. век. По същия начин двете световни войни играят изключително важна роля за всички интервюирани и то не само защото много от тях са изгубили баща си на фронта, прекарали са години в концлагер или са били принудени да емигрират, за да спасят живота си. Почти всички жени признават, че липсата на мъже след войните е изиграла важна роля за приемането на повече жени в университетите, както и за шансовете като жена да получиш работа или стипендия за докторантура. Ужасите на войната вдъхновяват поети и активисти, а Роберт Галвин споделя, че необходимостта от по-добра комуникация с и на фронта подтиква „Моторола“ да сътвори първия прототип на мобилните телефони.

Така съществуването на креативни личности бива подкрепяно и легитимирано от обществени процеси, които вдъхновяват, „изпитват“ и накрая приемат или отхвърлят всяко ново материално откритие или интелектуално (духовно, философско, артистично) развитие.

Общо качество на всички интервюирани е, че редовно прекарват време сами. Голяма част от тях са били срамежливи и затворени младежи, вечно заети с хобитата и интересите си, имали са трудно детство или са им липсвали пари, но дори и онези, които идват от финансово и емоционално стабилни семейства и са екстровертни личности, споделят колко важно е времето за усамотение, било то неправейки нищо или пък вършейки някаква физическа или домакинска работа.

Осъзнаването на собствените нужди, рационализирането на собствените емоции и работата с тях е типично на всички интервюирани. То се изразява както в анализ на собственото си ментално и емоционално състояние (повечето си водят дневник), така и във всеки аспект от ежедневието им: в местоположението и подредбата на домовете им, в режима, в избора на медиите, които консумират и т.н. Като психолог Чикшентмихали става известен с теорията си за Flow, особения начин, по който мисловният процес тече в творчески моменти. Тогава човек хем се изолира от реалността, от всички маловажни проблеми и елиминира всички разсейващи мисли, хем напълно съзнателно, изцяло живее в сегашния момент.

Именно на базата на тази си теория Чикшентмихали призовава в последната глава от книгата си всички да живеят съзнателно и да търсят креативното във всеки момент на живота си: от миенето на зъби до професионалното си ежедневие. Това е и причината защо тази книга ме впечатли толкова много. Не всеки може да напише бестселър, да намери лекарство против рака или на получи Нобелова награда. За това са необходими не само талант и тежка работа, но и лишения, на които не всички сме готови (и това е в реда на нещата), както и огромни дози късмет да се родиш в правилната епоха, да попаднеш на правилните хора и да погледнеш в правилния момент в правилната посока. И въпреки това всеки може да е креативен в собствения си живот, може да изобрети собствената си реалност, да сътвори собственото си щастие. Защото аз наистина вярвам, че креативността във всяка нейна форма извисява духа, разрушава собствените ни граници, прави ни повече, отколкото сме били до момента, прави ни щастливи, но не чрез егото, а въпреки него и ни доближава до съвършенството.