Показват се публикациите с етикет деца. Показване на всички публикации

Заченати от историята

Има книги, които пристрастяват. Хващат те в мрежите си и не ги пускаш, докато не ги изядеш с кориците, докато не изстискаш и последната капка живот от тях и не се напиеш с думи, случки и герои. Обикновено тези книги стават бестселъри, макар че много от тях имат сериозни недостатъци. Някои от тях стават моментни сензации и биват бързо забравяни, след като читателите им остареят. Други разбира се надживяват авторите си и стават любимци на много поколения.

А има и книги, които просто впечтляват, без да пленяват. Когато ги отвориш, от тях бликат идеи, отваря се различен свят, познат, но и едновременно непознат, защото е видян през очите на някой друг. А после, когато ги затвориш, кориците стават като безразлични бели стени, които не те приканват да дойдеш пак, не те пристрастяват, оставят ти свободата сама да решиш, дали и кога да се върнеш. Предполагам, че много хора не се връщат към не толкова увлекателните книги. Лесно е да не се върнеш. Да ги забравиш и да правиш нещо друго. Да ги подминеш в ежедневието, както подминаваш празна стена. Просто има книги, които не увличат. Не защото не са добри, ами просто… Защото.



Именно такъв е романът „Среднощни деца“ от индийския писател Салман Рушди. Неувлекателен и  впечатляващ. На пръв поглед с прост сюжет и исторически намерения, описващ детството и юношеството на един мюсюлманин в първите години след независимостта на Индия. На пръв поглед странен със своята комбинация от сарказъм и магически реализъм, нетипична за европейската литература. А всъщност изключително сложен не само заради купищата метафори и паралели, с които авторът работи ту открито, ту скрива зад действието, ами и заради дълбокия психологизъм, който надхвърля историческото и географското, така че всеки човек може да научи нещо за себе си.

Особеното на увлекателните книги е не, че авторите им умеят да си служат с думите добре нито пък оригиналните идеи, впечатляващите образи или особените сюжети. Разбира се всички тези неща може да бъдат факт, но това, което прави една книга увлекателна и кара читателите да я прочетат на един дъх, е желанието да разбереш „какво се случва после“, да схванеш голямото цяло зад историята.

„Среднощни деца“ няма това свойство. От една страна голямото цяло не изисква търсене и чакане. То се съдържа във всяка малка случка, във всеки герой, във всеки фрагмент. Прочитайки една-единствена глава, човек веднага вижда голямото цяло, именно историческото, обективното, което също като в реалния живот, „живее“ тук и сега, в настоящето. Но то не е важно. Важно е индивидуалното, субективното време, а то сякаш никога не свършва. „После“-то е безкрайно и това го прави по-малко интересно. И така, ако човек все пак прочете романа, то ще е не заради сляпото търсене на после, ами заради съзнателното решение да прекара време с него.

„Среднощни деца“ не е точно история. Той е по-скоро множество истории за това, как всеки отделен човек с всяко свое малко действие променя хода на историята, както и за това, как всяко малко историческо събитие може да окаже влияние върху най-прозаични неща от ежедневието. Той е роман за децата, родени в нощта на промените, децата, които историята дарява с необикновени магически дарове, децата, които носят географията на родината си върху чертите на лицето си, децата, чиито тела, умове и житейски пътища се променят според политическите промени в Индия. И не на последно място: „Среднощни деца“ е роман за това, как всеки от нас „ражда“ родителите си, как самите ние не раждаме собствените си деца. Как може би внуците ни имат по-силна кръвна връзка с нас от децата ни и как просячето зад ъгъла може да се окаже нашият брат-близнак. „Среднощни деца“ е роман за това, как Алтер Его винаги ни следва...
Към пълния текст

, , ,

Планета с популация от един

200 метра преди спирката влакът на метрото забавя и спира. Често го прави, но когато човек пътува всеки ден, просто се научава да не му обръща внимание. Ще поседи там минута или две, колкото да си изпуснеш връзката със следващия влак и да закъснееш за работа, а после пак ще тръгне. Немска работа.

Само че този път го забелязвам. Искам да сляза, спешно е вече. В другия край на вагона някой си е купил некачествено кафе с кондензирано мляко, чиято миризма прониква във всеки атом на въздуха. Необходимо е да сляза, защото нито шалът, който държа пред носа си, нито ръцете ми са повече в състояние да спрат миризмата. Единственото, което може да спре преобръщането на вътрешностите ми, е смяната на спарения въздух във февруарското сутрешно метро с ледения въздух на февруарския сутрешен мрак.

Тази зима е по-ужасна от останалите. Тъмнината те лишава от желание да правиш каквото и да било, а едновременно с това имаш чувството, че от два месеца носиш някакъв слаб, но изключително неприятен стомашно-чревен вирус. През цялото време се опитвах да се чувствам бременна. А всъщност се чувствах болна. Забележете, не нещастна или депресирана, а просто болна. Сякаш нося някакъв паразит в себе си. Сякаш тялото ми ми е станало чуждо.


На снимките, направени с ултразвук, неродените бебета приличат на извънземни (а може би извънземните от филмите са вдъхновени и приличат на неродени бебета?). Не само имат огромни глави и несиметрични тела, ами и някакси човек не може да си представи, че живее в едно и също измерение с това същество. Сякаш по време на прегледа лекарката осъществява връзка с друга планета, от която ще ми изпратят по щъркелите бебе, но връзката ми с него в момента е не материална, а просто виртуална. Особеното е, че тази далечна планета от друго измерение е... собственото ми тяло.

Човешкото тяло като цяло е доста особено... нещо. Хем човек е собственото си тяло, хем когато става дума за някакви промени в него (като болести например), изведнъж човек се „отчуждава“ от тялото си и започва да гледа на него като на обект. Ако ударя шамар на някого, ръката ми е част от субекта (мен) и съответно не е „невинна“. Само че ако падна и счупя същата тази ръка, изведнъж тя се превръща в обект, който бива изследван, гипсиран и преглеждан. Или пък когато някой е в състояние на мозъчна смърт, винаги се започват дискусии, дали е мъртъв и трябва да му спрат поддържащите средства, или може и да „се върне“. Изглежда, че като цяло „Аз“ съм най-вече съзнанието си, нещо нематериално и необяснимо, а пък тялото ми е допълнение към Аза, един вид важен, но и променлив атрибут. И когато съм бременна, връзката ми с този атрибут изведнъж започва да зависи от най-различни фактори. Всички до един субективни.

Предполагам, че още в пубертета се научаваме да „се отчуждаваме“ от тялото си. От една страна то се превръща в аксесоар, в нещо, което трябва да отговаря на определени критерии. От друга страна, тялото ни все по-често прави разни неща „по своя воля“, неща, които не можем да контролираме, но се налага да „озаптяваме“. Именно тогава се научаваме, че е лошо да забременееш в грешния момент, без да питаме кога е правилният. Затова и понякога се чудим кога нагласата на околните се променя от „И внимавай да не стане някой гаф, че край с образованието ти!“ към „Ти кога точно възнамеряваш да ме направиш баба?“ И кога собствените ни мисли се превключват от „Твърде рано ми е да ставам майка, защото после нямам никакви шансове за кариера.“ към „Биологичният ми часовник тиктака.“

А после, ако един момент се окаже малко „грешен“ и „лош“ от останалите и решим да поемем риска да си „провалим“ живота, може да се окаже, че не е толкова лесно  да забременееш. Именно в тези моменти, когато месеци наред тестът за бременност е отрицателен, люшкането между двете крайности е най-силно: хем тялото ми е „чужд“ обект, струва ми се, че матката ми е пуста и неютна земя, на която никой не желае да се засели, може би защото след толкова години чакане и отричане на женствеността се е напълнила с мухъл и паяжини, хем пък имам илюзорното усещане, че именно аз и никой друг съм отговорна за създаването на това дете, сякаш бебета се произвеждат по рецепта също като хляб.

И сега, когато след три месеца повечето неприятни странични ефекти спряха и чужди хора започнаха да ми пипат корема сякаш не е част от тялото ми, ами заради бременността изведнъж се е превърнал в отделна единица в пространството, когато чувствам тялото си отново като част от себе си, но съществото, растящо вътре още ми се струва нереално, когато от всички страни ми пробутват брошури и списания с правила за майчинство и кърмене, когато всички се превърнаха в експерти по храни за бременни, остава само въпросът: къде на границата или може би в комбинацията от обективното, но отчуждено тяло и субективното, но водено от променливи и често пъти егоистични емоции съзнание се намира добрата, истинската майка, която (се от-)дава сякаш детето е част от нея, но и запазва обективния си и рационален поглед върху едно отделно от нея същество със собствена индивидуалност?
Към пълния текст

, , , , ,

Трийсет деца

Преди няколко години една голяма немска верига дрогерии фалира. Всъщност акциите им падаха ден след ден в продължение на месеци и години, пък после в медиите казаха, че изведнъж им били свършили парите. Хем хората очакваха да фалират, хем после, като наистина се случи, всички бяха изненадани. Включително и хилядите им работници, останали без работа. Изведнъж в продължение на около две дълги и напрегнати зимни седмици цялата нация се чудеше какво ще правят сега безработните продавачки.

Забележете, всички се бяха загрижили за продавачКите. Продавачите и общите работници (от мъжки пол) очевидно не заслужаваха да бъдат оплаквани. Всички съжаляваха „жените от Шлекер“, както станаха известни в медиите. И изведнъж на някого му хрумна спасителната идея: нека всички продавачки бъдат преквалифицирани и започнат незабавно работа като... възпитателки в детски градини! Не за друго, ами защото точно там има недостиг на работна ръка и сякаш никой не може да разбере защо. И... след като са жени, най-вероятно няма да им е трудно да работят в детски градини, беше скритата логика.


Дали наистина се случи и колко от бившите продавачки в момента възпитават бъдещото немско поколение, не знам. Темата спря да бъде модерна и медиите престанаха да обсъждат фалиралата фирма. Знам само, че преди няколко месеца имаше безсрочна стачка в много детски градини и много хора бяха принудени да си вземат неплатен отпуск, за да си гледат децата. Както и че изведнъж в медиите се залансира идеята, че то гледането на деца изобщо не било толкова проста работа. Направо да се чуди човек, дали същият гений, който предложи да изпратят безработните продавачки да работят в детски градини, не е направил и това важно откритие.

***

Теди завърши начална и предучилищна педагогика в Софийския. Не защото не ѝ стигна успехът за икономика, ами защото точно това искаше да учи. И завърши с отличие въпреки застрашаващата живота на обитателите сграда на факултета. След това започна работа в скъпа частна детска градина в покрайнините на София, до която пътуваше почти 2 часа и където трябваше да е доста упорита в напомнянията си, за да си получи заплатата. След като напусна, работи в кол център на един мобилен оператор, а после започна в нормална детска градина. Там са ѝ поверени 30 (три-де-сет!) деца на възраст между 1 и 3 годинки.

В немските детски градини се падат средно между 5 и 8 малки (до 3 години) деца на възпитателка. Едно от исканията по време на стачката беше бройката на намалее на максимум 5. Забележете, това е точно шест пъти по-малко от питомците на Теди в София. И не, не мисля, че немските деца имат нужда от повече грижи. Та те дори си нямат легла в детските градини, ами спят на матраци на пода! Нито пък мисля, че немската държава или немската нация са се загрижили особено за децата, та искат да им бъдат осигурени по-качествени грижи. Е, предполагам, че има и достатъчно хора, които искат - или поне искат за собствените им деца да се грижат добре - но впечатлението ми е, че държавата се притеснява повече как да отърве майките от децата им, за да може да ходят на работа, отколкото как да възпита децата, така че с времето да мислят самостоятелно и да се грижат сами за себе си.

Най-важният обект на грижи от страна на немската държава в цялата тази история са... възпитателките (и възпитателите де, има все пак и мъже). Възпитателките са изключително важни хора в немското общество. Почти толкова важни, колкото болногледачите в старческите домове. Не че се радват на кой знае какво всеобщо уважение, все пак не се изисква висше образование за тази работа, пък в Германия (съща като в България) на най-много почит се радва онзи, който е събрал най-многото хартийки. И все пак всички си признават, че зависят от тях. След противозачатъчните възпитателките в детските градини са второто най-важно нещо, което прави женската еманципация възможна. Само че тъй като противозачатъчните се набавят лесно, евтино и безболезнено и по разбираеми причини не очакват някой да им бъде признателен за свършената работа, цялото виновно и принудено признание на обществото се изсипва върху възпитателките...  И преди някой да възрази, че за различка от възпитателките противозачатъчните ни спасяват и от социалната отговорност да бъдем родители, ще спомена, че ролята на детската градина (, а после и на училището) е не само да осигури физическото оцеляване на детето далече и независимо от професионално заетото родителско тяло, ами и да превърне малкия индивид във функционираща частичка от обществото, която да е в състояние някой ден да замени амортизираните части (родители), с една дума, да го социализира, да го направи „социо-способно“, да го възпита...

А за повечето възпитателки това е просто работа. Отиваш сутрин, седиш там, прибираш се вечер, в края на месеца получаваш пари. Точка. Колкото по-голямо количеството на децата, толкова повече работа. Просто е. Само че ако децата са 30, трябва да има нещо повече от това. Може би и то е просто, не знам. А може би не е. Със сигурност обаче е поучително и мотивиращо за нас, останалите, които броим минутите в офиса, а вместо това можем да се запитаме как и ние можем да престанем да бъдем част от машината, как всяко наше действие може да бъде креативно и значимо, как всеки изминал ден може да е интересен и уникален, също както всяко дете е единствено по рода си, ако човек съумее да го види не като част от бройката, от колекцията от 5, 8 или 30 резервни части, ами само по себе си, като завършен шедьовър...
Към пълния текст

, , , , , , ,

И вашето време ли крадат?

Като новоизлюпена студентка често ми се случваше: нямах време, дето се вика, да си измия зъбите! („Ааа, Зори, зъбите трябва да се мият...“, проточваше баба ми по телефона и в главата си ясно виждах как размахва пръст. „Бабо, това беше метафора!“) Лекции, работа, библиотека, новопоявили се домакински задължения, нови социални контакти. Имах чувството, че денонощието изведнъж е станало тясно за моите нужди. Просто ми трябваше повече време. А нямах!

Сигурно се сещате за какво говоря. Ставаш, цял ден се напъваш да си свършиш работата, накрая си свършил около половината и нямаш нито време, нито сили да измиеш чиниите, пък камо ли да си кажеш две приказки с наистина важните хора. Кой ви краде времето ли? Ами ще ви кажа: сивите господа.



Сега не ми казвайте, че не знаете кои са сивите господа. Ако наистина не знаете, ви препоръчвам още сега да си намерите „Момо“ от Михаел Енде и да я прочетете. Ако пък знаете кои са сивите господа и въпреки това си знание все още не успявате да се справите с тях, също ви препоръчвам да намерите книгата и да се позанимаете с нея. И накрая, също толкова я препоръчвам на онези, които си търсят приятно и бързо четиво за лятото. И не ми излизайте с това, че била за деца: по-подходяща книга за заети възрастни хора, здраве му кажи!

И така, Момо е малко момиченце с огромно въображение, което живее сам-самичко в покрайнините (В покрайнините на какво ли? Има ли значение?) и има дарбата да си играе с другите деца. Казвам дарбата, защото с нея винаги е забавно, без да се налага да използват играчки или някакви приспособления за забавление, измислени от възрастните. Тя просто има въображение и това стига. Проблемите започват, когато приятелчетата ѝ едно по едно започват да изчезват. Оказва се, че възрастните изведнъж нямат никакво време. Как така изведнъж, ще попитате. Ами просто изведнъж всички решават да пестят времето.



„Сметката е грешна и въпреки това излиза.“, както се казва в книгата. Сивите господа са виновни. Те издирват стресирани и недоволни от живота си хора (, които, да си го кажем направо, с лопата да ги ринеш) и ги убеждават, че е най-разумно да започнат да пестят време, за да не може животът да им се изплъзне неусетно между пръстите. Понеже от какво друго е съставен животът на човека освен от просто време, нали така? Ами, да кажем, че така си мислят почти всички възрастни в романа. И затова си откриват „банкови сметки“ за време и всеки ден заделят по малко време. Не за себе си или за хората, които обичат, ами за банковата сметка, която се управлява от сивите господа. Целта на Момо е да спаси хората от сивите господа, които всъщност крадат времето, съдържащо се в банковите сметки, и които могат да съществуват само и единствено благодарение на него.

Та така. После следват цял куп приключения, които не смятам да ви разказвам, за да не развалям интригата. Ако искате да знаете, прочетете книгата сами. Ама за да сме наясно, че „Момо“ наистина роман и за деца, и за възрастни, ще ви кажа защо мисля така.

На първо място, кажете ми кое дете ще разбере напълно алегорията с краденето на време и събирането му в банкови сметки с лихви? Почти никое. Децата като цяло никога не страдат директно от сивите господа. Тъй като хората нямаме физически сетива за времето, не сме научени по рождение да го отчитаме. Работим с времето само мислейки за него, а за да можем да правим това, първо трябва някой да ни научи. И тук стигаме до второто нещо, което децата не биха могли да разберат: Момо наистина е различна от останалите деца и това отчасти се дължи на факта, че няма родители. Не бих нарекла Момо сираче, тъй като тази дума предполага някакво страдание, но това, че няма родители, означава, че няма кой да я „възпитава“. Което пък от своя страна означава, че Момо живее на известна дистанция от културните норми, понеже никой не ѝ ги налага. Живее метафорично в покрайнините на обществото и от тази си позиция има един вид „обективен“ поглед над тях. За нея неща, които са социално желани, не само не са достъпни, но и не са интересни. Точно затова обаче Момо е една от единствените, които осъзнават, че сивите господа са заплаха и които могат да спасят хората от тях.

Как ще ги спаси, няма да ви кажа. Ще кажа само, че и развръзката е също толкова хитро скроена и логично измислена, колкото и завръзката. И че един от героите, които помагат на Момо, е Бепо, уличният метач, който обожава работата си. Пък ако вие, след като прочетете книгата, откриете още начини да се преборим със сивите господа, кажете ми.
Към пълния текст

, , , , , ,

„Вино от глухарчета“

Дългите пръсти на краката на мъжа пред мен помръдват в сивите чорапи, набутани в кафяви сандали от естествена кожа. Опитвам се да се концентрирам върху нещо друго. Поглеждам през прозореца и водата на реката ме заслепява. Въздухът във влака е особен. Тежък, спарен, прашен. Мирише на берлинско лято. Лято е. Лято. Сътворението на света се е случило през лятото, казвам си. Животът е започнал през лятото, убедена съм в това. Отварям романа и… се убеждавам, че съм права.

"Вино от глухарчета" от Рей Бредбъри е ода за живота, за лятото, за живота през лятото и за лятото на живота. Роман, в който главните герои са деца, който търси детското във всичко и всеки и се опитва да го извади на показ като единствената възможност да изживееш сегашния миг пълноценно. Във „Вино от глухарчета“ Аз-ът е дете, независимо на каква възраст е, той открива и преоткрива, създава правила, нарушава ги, за да създаде нови и живее. Живее най-вече в себе си, споделяйки с другите, живее заради ежедневните открития и заради връзката с онова трепкащо, искрящо и диво същество, наречено Собствения ми Живот.



Дъглас е на дванадесет години и живее заедно с родителите си, малкото си братче Том, дядо си, баба си и прабаба си, която държи пансион. Животът в малкото градче тече бавно и интересно. Всеки има какво да даде на другия: възрастният полковник разказва за минали приключения, изобретателят иска да направи машина за щастие, а бабата има своя тайна магия за готвене, с която въпреки пълния хаос в кухнята и лошото си зрение успява да спечели всеки член на семейството. Всеки си има своите ритуали и навици, които поддържат баланса на живота и не могат да бъдат променяни без последствия.

Дъглас прекарва дните на лятото в игра с приятелите си, помагайки на майка си и баба си в домакинската работа или работейки с дядо си и баща в градината или в гората. Топлите дни минават неусетно, но всеки от тях оставя неповторим спомен за себе си - под формата на вино от глухарчета, което дядото прави ден след ден и затваря в шишета. По едно за всеки изминал ден.


„Вино от глухарчета“ е роман за вълшебството на ежедневието, в което всичко се повтаря безкрайно и едновременно с това всеки ден всичко е ново: повтаряйки се, то създава усещане за сигурност и защитеност, а променяйки се, вкарва човека в приключения и го кара да погледа света с нови очи.

Точно тази особена противоречива природа на ежедневния живот тревожи възрастните и децата по различен начин. Възрастните се губят в повторението, забравят себе си и преживяното или не искат си го спомнят. А може би просто се чувстват важни и знаещи, защото са пораснали и това им самомнение ги ограничава да изживеят пълноценно всеки миг... Кой знае.

Децата от друга страна, отдавайки се на нови открития и отваряйки всяка гънка на съществата си за най-разнообразните детайли на реалността, откриват и плашещи неща, които не могат да разберат, но и които заплашват да им отнемат сигурността в ежедневието.

Смъртта е част от живота. А именно това лято, което описва „Вино от глухарчета“, носи със себе си много смърт: било то на хора, мечти, идеи или просто на един трамвай. Докато Том усеща само подсъзнателно присъствието и заплахата на смъртта, Дъглас, който си записва всяко откритие или преживяване в бележник, облича съществуването й в думи и опитвайки се рационално да намери решение на проблема, всъщност се заплита в невъзможността да открие такова. Изпаднал в отчаяние, той не осъзнава, че единственото решение е в самия живот, тук и сега. Защото само сегашният момент е истински: той е съществувал преди, съществува сега и ще съществува завинаги в безкрайното бъдеще.
Към пълния текст

, , , , , , ,

Жената с количката, кърпата на главата и недоумението, изписано на лицето

– Вие имате ли билет изобщо? Ако това не е факт, то трябва да си купите такъв от шофьора, в противен случай – пътувате нелегално!, – назидателно реди една побеляла германка в автобуса в лицето на една майка с няколко антрибута – количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. Последното се отразява в последствие и върху моето.
Снимка: Paul Gorbould

–...., – тъмнокожата майка се усмихва повече от горчиво и се оглежда на всички посоки, като животинче, опряло гръб в студените решетки на полуръждясала клетка. Тя вади месечната си карта за градски транспорт и я показва вяло на самопроизнеслата се цивилна кондукторка, която, вместо да се извини за открития си неприязън, само доволно клати глава, сякаш произнася: „Този път ти се размина, но знам, че е пълно с други като теб, такива, нелегални...“
В непосредствена близост до „нелегалната“-легална пътничка и до немската й събеседница седи съпругът на последната като се опитва да се смее, сконфузен от преекспонираната гражданска съвест на доживотната си спътница. Двамата слизат на следващата спирка, а жената с кърпата на главата, количката и недоумението, изписано на лицето, отива до шофьора и му показва още веднъж картата си за пътуване, очевидно травмирана и озадачена от случката. Какво означава това?

Снимка: Bob Suir
а) „Сега ще ти обясня как стоят нещата в Германия. Това тук не ти е пустинята, има си правила и закони и те съществуват, за да се спазват. Ти най-вероятно нито си чувала за тях, нито ги разбираш, та ей-сегичка ще ти ги обясня и то така, че да се почувстваш не-у-доб-но.“

б) „Жената е чужденка, цветнокожа, та даже и с бебе. Вероятно не говори немски, няма средно образование и е дошла да живее на гърба на немските данекоплатци.“ 

в) „Поредната бежанка. Сигурно е слязла от някоя лодка в Италия и сега целият Европейски съюз й е длъжен.“

Просто лични предположения и то от субективните такива. Има аспекти на немския манталитет, с които не успявам съвсем да се примиря. Не че моето недоумение променя нещо в ситуацията, само ми показва, че  съм като орхидея, пуснала корени върху скалиста почва, която се е адаптирала да фотосинтезира над нея, но знае, че никога няма да пие сокове директно от влажната ронлива почва под скалистата повърхност. Цветнокожата жена беше с количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. В препълнен автобус, по моя лична (и очевидно – архаична) преценка, въпросите, отправени към тази жена, би трябвало да се въртят около статуса й на майка, като на пример: „Имате ли нужда от помощ?“. Защото, ако се абстрахираме от подробностите, тя е просто Жена с количка. За някои – жена с кърпа на главата; за мен си остава жената с недоумението, изписано на лицето...
Към пълния текст

, , , , , , ,

Важността да бъдеш важен или манифест на възмущението

- Добро утро на всички! Името ми е Андреас и продавам списанието на бездомните "Улични метачи"...

Гласът на младия мъж кънти из целия вагон. Забивам нос в книгата и още по-усърдно зачитам, въпреки че написаните думи започват да се губят за сметка на изкрещяните. Упорито не вдигам поглед, когато бездомният минава съвсем близо и се обръща директно към мен с въпроса, дали не искам да си купя едно списание за евро и двайсет. Правя се, че не го чувам, а той продължава радушно нататък, пожелавайки ми приятен ден.

Денят ще е далеч от приятен предвид количеството работа, което ме чака в офиса. И фактът, че някакъв бездомен ми го пожелава, определено не го прави по-приятен, високомерно изсумтявам наум и продължавам да чета. Да бързаш, да сумтиш и да се възмущаваш: това са предимства, които човек не познава като дете. Само един възрастен може да изпита удоволствие от учестения пулс при припряната нервна крачка и да се потопи във вълната от адреналин, която носи достойно изразеното възмущение. Отмяташ глава назад, раменете автоматично се изпъват, тръсваш грива, а погледът ти бълва реки от... важност. Чувстваш се важен и в правото си.

Като ученичка понякога играех тази игра в трамвая: качвайки се, оглеждах добре хората и се настанявах близо до най-неприятния човек. Понякога това бяха бездомни, друг път просто хора, които не ми бяха симпатични. Бях прочела за играта в един немски роман и веднага ми допадна идеята да тренираш собствените си възприятия да бъдат по-търпеливи и да се научиш да приемаш хората такива, каквито са. Тогава не отвръщах поглед от просяците и бездомните, ами понякога им давах солети или някаква друга закуска, която ми се намираше. После, след училище сядахме с една приятелка на една пейка на бул. "Витоша" и обсъждахме хората. Критикувахме походката, начина на обличане, поведението им и се чувствахме... важни.

Не знам как двете ми гимназиални занимания се спогаждаха в главата ми, но предполагам, че се дължи на гъвкавостта на човешкото съзнание да вярва в и на всичко. Чувството за важност има различно измерение, когато човек е в присъствие на други важни, познати или непознати. Сякаш тогава вълната се разлива извън пределите на съзнанието ни и придобива театралната форма на ритуал, който свързва групата в едно цяло и изолира обекта на възмущение.

Възмущението е универсална добродетел. Не зависи от пола, професията или доходите, придава важност на сивото ежедневие, кара както самия теб, така и околните да се чувстват значими и защитава моралните принципи на скуката. Възмущението е дрога за съзнанието: не го храни нито лекува, но го упоява и заглушава крясъците на изоставените несбъднати желания.

Възмущението води до пристрастяване. Но ако успееш да преодолееш зависимостта си, ако успееш да устоиш на онова, на което те подлага съзнанието ти, когато потушиш възмущението, откриваш, че отвъд него живее непознат свят, в който коминочистачите не само носят късмет, но и пеят и танцуват, а бездомните рисуват приказки по асфалта...
Към пълния текст

, , ,

„Щастливите деца не четат“?!

Наскоро гледах един документален филм за Найджела Лоусън, една от любимите ми телвизионни готвачи. Животът й от самото начало е бил сложен: дъщеря е на журналист, който по-късно става член на кабинета на М. Тачер, майка й пък, наследник на ресторантска империя, всъщност искала момче и затова не я обичала много. Найджела пораства като тихо дете, което обаче изведнъж започва да проявява буйност в училище. В един от разговорите във филма тя споделя, че е открила четенето като начин за бягство от реалността. "Години по-късно", казва тя, " открих, че щастливите деца не четат."
В резултат на този си интерес завършва магистратура по езици и - като повечето от нас, които искат да се занимават професионално с писане - решава да стане журналист. Въпреки че се издига в журналистиката, в един определен момент от живота си написва готварска книга, която се оказва голям успех. Така от успешната журналистка и академичка става готвачка - аматьорка, която пише бестселъри с рецепти. Класическа история за това, как истинският талант си пробива път въпреки обстоятелствата и обществените очаквание и повлича като виелица всички други умения по пътя си, за да ги употреби, изразявайки се.

И все пак... щастливите деца не четат?! Означава ли това, че мнозинството от децата са щастливи? И ако не са: защо не са открили книгите като възможност за бягство от реалността? Нима пътят към изкуството непременно минава през нещастието? Или това се отнася само за децата? И накрая: защо???
Още като начинаещ антрополог научих, че въпросът "Защо?" е забранен. Той може да засенчи полезрението ти, така че да виждаш не реалност, а само сенки,  и едновременно с това може да подхлъзне мисълта ти върху гладката повърхност на замръзнали културни норми. И все пак твърдението, че щастливите деца не четяли, направо си крещи въпроса "Защо?" и не антропологът, а именно четящото дете в мен (било то щастливо или не) иска отговор.

***

Седнала съм в чакалнята на общината и се очертава да прекарам около час на неудобния метален стол, съзерцавайки екрана, на който съобщават кой номер е на ред. Около мен всички четат. Някои - вестници и списания, други - романи, а трети - книги със съвети за щастлив живот. До мен е седнала пълничка жена на средна възраст. Ноктите й са лакирани, облечена е в черно. Подпухналото й лице се е изкривило в умилително изражение, а пръстите й прелистват ту напред, ту назад в книгата. Поглеждам страницата, на която е отворила, и се изгубвам в съвети са щастие и духовност. Със заповедния си стил ми напомнят почти на самохипноза. Отмествам погледа си леко засрамено и продължавам да се питам каква е връзката между четенето и щастието.
Чакайки, ме обзема скука. Дали и аз да не почета? В крайна сметка защо съм я мъкнала тая книга в препълнената ми чанта? Поглеждам към таблото - пред мен има още само 8 души. Може би е по-добре да не чета, че ако си пропусна реда...
Жената до мен въздъхва и отново прелиства. Така ли изглежда щастливият човек, питам се. Не намирам отговор. Дали и аз изглеждам така, докато чета? Обхваща ме чувство за неудобство. Четенето на обществени места е нещо неизбежно, ако пътят до работата ти включва безкрайно пътуване с влак.

***

Свърших си работата в общината, а после си взех метрото за една спирка и се прибрах. Така и не отворих книгата. Но сега знам, че докато чета, изглеждам по друг начин. Не прелиствам напред и назад из книгата, а с нетърпение поглъщам съдържанието й и се оставям да бъда погълната от него. Също както когато излапвам нещо вкусно сготвено и то става после част от мен, прочетената книга остава в съзнанието ми. Четенето е един вид духовно съвкупление, един вид любовна връзка, която -като всички връзки - е разпъната между две полярности: това, да избягаш, да вземеш, да заграбиш и егоистично да отнесеш прочетеното към собственото си съществувание, и това, да обичаш, без да очакваш в замяна и без потребността да задоволиш собственото си его. И това важи както за възрастните, така и за децата. Ако щете, ми вярвайте!
Към пълния текст

, , ,

Минути за реклама

Концепцията ни е до болка позната, израснали сме с клипчета на яздещи каубои и съседки, които водят разгорещени разговори за невероятно щадящо ръцете веро за чинии. Лично аз си пеех „Пуловерът на татко аз обичам и често тайничко си го обличам“, още преди да науча азбуката. До тук нищо фатално, децата се вдъхновяват лесно от лъскавите, шумни, забавни реклами. Притеснителното е обаче, че вече дори на бебета на 9 месечна възраст се гледа като на бъдещи консуматори, които скоро ще проходят, ще разпознаят етикет или опаковка в магазина и с блеснали очички или с потупване на краче, ще измолят някоя ненужна покупка от озадачените родители...

След почти доброволен скок в детския маркетинг и неврологичните проучвания на покупателните ни наклонности покрай належаща курсова работа се вдъхнових дотам, че да започна дори и да се притеснявам за когнитивните си способности. Или за остатъка от тях след изпирането им с Ariel, напояването с Cola и препрограмирането с Аpple. Небрежно скициране на ситуацията:

 Едно от най-често цитираните неврологични проучвания на реакцията на консуматори по време на blind test на Pepsi и Cola (в духа на кампанията, инициирана през 1975 година „The Pepsi Challenge“) през 2004 дава материал за размисъл. 67 пробанди, електромагнитен резонанс  и заучени асоциации СА очаквано добра комбинация. Впечатляващите резултати естествено не са напълно еднозначни, но да останем верни на основната интерпретация. Когато пробандите не подозират коя от двете течности консумират, то тогава половината от тях предпочита вкуса на Pepsi, освен това се отчита мозъчна дейност във ventromedial prefrontal cortex (ако можех, щях да го преведа, да кажем, че това е областта, в която се преработва информация, свързана с усещането за възнаграждание). Когато обаче марката на продукта е на лице, то не само Cola е абсолютен фаворит, запитаните са запленени от невероятния вкус, но и мозъкът реагира чрез сигнали в съседна област, отговаряща за когнитивните процеси, асоциации и преживявания въз основа на житейски опит. Иначе казано, пийвайки  си сладка оцветена газирана вода с познат етикет хората не просто вярват на убежденческо ниво, но и реагират психо-физиологично на... кампании, градени с десетилетия така, че да създават усещането за щастие, което от своя страна уж произтича от покупката на даден продукт.
От Аpple пък ни убеждават, че обичаме iPhona-a си! Любов ли бе да го опишеш! Контроверсната публикация в NYT се базира на изследвания с електромагнитен резонанс, според които, при вида на звънящ iPhone в мозъка се активира усещането за ЛЮБОВ. Жалко, че не се споменава, че в същата област биват отчитани и емоции като гняв, отвращение и омраза. Тоест, следователно, бихме могли да го интерпретираме и по коренно противоположния начин. Журналистическата интерпретация на научни трудове би могла да озадачи и разколебае учените, до степен, че да помислят, че сънуват.

Защо за Бога пиша това и кого се опитвам да очерня?

В интерес на истината, основно себе си. Обичам реклами, от дете ги харесвам, помня и цитирам, срам. Идентифицирам се с медиите, работила съм малко в маркетинг сферата, но пък от телевизиите вече и да искат, трудно ще се отърват от присъствието ми. Писането ми е предизвикателство, мисленето също ми се струва интересно разнообразие. Когато обаче съчетаем нахвърляните като тесте карти на масата аспекти, то се стига да парадоксално безсмислие. Рекламите преекспонират, понякога продават, друг път опошляват, учените изследват, някой „добър човечец“ инвестира, „независими“ журналисти тълкуват, хората се объркват, родителите псуват, каналите се сменят, мразим рекламата, лъжа, измама, безсрамие, промиване на мозъка. Факт! Но цялата верига е порочна. Както е потръгнало, скоро журналистиката ще се свежда до Google Translator, булевардни дрипи и PR-статии, опаковани като независими коментари.

Тенденцията за „Прекрасният нов свят“ малко ме плаши. Не че имам нещо против соматичните таблетки или пълното мозъчно претопяване, това безспорно прави живота по-лесен. В България масово се израства пред телевизора, германците пък го забраняват на децата си, все едно е радиоактивен, не дай си Боже детенцето го включи и сакън да не бъде повредено от рекламата. Само че да забраниш сладоледа не означава автоматично, че диабетът ще изчезне или че кариесите ще намалеят докато всички останали захарни продукти са достъпни. По-лесно е да образоваш  на първо място себе си, за да не виниш Боговете ако от небето те замери празна бутилка от Кока Кола. Иначе казано, да бъдем мислещи, анализиращи, критични и, Колеги, все пак, Професионалисти!

 За любознателните: http://www.ted.com/talks/molly_crockett_beware_neuro_bunk.html 
Към пълния текст

, ,

Абонамент за: Публикации (Atom)