Какво е общото между мексиканци и българи, руснаци и колумбийци, поляци и аржентинци? На културно ниво се наблюдават прилики в манталитета между славяни и латиноамериканци, особено на чужда земя. Един от крещящите аспекти, както успях да се убедя и в рамките на дипломната ми работа, се оказва отношението към директната критика на изброените групи. Единодушно според мексиканските културни стандарти тя бива възприемана като„нападение над личността, което свидетелства за липсата на респект и нараняване на достойнството на критикувания.“* Не съм се ровила в научни трудове, посветени на българските разбирания по въпроса, но като славянски представител, адаптирал се към немския маниер да те балсамират жив с „конструктивна критика“, то смея да твърдя, че ситуацията е, в буквален превод, изискваща приспособяване. 

Докато ние, самопровъзгласилите се за топли народи, рядко бихме използвали похвата на директната конфронтация и на унищожителната критика, то германците са възпитани в прямост, която до голяма степен сваля картите на масата. Докато южните представители се усмихват добронамерено и критикуват предимно в отсъствието на жертвата, като вероятно лицемерничат, но й спестяват общественото унижение от критика пред шефове и колеги, то германците са драстично по-праволинейни. Изказвания като „работата ти е боклук“ не са лична оценка на качествата на нейния създател, а обективно мнение за продукта. Дотук добре, но някои хора се идентифицират с работата си, а в някои култури като японската, подобна критика би била приета като унижение, което би могло да доведе и да самоубийство на критикувания. 

Аз лично съм пробвала различни похвати за справяне със ситуацията, сред които се нареждат отвръщане на удара, самосъжаление или визуализация на критикуващия те под нападанието на акула. Последният е взаимстван от Али Макбийл и носи временно удовлетворение. В дългосрочен план оначе никой от тях не върши работа, а крайният резултат е възприемане на маниера на директно критикуване и употребяването му пряко волята на принципа „каквото ти на мен, това и аз на теб, защото това и аз го мога“. Това като цяло е лесното решение, защото това ВСЕКИ го може, но малцина умеят да „критикуват“ така, че да пощадят егото на събеседника, да го поощрят, да го спечелят на своя страна без да смачкат достойнството му в преса за чесън. И понеже аз искам да се науча, но се блъскам между славянския и немския полюс от премълчаване та до изригване като Везувии и заливане с лава от унищожителна критика, то чета съответните книжки и се превъзпитавам бавничко.

Книгата, за която вече писах, но за която има още много какво да се каже, е „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ на Дейл Карнеги. Тя е наръчник на общочовешки принципи за комуникация и изобилства от важни теми, които често ни е по-удобно да заобиколим. В конкретния случай обръщам внимание на съветите на Карнеги за смислено употребяване на критика, защото не спирам да се убеждавам, че не е толкова важно какво казваш, а как го казваш.

Техниката, която ни е добре познатата (от родителски срещи например), е следната:
Един бърз поглед на формулата е достатъчен, за да се проследи нейната непродуктивност, не само, че критиката е болезнена, ами и позитивната й част губи своята сила, дори да е била искрена, защото звучи като манипулация, опит за упойка, преди да ти извадят зъб. Карнеги предлага лека промяна на схемата, която преобръща тона на казаното. Да погледнем следния пример. Родители се опитват да поощрят и да критикуват сина си едновременно. Стандартно това би звучало така: „Джони, ние много се гордеем с теб и с повишаващите ти се оценки, НО ако беше учил достатъчно и по алгебра, то щеше да издържиш теста много по-добре.“

Аз на мястото на Джони бих се чувствала малко предадена: „не стига, че се старая и оценките ми се повишават, ами продължават да ме критикуват за единственото изключение, въпреки старанията по другите предмети. Не може да им се угоди на тези мои родители, защо изобщо да се опитвам...“ и така нататък. Същото изречение и почти същата формулировка: „Джони, ние много се гордеем с теб с повишаващите ти се оценки И, ако продължаваш в същия дух, оценките ти по алгебра също ще се повишат драстично, както всички постанали.“

Аз и Джони в едно: „Те вярват в мен и се гордеят с мен, а аз се постарах, но по алгебра – не достатъчно. Искам и ще оправдая очакванията им.“

Това разбира се са възможни сценарии и се позовават предимно на ограничената ми емпатична способност, която пък от своя страна се базира предимно върху ненавистта към алгебрата. НО заместването на един предлог в изречението И ориентирането към бъдещи успехи, вместо към минали неуспехи, са два кóза, които понякога правят чудеса.

Като цяло съветите на Карнеги в областта на критиката, се движат в сферата на индиректността. Критика чрез личен пример или субтилни намеци са техники, които изискват такт и търпение от страна на критикуващия и чувствителност и възприемчивост от страна на критикувания, но се оказват далеч по-благодатни от унижението, с което директната критика, често е обвързана. Болезнените думи се врязват в паметта, били те оправдани или не. А както знаем и от българския фолклор, „Казана дума – хвърлен камък.“