Преди няколко години една голяма немска верига дрогерии фалира. Всъщност акциите им падаха ден след ден в продължение на месеци и години, пък после в медиите казаха, че изведнъж им били свършили парите. Хем хората очакваха да фалират, хем после, като наистина се случи, всички бяха изненадани. Включително и хилядите им работници, останали без работа. Изведнъж в продължение на около две дълги и напрегнати зимни седмици цялата нация се чудеше какво ще правят сега безработните продавачки.

Забележете, всички се бяха загрижили за продавачКите. Продавачите и общите работници (от мъжки пол) очевидно не заслужаваха да бъдат оплаквани. Всички съжаляваха „жените от Шлекер“, както станаха известни в медиите. И изведнъж на някого му хрумна спасителната идея: нека всички продавачки бъдат преквалифицирани и започнат незабавно работа като... възпитателки в детски градини! Не за друго, ами защото точно там има недостиг на работна ръка и сякаш никой не може да разбере защо. И... след като са жени, най-вероятно няма да им е трудно да работят в детски градини, беше скритата логика.

Дали наистина се случи и колко от бившите продавачки в момента възпитават бъдещото немско поколение, не знам. Темата спря да бъде модерна и медиите престанаха да обсъждат фалиралата фирма. Знам само, че преди няколко месеца имаше безсрочна стачка в много детски градини и много хора бяха принудени да си вземат неплатен отпуск, за да си гледат децата. Както и че изведнъж в медиите се залансира идеята, че то гледането на деца изобщо не било толкова проста работа. Направо да се чуди човек, дали същият гений, който предложи да изпратят безработните продавачки да работят в детски градини, не е направил и това важно откритие.

Теди завърши начална и предучилищна педагогика в Софийския. Не защото не ѝ стигна успехът за икономика, ами защото точно това искаше да учи. И завърши с отличие въпреки застрашаващата живота на обитателите сграда на факултета. След това започна работа в скъпа частна детска градина в покрайнините на София, до която пътуваше почти 2 часа и където трябваше да е доста упорита в напомнянията си, за да си получи заплатата. След като напусна, работи в кол център на един мобилен оператор, а после започна в нормална детска градина. Там са ѝ поверени 30 (три-де-сет!) деца на възраст между 1 и 3 годинки.

В немските детски градини се падат средно между 5 и 8 малки (до 3 години) деца на възпитателка. Едно от исканията по време на стачката беше бройката на намалее на максимум 5. Забележете, това е точно шест пъти по-малко от питомците на Теди в София. И не, не мисля, че немските деца имат нужда от повече грижи. Та те дори си нямат легла в детските градини, ами спят на матраци на пода! Нито пък мисля, че немската държава или немската нация са се загрижили особено за децата, та искат да им бъдат осигурени по-качествени грижи. Е, предполагам, че има и достатъчно хора, които искат - или поне искат за собствените им деца да се грижат добре - но впечатлението ми е, че държавата се притеснява повече как да отърве майките от децата им, за да може да ходят на работа, отколкото как да възпита децата, така че с времето да мислят самостоятелно и да се грижат сами за себе си.

Най-важният обект на грижи от страна на немската държава в цялата тази история са... възпитателките (и възпитателите де, има все пак и мъже). Възпитателките са изключително важни хора в немското общество. Почти толкова важни, колкото болногледачите в старческите домове. Не че се радват на кой знае какво всеобщо уважение, все пак не се изисква висше образование за тази работа, пък в Германия (съща като в България) на най-много почит се радва онзи, който е събрал най-многото хартийки. И все пак всички си признават, че зависят от тях. След противозачатъчните възпитателките в детските градини са второто най-важно нещо, което прави женската еманципация възможна. Само че тъй като противозачатъчните се набавят лесно, евтино и безболезнено и по разбираеми причини не очакват някой да им бъде признателен за свършената работа, цялото виновно и принудено признание на обществото се изсипва върху възпитателките...  И преди някой да възрази, че за различка от възпитателките противозачатъчните ни спасяват и от социалната отговорност да бъдем родители, ще спомена, че ролята на детската градина (, а после и на училището) е не само да осигури физическото оцеляване на детето далече и независимо от професионално заетото родителско тяло, ами и да превърне малкия индивид във функционираща частичка от обществото, която да е в състояние някой ден да замени амортизираните части (родители), с една дума, да го социализира, да го направи „социо-способно“, да го възпита...

А за повечето възпитателки това е просто работа. Отиваш сутрин, седиш там, прибираш се вечер, в края на месеца получаваш пари. Точка. Колкото по-голямо количеството на децата, толкова повече работа. Просто е. Само че ако децата са 30, трябва да има нещо повече от това. Може би и то е просто, не знам. А може би не е. Със сигурност обаче е поучително и мотивиращо за нас, останалите, които броим минутите в офиса, а вместо това можем да се запитаме как и ние можем да престанем да бъдем част от машината, как всяко наше действие може да бъде креативно и значимо, как всеки изминал ден може да е интересен и уникален, също както всяко дете е единствено по рода си, ако човек съумее да го види не като част от бройката, от колекцията от 5, 8 или 30 резервни части, ами само по себе си, като завършен шедьовър...

Прахосмукачката е машина на времето. Изсмуква отминалия сезон, изтрива следите, останали от него по килима и под мебелите. Като циклон отнася мислите, оставяйки място за нови. Спира времето, подарявайки ти момент на безвремие, докато се събере новият боклук, в който сега-то се материализира.

Готварската книга на прабаба ми също е машина на времето. Съживява отдавна изчезнали букви като "е двойно" и призовава духовете на отдавна неизползвани думи. Вълшебни думи, които завихрят въздуха около мен и се къдрят на сребърни струйки в съзнанието ми. Истинска магическа машина на времето. Не съперничи на прахосмукачката ми, а по-скоро я допълва. Всичките ми домакински уреди и пособия са се съюзили, за да ме забавят. Или по-скоро да забавят не мен, а времето, което е част от мен и от което аз съм част.

Странно е, че няма дума „бавнина“, която да бъде антоним на „бързина“. Търся, а не намирам такава неутрална и прозрачна дума, сякаш бавнина не може да бъде наблюдавана никога и никъде. А всъщност фактът, че очевидно нямаме потребност от такова понятие, може би означава, че „бавнината“ е навсякъде. Бавното движение на времето е естественото му състояние, затова няма нужда да го назоваваме. Времето по природа тече бавно. Само ние хората сме се научили да го забързваме в главите си, да го караме да препуска, докато ни се завие свят и не можем повече да издържим на мощта му. Опитваме се да го контролираме, а накрая се оказва, че то ни надвива със собствените ни трикове.

Бърз влак. Бърз преглед на новините. Бързо хранене. Нормалните неща. Съществуват, за да ни остане повече време… За повече пътуване с влак, за повече новини,… за повече храна? Не е ли странно, че влаковете, отиващи на далечни места, често се движат по-бързо от онези, които стигат само до близките градчета и селца? Че когато човек има време да яде бавно, всъщост поглъща по-малко калории? Че в Интернет блогъри, автори и маркетинг-експерти се опитват да пишат все повече и все по-често, независимо дали и колко имат да кажат, и с единствената цел да привлекат колкото се може повече внимание.

Против всякаква логика, аз обичам да пътувам до работа с (по-) бавния влак, защото е по-празен и мога да чета книги. Против неписаните закони на модерната работеща жена предпочитам да готвя ежедневно, защото ми помага да храносмеля работния ден преди вечеря. И напук на работата си чета бавно, дори и това да означава да прочета по-малко неща. Затова и що се отнася до писането, надявам се текстовете ми да предразполагат към бавно четене, а не „сканиране“.

Не бих казала, че е лесно да се устои на подобна вълнá. Бързината е навсякъде, идеализирана, изкушаваща и задължаваща. И въпреки това не я пускам да влезе у дома. Моите вълшебни машини на времето я спират, филтрират я и я връщат там, откъдето е дошла. Те са пазачи на бавнината, от която съм част и която е част от мен. И за разлика от предразполагащата към егоистичност бързина, бавно течащото време разширява човека хем навътре, хем навън, свързва го със самия него, но и с безкрая…

И докато пека някой сладкиш от книгата на прабаба, ако ми остане време да погледна в огледалото, знам, че ще видя всички тях: бабите ми, прабабите им, техните майки, сестри и лели, всички онези жени, които принадлежат към моето собствено време и които го образуват, всички те, като ефирна армия около мен, като невидими сенки в чертите на лицето ми да живеят извън забързания поток на историческото време, завинаги в бавността...

Напомнят ми на зомбита, инферии или диментори. Също като празни, лишени от душа тела, приближават, задават въпроси, чиито отговори могат да намерят и сами, говорят празни приказки, изсмукват енергията ми… Стига! Налагам си да престана да разсъждавам и да продължа да работя. Опитвам се да се видя, както страничен наблюдател би ме видял, и да преценя обективно, дали имам право да се оплаквам. Знам, че нямам. Хората не са ми виновни за нищо. Сама съм си избрала работата.

Има хора, които се зареждат от приказките. Най-вече от празните. Самият факт, че си контактуват с хора, ги кара да се чувстват добре. А има и хора като мен, които се изтощават от прекаления контакт с другите. Ако интроверт реши да се занимава с медийна професия, то е, защото обича думите. Ако след известен стаж се разочарова, то е поради липсата на комуникация и поради злоупотребата с говоренето. Трудно е да не намразиш словото, когато имаш усещането, че е отрова за съзнанието ти. Още по-трудно става, когато по природа обичаш думите. Мразейки ги, се чувстваш като предателка. Винаги си ги усещала като невидимо за другите магическо същество, което те съпътства и ти помага, а ето, че сега имаш желанието да се отървеш от него, да го изтриеш като с гумичка. И не само това. Винаги си мечтала да прекарваш повече време с това същество, може би някой ден да превърнеш работата с него в професия, а ето, че сега може би предаваш дори тази мечта.

Смисълът на думите е да въдворят тишина. Това е даоистка мъдрост, която преди мразех, но напоследък заобичах. Още не съм открила онова, което различава "добрите" от "лошите" думи, но знам, че няма никакво противоречие в това, да обичаш и словото, и тишината. В някакъв, за мен все още неясен смисъл дори е логично да е така. Ако думите водят след себе си само безкрайна, нищо не значеща и не променяща върволица от думи, те не изпълняват задачата си. В най-добрия случай напомнят на дъвка, която човек дъвче до безкрайност, уморявайки челюстта си, без изобщо да гълта нещо хранително. В най-лошия приличат на котел, омагьосан с тъмна магия, който като черна дупка поглъща всяка капка жизнена енергия…

Тишината не е противоположност на думите, а на шума. Не всички думи създават шум и не всеки шум е направен само от думи. Също като болката шумът е субективно нещо, съществуващо само в съзнанието на възприемащия. Онзи, който произвежда шум, обикновено има някаква друга цел и не усеща поведението си като шумно. За сметка на това тишината е всеобхватна.

Тишината е различен вид измерение. В нея има достатъчно пространство за всичко, което в материалния свят не би се побрало на едно място. Само в нея мислите има потенциала да станат думи, а думите - да придобият смисъл. Тишината е ред, условие за хармония. Хората може и да нямаме сетиво, което отмерва времето, но не ни е и необходимо, защото времето се ражда, узрява и умира в тишината. Всяка тишина е различна, изпълнена с различен смисъл. Тишината рано сутрин в парка е оптимистична и креативна, онази в университетската библиотека е вдъхновена и решена да успее, в притихналото по време на часовете училище тишината е пълна с усещане за защитеност… А тишината у дома е всичкото това наведнъж, че и още. Тя е онова, което прави дома дом и затова всяко притихване на света след дълга шумотевица и като завръщане. Завръщане към началото. Не материалното, географското, времевото начало. А моето собствено Сътворение на света.

- Ние пък ядохме агнешко бутче тая Коледа. Къде го е намерила това агне през зимата, не знам, ама не беше вкусно…

"Защо пък да не намери агне през зимата?", беше първата ми мисъл.  "Ами да… може би овцете не забременяват по всяко време на годината… Кой знае…"

- Не знаех, че агнетата са сезонна стока. -  отговарих, а тя смеейки се, потвърди, че са. Аз продължих да мисля. Защо ли не забременяват по всяко време? Сигурно има нещо общо със снега…

Като бях малка, не обичах пъпеши. Имах чувството, че слънцето се е събрало в тях, ферментирало е, сгъстило се е като жълтък в яйце и ако го хапна, ще ми се заклещи някъде по пътя към стомаха и ще ме изгори. Съвсем друго беше с другите плодове. Дините например винаги успяваха напълно да преобразят слънчевата енергия, имаха си някаква тайна магия, която я превръщаше в онова розово сочно вещество, от което е направена вътрешността им. Прасковите пък си имаха някаква тяхна "прасковена" наука, с която преобразяваха лятото в сладък аромат и вкус. И така с всички други плодове.

Днес обичам пъпеши и мога да ги ям целогодишно. Вече нямам усещането, че слънцето ще се заклещи някъде из мен, отчасти защото пъпешите в магазина изобщо не са виждали слънце. Човек може и да може да яде всякакви плодове по всяко време на година, но като цяло рядко може наистина да им се наслаждава, рядко може да почувства слънцето в месото им, да усети душата на земята в аромата им.

Казват, че женското време било циклично. Ако е вярно, значи жена е създала света, защото изконното световно време също е цикъл. Където и по света да се намира човек, се редуват поне два сезона, ако не и четири, които определят почти всеки аспект от ежедневието: облеклото, заниманията през свободното време, храната и т.н. И това е нещо вълшебно и мощно, което носи промяна, независеща от човека, което дава усещане за сигурност заради повторението, но и подарява всеки път ново начало, защото няма две еднакви лета или две еднакви зими. Защо тогава трябва да ядем тиква на Великден или агне на Коледа? Защо се опитваме да уеднаквим сезоните?

Имам чувството, че миналия век заедно с Бог е умряла и Богинята, а оттогава се опитваме да живеем не само в безбожие, ами и в безсезоние. През зимата носим копринени рокли върху ватираните клинчета, а през лятото - боти. Искаме всичко, искаме пълен контрол и така не даваме на сезоните да си починат, не им позволяваме да умрат, защото сякаш не вярваме, че отново ще дойдат. Сякаш не вярваме в съществуването им. Аз например трябваше да осъзная, че е 30 градуса, за да си изпера зимното палто и да го прибера. Страх ли беше? Неверие ли? Кой знае. Но сезоните се връщат. Възкръсват като феникс и от нас само зависи да ги видим. Колко освобождаващо е тогава да прибереш зимните дрехи, колко освежаващо да извадиш летните. Сякаш белите панталони стават тотем на лятото, тънките рокли също като статуите в католическите църкви символизират вярата в хубавото време. Ако можеше сега и да има няколко ягодки с вкус на юни…

Аз съм дете на големия град. Привличат ме неонови плакати, завладяват ме кинопрожекции, обичат да играя в шума, обичам да откривам новото сред праха и автомобилния рев.

И все пак старата жена в мен е селянка. Когато открие всичко ново за откриване, тя ще се върне към познатото, но не онова навън, а познатото вътре в нея, онова познато, което води към природата, което я свързва със слънцето и земята, владее собственото й вътрешно време. Ще става преди изгрев слънце, за да прекопае градината, да полее цветята и зеленчуците, да обере зрелите плодове, да накладе огън и да вари мармалади, сиропи и компоти. Ще се завърне във вярата, в политеизма на природата, в анимизма на аромати, вкусове, звуци и ухания, винаги различни и винаги еднакви според настроението и сезона. И ще изчародейства своята собствена действителност на място, където хората не са набутани във високи сгради като в кибритени кутийки, а имат място да си разтелат духа, за да се почувстват близо един до друг.

"Работата е на първо място затова, за да те храни.", гласеше една от максимите, които проповядваше учителят ми по философия в гимназията.

Източник: flickr.com

Такъв беше той. Влизаше в час, носейки старо касетофонче и двуметрова дървена закачалка, окачваше огромното си сиво палто на нея, закривайки половината дъска, а после - между поканите за кафе, които отправяше към всяка ученичка, готова да го слуша, и описанията на Атман, Световния дух, открит от индийците и популяризиран от Сьорен Киркегор - ни даваше съвети за живота, по които обаче, кой знае защо, той самият не беше живял.

- Не се притеснявай да умреш млада. - беше казал той на една съученичка. - Тъкмо ще бъдеш красив труп.

- Отличниците в училище обикновено не са отличници и в живота. - заплаши той друг път друга.

- Ти, Зорничке, най-добре да се занимаваш с роботика. - посъветва и мен в едно междучасие. - Или може също с генетика и молекулярна биология, че нали си момиче, вие сте по-емоционални и такива неща ви вълнуват.

- Ама мен биологията никак не ме интересува. - запротестирах аз. - А пък за роботика трябва много математика и физика, които ми костват и сега доста усилия...

- Ееее, колко му е, ще се понапънеш малко, ще се справиш! То не е да ти е интересно, ами тези науки много се търсят сега. Ще завършиш университет, ще си намериш хубава работа, пък после може и мама и татко да вземеш в Германия, като имаш много пари.

Излишно е да казвам, че не послушах съвета му. Нито взех мама и татко, нито записах роботика или молекулярна биология, нито пък имам много пари. За сметка на това обаче работата ми се води креативна, та затова и заплатата ми е ниска.

Час по пазарлък. "Който на късмет случи, той ще сполучи."

"Ама аз сега, като не съм студентка, имам доста повече разходи...", опитвах се наскоро в разговор с шефа ми да извадя достойни доводи, за да ми повиши заплатата. "Освен това работата ми е свързана с много стрес, а задачите ми са ключови за развитието на фирмата..." Дори и не се изпотих, преговаряйки за пари. Всъщност беше доста досаден разговор, изнервящ поради необходимостта да се оправдавам, да рекламирам себе си и да продавам труда си на някаква прилична цена. За мен беше някакси очевидно защо искам повече пари, имайки предвид колко много усилия инвестирам в работата си. Защо трябва да се самоизтъквам?

Източник: flickr.com

"Защо не ти ги обясняват тия неща в училище?", запитах се после на път за вкъщи и не успях да намеря отговор. Може би отличниците в училище наистина не стават отличници в живота, казах си, но причината за това не е в тях, ами в училището. Ако дванайсет години подред те учат, че "Който се учи, той ще сполучи." и че ако се трудиш, ще бъдеш възнаграден, то свикваш именно с това и после, като пораснеш, се чудиш защо в живота никой не ти пише шестица, като си предадеш отличното съчинение. Не само че никой не ти пише шестица, ами и може да не успееш да си платиш наема, ако не усетиш правилния момент, в който да се откажеш от съчинението и да започнеш да вършиш нещо, за което не се очаква много мислене, но пък времето, прекарано  в седене пред компютър, се заплаща.

Наскоро четох една статия за креативните професии, в която се твърдеше между изкуството и бизнеса съществува един вид напрежение, което ту тласка двете в противоположни посоки, ту ги събира в необходимостта да намериш баланс между материалното и нематериалното.

От една страна, някои застъпват максимата l'art pour l'art, изкуството като самоцел, която няма нужда да бъде оправдавана, а чрез самото си съществуване и чрез силата си да въздейства над хората заслужава да бъде хранена (в пряк и преносен смисъл) от обществото. От друга страна, в други епохи креативните професии са били възприемани като занаяти, не по-различни от останалите. Шекспир е бил човек, който създава продукта пиеса, Микеланджело е бил майстор в занаята си и е командвал чираците в ателието. Също като грънчарството или обущарството литературата, изобразителното изкуство и музиката са били занаяти със своите правила, които трябва да бъдат научени.

Източник: flickr.com

В днешно време разбиранията ни за изкуство не са толкова ясни, както преди. Тласкаме се от едната крайност в другата, някои приемат ролята на неразбрания артист за своя екзистенциална задача, за един вид лайфстайл, докато други кандидатстват за стипендии и посещават университети, блъскайки се в институционализираните правила, за да бъдат официално признат за хора на изкуството, получавайки престижната хартийка. Едната крайност вероятно не носи никаква материална сигурност, докато другата често пъти превръща креативното в стока, която трябва да бъде рекламирана, продадена и консумирана. Съществуването на изкуството трябва да бъде оправдано, онези, които ти дават пари, трябва да бъдат убедени, че имат полза от теб... Остават въпросите: къде е истината? Има ли истина? И не на последно място: какво остава от изкуството, след като бъде "изконсумирано"?

Предполагам, че няма еднозначен отговор на тези въпроси и че решението е свързано изцяло с това, какво разбира човек под "изкуство" и "креативност" и какво влияние имат тези лични разбирания върху себеусещането и идентичността, професионалните цели и очакванията от личния живот на отделния индивид.

За себе си мога да кажа, че не бих могла да се възприема като молекулярен биолог, но едновременно с това не бих пожертвала икономическата си стабилност в името на някакво - било то и на пръв поглед артистично - съществувание, което обаче е също толкова социално наложено, колкото и скучното, но престижното следване в престижен университет, последвано от скучна, но престижна работа, водещи до забравени детски мечти и изгубено време.

Източник: flickr.com

За мен истината е в баланса, в това, да бъдат взети предвид всички желания и нужди, а не само единични. Затова и не мисля, че изкуството съществува като абсолютна самоцел, а че човек трябва да го създава на първо място за самия себе си, а чак след това заради другите. И вярвам, че тогава то ще бъде възнаградено - по материален или нематериален начин - вярвам, че всички хора, принадлежащи към едно общество, държава или към глобалното село, живеят в един естествен духовен и материален обмен на идеи, стоки и ценности, който рано или късно принуждава както отделния индивид, така и общността да дава. А щом всеки дава, то ще има достатъчно за всеки да получи.

По пътя на вдъхновението, някъде по средата на емоционалната еволюция, на сълза разстояние от Радичковите врабчета и на въздишка време от ангелите на Алберти...се роди ТО...колибрито! Секунди преди да го стъпча по невнимание в бързината, отскочих потресена, после го погалих с очи и в последствие се сетих, че трябва да му внуша, че правилната посока на полет НЕ е назад! А то ме погледна с укор, неизказаните обвинения ме засипаха като градушка:

– Те искаха да ме наранят, а теб те нямаше!

– Така е, ако можеш прости ми, аз наистина отсъствах престъпно дълго!

После... тишина. 

Снимка:Yannick TURBE

Така се стекоха обстоятелствата при случайната ни среща със шизофреничната ми душа. Отношенията ни в последно време бяха твърде обтегнати и подобно на отегчена двойка пред развод, изгубила смисъла на комуникацията някъде по трасето, аз, да, аз, по сходен начин бях обърнала гръб на Нея и я оставих да я изнасилват ветровете. Перверзно си запушвах ушите, за да не чувам писъците й... 

Но не, това няма да са песимистични драсканици на една студентка (в работно време при това), за песимизъм време НЯ-МА.

...

Затова да си отворим душата, да затворим широко очи и да се посветим на колибриукротяването. Тази автоанализа май е единствената с проекция за развитие. Горката криатура дълго се храни в немски кафез с био-червеи, но пък вече не е само, този път няма да го предам, то си има само мен на света и от моята благосклонност зависи съдбата му, крилата му, чистотата му...

Вратата се отваря рязко и той влиза. Крачката му е дълга, върви леко превит напред, сивият му зимен балтон е разкопчан, а черният шал му стига до средата на корема. В едната си ръка носи старомоден касетофон, а в другата - дървена закачалка за палта, висока почти колкото него. Съблича се и окача балтона на закачалката, така че половината черна дъска остава скрита. След това сяда зад катедрата, изважда прояденото чекмедже на бюрото и го слага пред себе си обърнато с дъното нагоре, където поставя касетофона.

В стаята постепенно става тихо. Някой бързо ми подава тетрадката, която е обиколила класа, за да може всеки да препише домашното.

- Такааммм. - потрива ръце той. - Нека да проверим домашното. Искам първо да знам някой намери ли определение на думата "смисъл".

Половината клас забива нос в чиновете. Другата половина, която е преписала домашното от мен, ме поглежда въпросително. Аз поклащам глава за "не". Колкото и да търсих в различни речници, не намерих задоволително определение на "смисъл".

Затварям очи и "се правя на празно място". Представям си как би изглеждал чинът, ако не бях днес на училище. Визуализирам в съзнанието си празния стол, масата без тетрадката ми и се надявам, че излъчвам спокойствие и... отсъствие.

- Зорничке, и ти ли нищо не намери? - изтръгва ме от унеса познатият глас.

- Ами не, господине. За всяка друга дума намерих, но за "смисъл" не намерих определение, което да отговаря на моите разбирания.

- Ами разкажи ни тогава какви са твоите разбирания. - с иронична усмивка ме подканва той.

- Амииии... - измрънквам аз и усещам как червенината избива по страните ми. Нямам отговор на този въпрос. "Какво е смисъл? Какво наистина?", гърми в главата ми, но не успявам нищо да измисля.

- Опитай се да мислиш в другата посока. - помага ми той. - Какво се слува, ако няма смисъл?

- Ако кое няма смисъл? - питам аз объркано.

- Ако нищо няма смисъл! - изкрещява той и аз се обърквам още повече. - Какво правят хора, които не виждат никакъв смисъл в живота си?

- Еми сигурно се самоубиват... - избърборвам аз и веднага ме хваща още повече срам, че пак съм казала някакъв бисер, който ще бъде цитиран в бъдеще.

- Точно така! - кима обаче одобрително учителят. - Това означава, че смисълът е условие на живота.

И аз кимам. След това той ме кара да прочета и другите определения и часът по философия продължава нормално…

***

Този епизод от гимназиалния ми живот изниква в съзнанието ми една декемврийска сутрин, докато прекосявам Берлин с влака, за да стигна на работа. Седнала съм до прозореца и пред очите ми се сменят различни сиви като балтона на учителя ми картини на немската зима, от време на време прогорени от топлината на някой коледен базар. В ръката ми е сборник с разкази на Калин Терзийски, който съм на път да прочета, а в главата ми се мъдри въпросът "Защо?". Защо героите извършват постъпки, които ги правят нещастни, пропиляват си живота и накрая дори убиват хора, които обичат, или се самоубиват? Защо някой би писал за тях с такъв език, почти толкова грозен, колкото самите сцени? Защо е толкова популярен в България и защо печели дори международни награди? Изведнъж ми хрумва, че въпросът "Защо?" винаги е свързан със смисъла на нещата. Героите на Терзийски не намират смисъл в реалността, в която живеят. Той самият явно също не намира смисъл в това, да търси смисъла, и затова се опитва да каже на читателите си също да престанат да го търсят. При него всичко е безсмислено, сиво и отегчително. Също като "Погнусата" от реалността на Жан-Пол Сартр. Също като пепелявата берлинска зима през януари без коледните базари, без светлините и миризмата на греяно вино. О, извинете, може би все пак с виното, не за друго, ами защото Терзийски все за алкохолизма пише…

***

И така, какво е смисъл? Смисълът е нещо екзистенциално важно, както е модерно да се казва, условие за живот. Само че не просто за биологичното съществуване, както отбеляза учителят ми по философия в гимназията, ами за истинския живот, онзи отвъд физически неща като храната, пиенето, лошото време и подобни. Най-важното нещо на смисъла е, че е нещо като очила на реалността: дали ще тя ще бъде сива, грозна и скучна, или топла, пъстра и вълнуваща, е наше собствено решение. Затова и начинът, по който осмисляме живота си, не е просто резултат от някаква преценка, ами е най-важната предпоставка на нови преценки, основата, върху която строим бъдещето си.