Само че този път го забелязвам. Искам да сляза, спешно е вече. В другия край на вагона някой си е купил некачествено кафе с кондензирано мляко, чиято миризма прониква във всеки атом на въздуха. Необходимо е да сляза, защото нито шалът, който държа пред носа си, нито ръцете ми са повече в състояние да спрат миризмата. Единственото, което може да спре преобръщането на вътрешностите ми, е смяната на спарения въздух във февруарското сутрешно метро с ледения въздух на февруарския сутрешен мрак.

– Моля те, прочети ми приказка!, – тава беше изречението, което най-често излизаше от устата ми всеки следобед от момента, в който проговорих, до този, в който сама бях в състояние да чета. 

– Добре, но ти вече ги знаеш наизуст!, – учудваше се баба ми на моето постоянство в желанието ми да слушам истории, които действително можех да рецитирам. Нея тормозех с Братя Грим и това беше предпоставка, за да се правя на заспала, въпреки че и двете знаехме истината, но пък беше взаимен компромис. По-тежка беше съдбата на баща ми, когото преследвах с приказките на Николай Райнов, чиято продължителност на четене на глас беше между час и час и половина. За негова орисия и тях ги знаех наизуст, затова засичах опитите му да прескочи страница, просто защото за мен това беше като да броиш до десет, но да пропускаш четните числа – невъзможно да ти убегне. И до днес, когато ми домъчнее за самодивите от Кошкундалево, които не искат да се задомяват, освен ако не им вградят ризата в стената, или за гъсарката на кладенеца, която си говори с отрязана конска глава, отварям пожълтелите страници, в преносен смисъл – зареждам си киндъла с магия.

Миналата седмица беше генерално сюрреалистична. Особено денят, в който добре ме упоиха и ми извадиха четири мъдреца в рамките на 5 минути. После ме пратиха да си ходя „по живо, по здраво“ и да чакам болките да се появят, докато преглъщам пюрета и супички и преодолявам чувството за ограбеност, гледайки осиротелите си, кървящи венци. Беше време за приказки! 

Благодарение на Салман Рушди и света на „Харун и морето от приказки“ денят ми беше спасен. Това се оказа книжле и за деца, и за възрастни, колкото и да не обичам разделението на такива, имайки предвид, че някой са с душа на възрастни от невръстни, докато други си остават деца, без оглед на възрастта. 

Разказвачът на приказки Рашид Халиф, или още Шах Дрън-дрън, живее в Тъжния град със семейството си, което само по себе си представлява единственото излючение от всеобщата печал, но и това се променя, когато жена му Сорая го напуска и избягва заедно със съседа. Тогава стихва и до момента несломимия ентусиазъм на Рашид да разказва приказки и той замлъква. Оказва се, че това му състояние сериозно е притеснило Океана на Приказните Потоци и  оттам изпращат Водния Джин да му спре кранчето на приказките (буквално). Той от своя страна не успява да изпълни мисията си, защото е разкрит от притеснения за дарбата на баща си Халиш, който му открадва гайчния ключ, своеобразен разединител между света на приказките и на хората, защото е твърдо решен да овладее ситуацията, било то й чрез изнудване. Следват множество приключения и, естествено, щастлив край, но за разлика от холивудския такъв, историята (частта за „деца“) е родена от въобръжение и обрисувана с невероятно колоритен език (специално за провокация на „възрастните“).

По повод лекотата, с която своеобразната приказка се чете, както и лесносмилаемите й послания с неминуемо иронична нотка, приказната терапия се препоръчва на широк спектър от читатели и при разнообразни симптоми – от зъбобол, до сърцесянка: 

„— Обаче, обаче, обаче, не вземай нещата толкова навътре — любезно се намеси в мислите му хупото. — Страдаш от Сърцесянка. Случва се със всички, които виждат за пръв път Ивицата на Здрача и Тъмнината отвъд нея. Аз, разбира се, не съм засегнат от нея, тъй като нямам сърце. Още едно предимство на машините. Обаче, обаче, обаче, не се безпокой. Ще се аклиматизираш и ще ти мине.“

На мен ми мина всичко, освен омагьосването. Всеки от нас периодично попада в Ивицата на здрача, но посипване с малко вълшебен прах и всеки от нас става новоизлюпен Питър Пан. Личната ми застраховка не поема самостоятелни опити за летене, но затова пък съм благословена с въображение. Най-страшният му враг обаче се оказва собствената ми сянка: 

„Нещо повече — в Чуп сянката често притежава по-силна воля от

Личността, или Аза, или Материята, с която е съединена. Много често Сянката е водачът, а Личността, Азът или Материята я следват. Разбира се, двамата могат и да се скарат, може да затеглят в противоположни посоки — колко често съм ставал свидетел на това!“

Сянката е отражение на нещо, което си представлявал. Отпечатък от аза, но не пълно негово индигово копие. Остава да се питаме дали сърцесянката е отражение от сърдечен трепет или емоционално затъмнение: 

„Отговори му Мали, Плаващият Градинар, който се плъзгаше по водата редом с него. Гласът му беше като аромат на цвете, излизащ от месестите люлякови устни.

— Любов — каза Мали. — Всичко е от любов. Любовта е прекрасно, храбро чувство. Но и много глупаво.“

Ако тази истина не Ви стига, за да полетите над зъбобола или сърцесянката, сменете словореда: Любовта е глупаво чувство. Но и много прекрасно, храбро. Всичко е любов.