Показват се публикациите с етикет подаръци. Показване на всички публикации

Икономика на задълженията

„Коледните ти подаръци не ти харесват? Продай ги още сега онлайн...“

Рекламата още върви по немските радиостанции, въпреки че вече е февруари. На пръв поглед нищо особено. Всеки получава подаръци, които не харесва. Може би дори по-голямата част от подаръците не носят особена радост. Или? Подаръци от колеги или далечни познати, понякога дори и подаръците от роднини и приятели са причина за само краткотрайна радост. Купищата вази, декоративни фигурки или пък смешните чорапи - все подаръци от доброжелателни хора. Може би дори радостта при получаването им не е автентична, ами заучена реакция, рефлекс, който се появява само по навик. Радваме се, защото „така се прави“?

Знам, че като дете се радвах наистина. Всеки път. И нямаше един подарък, който да не ми хареса. Дали с времето свикваме да приемаме подаръците за даденост, защото винаги ги получаваме и винаги знаем кога да ги очакваме? Помня как един от подаръците, които най-много са ме радвали, беше един кактус с размер около 5 см, който получих като изненада преди един изпит.

От друга страна, когато някой ме попита какво искам да получа за рождения ден, обикновено отговарям „нищо“, а на онези, които - водени от силното си чувство за задължение да ми подарят нещо - не искат да ме оставят на мира, казвам, че всичко, от което имам нужда, мога и сама да си купя. Може би това е: че като деца не можем да си купим сами нищо и зависим от възрастните? И затова се радваме на подаръците? А като възрастни вече нямаме усещането, че нещата са недостъпни за нас и по този начин губят магията си? Може би.

А може би е също изобилието от неща. Тъй като всеки сам може да си купи нещата, които са му необходими, подаръците обикновено са излишни неща, купени не защото самите те са необходими, а поради необходимостта да бъдено купено нещо. Същото важи и за децата. Никой родител не чака до Коледа, за да купи нови ботушки на детето си. Купува ги в момента, в който осъзнае необходимостта им. Понякога имаме усещането, че и някоя определена играчка или електронна игра е необходимост, че ако не я купим, лишаваме детето си от нещо важно, заради което то ще страда. И после, като дойде Коледа или рожденият ден, не само се чудим какво да подарим, но и вероятността детето да изживее вълшебен миг, отваряйки подаръка си, става минимална, защото то вече е свикнало да получава и подаряването е изгубило значението си. Пък аз като дете получавах за Коледа дрехи и обувки, защото семейството ми трябваше да пести, за да успее да ги купи...

Не ме разбирайте погрешно. Не съм против подаръците. Напротив, купувам подаръци и ще продължа да го правя. Но съм против самоцелните подаръци. Много по-хубави от подаръците за Коледа и за рожден ден са подаръците за „Не-Коледа“ и „нерожден ден“. Онези, които не произхождат задължение, а носят в себе си истинско значение. Онези, които изразяват грижа и внимание, купени не защото трябва, а защото точно определеният човек има нужда от точно този подарък. И тогава човек не решава, че са излишни, а веднага вижда необходимостта им. И никога няма да му хрумне да ги продава в Интернет...

„Вашият дядо Кольо(да) ви носи риба?“

- Тази година имам само един адвентскалендер... - оплаква ми се той. - А миналата имах цели три! От единия излизаха играчки от "Междузвездни войни"!

- Аз пък си нямам нито един. - казвам му. - И никога не съм си имала. Дори като дете.

Той се опулва.

- Ама как така? - пита ме с недоумение. -  Всяко дете трябва да има адвентскалендер!

За непосветените казвам, че адвентскалендер е нещо като къщичка, най-често от картон, с 24 вратички, зад които се крие изненада за всеки ден до Коледа. Уж стимулира радостното очакване на празника... Обикновено обаче емоциите на децата и желанието на родителите да направят отрочето си щастливо биват използвани от най-разнообразни фирми за шоколад и играчки и въпросните календарчета се продават често на космически цени. И се купуват масово. Шефът ми дори си има един, пълен с малки шишенца вино.

- Защо пък да трябва? - питам го. - Няма ли да има Коледа, ако не изядеш няколко килограма шоколад преди това?

Оказва се твърде сложен въпрос за осемгодишната му логика. Той тръсва глава и изведнъж му хрумва нещо друго:

- Ама вие и дядо Коледа ли си нямате? Там във...
- България. - подсказвам му.
- България. - повтаря той. - Та имате ли си дядо Коледа? И Николаус?

Успокоявам го, че поне дядо Коледа си имаме. Но Николаус ни носи риба.

- Как така риба? - запъва се той. - Ама на мен ми донесе сладкиши, виж. 

Той изважда няколко шоколадчета и една мандаринка, които баща му е напъхал в обувките му през нощта.

- Е, на мен нищо не ми е донесъл.

- Даже и тупаник не? - смее се той. На немските деца казват, че ако са послушни, Николаус им носи сладкиши, пък ако не са - пръчката.

- Даже и тупаник си нямам. - клатя глава аз. - Ама току-виж ме цапардосал с някой шаран по главата тая вечер...

Той се смее и сбръчква носле. Немците не обичат много шарани освен като декоративни рибки. После взима една чашка и сипва мляко.

- Ами ето. Аз ще ти направя сега един топъл школад. - казва ми и се повдига на пръсти, за да стигне какаото. - Ама ще трябва да си го разделите с татко, че не ми се прави втори. Ама вие и без това се целувате. Можете да пиете и от една чаша.

- Благодаря. - казвам му и се опитвам да не се смея. - Сега ти ще си моят Николаус, а?

Той кима енергично. Поне това е разбрал. Че подаръците, които знаеш откъде идват, имат далеч по-голяма стойност от онези, падащи от небето като deus ex machina.

За духчето в газената лампа

Когато изляза от къщи и тръгна по нашата улица в сивата ноемврийска сутрин, първото нещо, което излъчва светлина, е сладкото магазинче на ъгъла. На витрината има шарени престилки, старомодни шевни машини и бабини порцеланови сервизи. Ако не се вгледаш добре, никога няма да решиш, че е магазин за втора употреба. Но е такъв. Понякога има стари елегантни обувки от висшата мода, хладилници, посуда, стари грамофонни плочи и, разбира се, дрехи. Като завиеш зад ъгъла, има още едно магазинче за втора употреба, този път само с детски неща. А като вървиш само направо, има още един за употребявани мебели и накрая още един за стари книги. Сутрин, когато бързам за работа, понякога виждам как разни хора оставят торби със стари неща пред вратата. Когато отворят магазинчетата, продавачите взимат торбите, разглеждат съдържанието им и допълват асортимента на магазинчетата. Противно на всякакви икономически закони за инвестиция и печалба, тези магазинчета дължат голяма част от доходите си на хора, които изхвърлят старите си вещи. Те винаги са пълни: млади и стари, мъже и жени, по-богати или по-бедни непрекъснато „пресяват“ съдържанието им и купуват на невероятно ниски цени неща, които други хора са изхвърлили. Кой би си помислил, че от боклук могат да се правят пари?

Когато бях малка, не обичах употребявани вещи. Баба ми, в стремежа си да спести пари (които през моето детство липсваха), често купуваше употребявани неща. А аз винаги се дърпах и не исках да нося стари дрехи. Тогава тя тайно ги купуваше, переше и гладеше и после ми ги даваше, без да ми казва, че са стари. За мен беше срамно да носиш нещо употребявано. Не само защото е старо (и автоматично лошо), но и защото всяко употребявано нещо миришеше по особен начин и сякаш носеше част от стария си собственик. Понякога си въобразявах, че също като в книгите и филмите и на мен ще започнат да ми се случват неща от живота на този стар собственик, когото дори не познавах. Сякаш в дрехата живееше дух.

Идеята, че във вещите живеят някакви магически същества всъщност не е моя. Френският антрополог Марсел Мос изследва културите на различни народи в Океания и Южна Америка (които той нарича „примитивни“ само защото са различни от европейците) и създава теорията за подаръците. Според тази теория във всеки подарък живее дух, който задължава хората да отвръщат на подаръците. Така когато човек подари нещо на свой приятел, посредством подаръка (и духа в него) се създава връзка между двамата и приятелят е задължен да отвърне на подаръка, за да запази връзката. Мос бива многократно критикуван за този си „свръхестествен“ прочит на подаряването на подаръци и за това, че се опитва да създаде правило, валидно за всички култури. И въпреки това пренасяйки теорията върху употребяваните вещи, започвам да се питам, дали няма нещо вярно в нея. Дали купуването на употребявани дрехи не е един вид обида за духчето? В крайна сметка нито се създава връзка между мен и стария собственик (когото дори не познавам), нито аз му отвръщам с подарък. Все пак този човек не е искал да „убие“ духа на вещта, изхвърляйки я на боклука, а е искал тя да бъде употребявана отново. А може би значението на вещта бива убито от факта, че тя бива купувана с пари (които както всички знаем от Карл Маркс водят до „отчуждението“ на труда и продуктите)? А може би всичко това са понеделничните бълнувания на една витаеща в облаците студентка, които нямат нищо общо с реалността. Може би употребяваните дрехи са просто евтини и хората, които ги купуват, мислят икономически. Може би вещите не означават нищо друго освен да бъдат вещи. И все пак в антикварните магазини употребяваните вещи са скъпи, в музеите понякога плащаме, за да гледаме употребявани неща, а употребяваните вещи на Елвис струват милиони. Откъде ли идва тяхното значение и защо тяхната нетна стойност е различна...?