- Ако продължаваш да работиш така, ще ме накараш да помисля сериозно за премия за теб! Хахахаха… - потният му корем се разтресе под тъмносинята риза.

- Хахахаха… - разсмяха се от учтивост всички присъстващи.

Шегата на шефа по дефиниция е смешна. Пък в тази има цели две смешки: "премия" и "за теб". Затова всички колеги се заливат от смях, докато аз се усмихвам учтиво. Знам, че трябва да съм скромна. Знам, че не би трябвало да работя заради парите. И да, знам, че си има време за преговори за пари, което не е идентично с работното ми време. И аз съм възпитана така, вие какво си мислите?


Само че някаква невъзпитана част от мен напоследък все по-нахално взема връх над моралните работни правила и упорито ми налага тезата, че човек, имащ друг шеф освен себе си, трябва да бъде възнаграждаван "отгоре" и парите са достойна награда за упорития труд. В този смисъл, на мен пък никак не ми беше смешно, дори напротив, иронията ми се стори неуместна, защото премията не би била без причина… Дори и за мен.

Като човек, пораснал през 90те, имам особено отношение към парите. Хем съм изпитала на свой гръб колко са важни, хем пък понякога осезаемата им липса в комбинация с неотменимата гордост въпреки липсата им води до много специфично чувство към тях: омраза на кристали. Замръзнала омраза, която прикрива вледенени неизпълнени желания.

"С пари щастие и здраве не се купуват." Това е официалната максима. Клишето, което винаги ще остане вярно (или невярно, зависи от съвестта и потребителските такси на частните лекари). Неофициалните са: "Да искаш (скъпи играчки) е грешно.", "Само лошите хора мислят за себе си." "Всяко лакомство трябва да бъде споделено, не защото е нездравословно да го изядеш сам, ами за да спестите пари." и не на последно място: "Родителите трябва да жертват абсолютно всичко, което могат да жертват, за децата си (независимо, дали те го искат, или не)". Някой друг забелязва ли мазохистичната нишка в тези морални закони? Просто приканват към етично-катартичен екстаз, породен от себеотрицанието. Извисяват човека - не над битието, ами над… останалите хора (, за които той се жертва). И директният резултат е едно неизмеримо (и подсъзнателно) чувство за вина у поколението, което профитира от многобройните жертви (и още по-многобройните комплекси) на родителите си.

А наистина, в парите няма нищо морално или неморално, емоционално или рационално. Парите са, каквото са: средство. И като сред-ство те са по средата: между човека, пазара и продукта, между желанието и обекта. Просто средство, нищо повече или по-малко. А наистина важното и ценното е от другата страна, след като човек мине средата. И точно затова, понеже парите са толкова безлични, беземоционални и сами по себе си безстойностни (стойностни само благодарение на нещата, които човек може да получи в замяна на пари), те са най-подходящата от-плата в ситуациите, изцяло лишени от лични взаимоотношения.