- Хайде да прегърнем някое дърво. - беше казала тя, нахвърляйки се на един дъб. -  Казват, че успокоявало.

- Може и така да е. - бях отговорила аз и я бях последвала, потискайки порив на добро възпитание. - Само ако можеше да е малко по-тъничко, та ръцете ти да се срещнат от задната страна и да го заключиш в хватката си.

Казват, че горите били белият дроб на планетата. Може би е така, ако ги погледнеш обективно, от високо, без да обръщаш внимание на отделните дървета. Може би тогава Земята наистина е синя планета и диша не с бели дробове, ами със зелени. Само че планетата, на която аз живея, не е синя, а най-често сива. Освен това от моята гледна точка горите не са някаква дифузна зелена цялост, ами сбор от много единични дървета, на целогодишно кафяви, а през половината от годината и зелени.

Да прегърнеш дърво може би наистина успокоява. А може би е и акт на насилие срещу дървото, което няма нито правото, нито възможността да се брани от подобни нападения. Ако дърветата обичаха да се гушкат, най-вероятно щяха да го правят помежду си, или? А може би някаква лоша карма ги е направила неподвижни, така че да не могат да се прегърнат едно друго. В такъв случай да прегърнеш дърво е един вид израз на състрадание към него, акт на приобщаване към единната природа.

Не знам. Аз като цяло не прегръщам дървета. Вместо това понякога, тичайки в парка, си представям, че съм част от тях. Че въпреки всички усилия, които полагам, тичайки, въпреки цялата енергия, която се генерира, циркулира и освобождава в мен, съм неподвижна в продължение на векове също като тях. Имам времето да живея в сегашния момент, защото той няма да отлети толкова бързо. Сегашният момент на едно дърво не е като сегашния момент на едно човешко същество. Когато живееш толкова дълго в пълна неподвижност, имаш свободата да наблюдаваш света около теб. Не попадаш в дяволския кръг на навиците и автопилота. Августкото слънце те пече, но ти не се помръдваш. Януарските виелици те огъват, смразяват се, но си седиш там. Търпеливо. Имаш време. Имаш време за щастие.

Колкото по-голям ставаш, толкова по-бързо тече времето. Изведнъж започваш да забравяш неща. Дните си приличат. Лятото току-що е започнало и ето, че скоро свършва. Кога мина времето? А исках да направя толкова много неща! Пак не ми остана време. Тръшкаш се, но знаеш, че нищо не можеш да направиш.

Липсата на време е привилегия на възрастните. Децата никога не се оплакват от липса на време. Децата винаги всичко помнят. С детайлите. Когато си дете, времето тече ужасно бавно. Особено през ваканцията. Дните са години, а годините - векове. имаш чувството, че детството ти трае цяла вечност. И после… изведнъж си възрастен. Просто един ден осъзнаваш, че си пораснал. Кога стана? Знаеш: не е било за една нощ. Но усещаш, че времето тече по друг начин. Какво се е променило? Ти самата? Или начинът, по който другите те възприемат?

Може би и двете са се променили. Може би дефиницията за време е социален конструкт. И въпреки всичко промените у самата теб са по-важни. А основната промяна е липсата на промени. Животът на автопилот е живот, построен на навици, които сме си изградили съзнателно или не. Поемем ли контрол над нещата, които смятаме за даденост, изведнъж се връщаме към началото. Онова начало, в което живее цялата планета. И тогава имаме време за любовни връзки с дървета.