... попита ме една колежка деня след рождения ми ден. „Мислила съм, ама няма аз да съм сладкарката.“, отговорих й.

Странно е как един сладкиш може да промени изцяло отношението на хората. Дали в човешката природа има заложено нещо, което ни кара да отвърнем на всяко мило действие, или възпитанието ни кара да сме по-любезни, когато хората проявяват жестове към нас, не мога да реша, но след като занесох чийзкейк на работа на рождения си ден, колегите, които никога не са ми били приятели, изведнъж започнаха да се държат по различен начин с мен.

И като си помисля, че моят (нарушаващ всякакви диети) кекс се изяде в рамките на два часа, а пък този на колежката, който струваше 18 евро, беше веган и безглутенов и съдържаше само био продукти, се наложи да изхвърлим на третия ден, съм убедена, че не искам да си отворя сладкарница. Иначе наистина съм мислила по въпроса. Също както съм мислила да продавам в Интернет неща, които съм плела или шила, но и това не мога.

Истината е, че има неща, които не мога да разменям срещу пари. Неща, които мога само да подарявам. Понякога имам усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра в правенето им, а понякога просто знам, че разменната им стойност просто не може да се равнява на сума пари.

Нещата, направени за конкретен човек. Бебешката играчка, плетена на една кука, чантата, ушита от приятелка, тортата за рождения ден на любимия човек, приказката, разказана преди сън, стихотворението, написано за точно определен получател. Тяхната стойност се измерва не с разходите за материали, прекараното в труд време или стойността на подобен продукт на пазара. Също както когато просто обичаш някого, възнаграждението се съдържа в самото действие, в правенето на сладкиша, в даването.