Здравейте отново и добре дошли из дебрите на конфузните ми спомени за стажантските перипетии. За тези от Вас, решили да си спестят първата част или просто предпочитащи първо да прочетат продължението на принципа „от главата за краката“, държа да кажа, че напълно Ви разбирам. Аналогично на „Междузвездни войни“, и тук хронологията не е решаваща (но не очаквайте джедаи)... И нека силата бъде с всички нас!

Стаж номер три –  залудо стой, залудо не пиши!

Всички хубави неща са три, казват германците. Моята версия на поговорката е: всички хубави неща са... хубави, пък колкото и да са на брой. Но да се върнем към практиката. За нея не съм сигурна какво да точно да кажа и как отново се случи, или си самослучих, практика. Привлече ме идеята да публикувам авторски текстове на български и немски език на интернационална литературна платформа. За първи път се потопих практически и в спецификата на интервюто. Дали научих нещо ново – не знам, но се запознах с една обогатяваща авторка, която е нестихващо женско вдъхновение. С шефката поддържах единствено скайп-комуникация, която се отличаваше с голяма интензивност всеки път, когато тя имаше нужда от мен, и с големи паузи, когато дойде време да получа сертификат за стажа, който между другото си и самонаписах, но това е повсеместна практика, пък и не върви човек да се оплаква от писане, когато стажът му се е състоял в... писане! Като цяло позитивите са на лице. 

Номер четири е пауза?

Снимка: clogsilk

Когато танцуваш салса ЕлЕй, свикваш да пропускаш четвъртия такт, защото той е пауза, която имаш наум, но рядко превръщаш в действителност. Сега съм на прага да затанцувам с конгата и да изляза от ритъма на самообещанието да загърбя стажантския етап окончателно. Ангелите ми са слаби обаче, когато имам шанса да прекарам зимата на карибското колумбийско крайбрежие, или поне да го гледам през прозореца на офиса, който вероятно ще обитавам през цялото време, естествено на доброволни (превод: безплатни) начала. За потенциалните позитиви не смятам да говоря много – слънцето ми стига като мотиватор, за да загърбя Германия през януари, МОЕТО слънце обаче остава в Берлин, което означава, че не искам да отсъствам повече от три месец, било то и на Карибите ако ще събирам витамин Де без Него. Друг риск е превръщането в „стажант по професия“. Очевидна глупост е човек да работи, предоставяйки младостта и образованието си курбан на поредния работодател, който всеки три месеца мазно се усмихва на нови, не евтини ами направо безплатни, лица. Моят опит за намиране на компромисен вариант е следният – кандидатсвам за стипенидия, която да ми финансира разходите, защото да нямаш приходи не означава автоматично да влизаш в дългове. Това не е математически издържана аксиома, но е личният ми критерии за действителното приемане на стажантска позиция.

Каква е поуката? Каквато си извадите! Да завършиш медии е интересно, а пък да не говорим за комуникации, културология и езици – обогатяващо е. Обаче ако всички масово продължим не просто да се продаваме под цената си, но буквално да се подаряваме на тепсия, то в такъв случай сами сечем клона, на който сме седнали. Познато ми е усещането за стажа като шанс да се влезе в дадена фирма и да се заизкачва по този начин йерархичната стълбица. Кратка равносметка – кандидатсвала съм три пъти за практика на сегашното ми работно място, при това за неплатена такава. Надявах се да успея по този начин да вляза в системата и да остана там. Получих три отказа. Докато не намерих прозорец до затворената врата и не се прицелих в асистентска длъжност, която е по-адекватно обещетена и смислена от практиканската. Там нещата се случиха и получиха. Тоест, така се бях фиксирала в трамплина, че забравих, че имам и крака, с които да скачам (доколкото е адекватна метафората).

Много фирми конципират стажа като функционално звено за безплатна работна ръка, което е лесно заменимо и това си е част от дефиницията на позицията „стажант“. Ако желаете повече – заявете повече. Както казват масово успелите усмихнати чичковци с перфектни зъби по американските телевизии – „Think big“. И не нa последно място – избирайте си каузите, а и клаузите (в договорите). 

Успех!

В Германия практическият опит, събран в определена фирма или друг тип институция, се нарича практика, в България – стаж, а по международному може да се нарече и експлоатация. За всички бъдещи стажанти, които доброволно, или не съвсем, са на път да се впуснат в това приключение, си позволявам да дам няколко примерни сценария за това, какво биха могли да очакват. Не говоря от теоретична, а от съвсем практична страна, като човек, преживял 3 стажа и намиращ се на кръстопът, дали да си причини още един такъв. Всеки един от тях е в синхрон с възгледите ми в определен етап от живота и е показателен за нивото ми на себеуважение. Тъй като често ме питат за следването в Германия, защото, оказва се, да учиш медии звучи привлекатлено за много завършващи гимназия, реших да синтезирам съвсем негримирано опита си от последните години. Всеки сам е отговорен за житейските си избори, но наличието на предварителна, макар и субективна, информация би могла да бъде от помощ. Ето го и моят стажантски опит (не броя студентската работа, въпреки че тя не е спирала по време на стажовете, но се намира е в съвсем друга графа, именно – в платената).

Стаж номер едно – в небраното лозе

Първият ми опит за намиране на стаж не беше увенчан с множество интервюта, а по-скоро с тяхната инцидентност. Рабираем факт, когато си на 20 години, идващ от „Източна Европа“ и до момента не си имал практически опит на немски език. Така попаднах в една агенция за организиране на музикални събития, или нещо подобно. Всъщност беше мазе в Кройцберг, тапицирано с партитури. В тоалетната имаше календар със снимки в близък план на...вагина. Шефката беше носител на активистка награда за забележителни постиженията в борбата за правата на лесбийките (като техен представител). Обръсната глава с изрусена средна част и облечена с едно червено елече от Казахстан, което тя никога не сваляше, тя бързо ме приземи, споделяйки ми, че повечето музиканти са застаряващи наркозависими, фирмата й отдавна е на минус, а самата тя се издържа само от социални помощи. Ако се абстрахираме от факта, че работих без пари и тя често ми правеше комплименти за външния вид със светнал поглед, три-месечният престой ме научи на някои неща. Сред тях са няколко рецепти (тя готвеше всеки ден), толерантност към различни обществени представители и прослойки, резистентност към откази от страна на потенциални партньори и няколко комуникативни стратегии. Имах шанса да правя... почти всичко по време на джаз-фестивал на открито, Бергманщрасенфест, защото имахме собствена сцена. Задачите ми включваха построяване на сцената, продаване на дискографиите на музикантите пред нея, заснемане на концертите и хонориране на изпълнителите в бекстейджа. А, да, и разглобяване на сцената съответно. По време на съвместната ни работа тя осъзна колко горди могат да са българските представители и колко лесно раними, когато критикуват работата им. Аз пък научих, че ако към вербално извинение направиш на някого и торта, то после можеш да му извадиш душата с памук. Две години след приключване на стажа тя ме канеше на рождените си дни и си поръчваше торта. Мило наистина.

Стаж номер две – знам, че мога

На това интервю се бях полирала визуално, пък и егото ми беше процъфтяващо, все пак бях на края на бакалавърското следване, имах практика зад гърба си, еразъм в Испания (и минус 500 евро на банковата сметка), че и ново гадже, иначе казано, бях ЪнстопЪбЪл. Там се внедрих в екипа бързо и дори се харесахме взаимно с шефката. Координирах им медийните изяви в лицето на един от двамата членове на отдела по комуникации, тоест бях момичето им за всичко, но не и за кафе, това го бяха споменали и в обявата. Грижех се за блога им, което беше началният импулс на осъзнаване, че ми харесва да пиша не само в хартиен формат, когато ме удари инсомнията. Това откритие ми е ценно до момента. Свобода не ми липсваше – още на втората седмица шефката си остъпи стола и цялата работа и замина на море, оставяйки ме да координирам всичко в продължение на следващите 14 дни. Тоест, след 2 работни дни трябваше да я замествам за 14, това определено ме поизпоти, но и ми хареса. После осъзнах, че записвайки магистратура, ще съм по-образована от нея и че ако искам да се развивам може би трябва да продължа по трасето. А и собственикът на фирмата, така нареченият бетер-шеф, грък, израснал в Австралия, имаше два недостатъка – не говореше немски и следеше постоянно подчинените си. Не бях забелязала в договора графа „перманентен скрийн-шеринг с боса“, но явно е било по подразбиране. Или нещо такова. Позитивите са – нови контакти, действително практически опит и дори заплащане от 300 евро, работех на половин щат и имах свободно време за университета и работа, тоест – три в едно, но се чувствах пo-намерила себе си.

***

Следва продължение...