„There are three constants in life: change, choice and principles.“
Stephen Covey

Това не е книга, а житейска философия, към която бях открито скептична. Нито 15-милионният тираж, нито заглавието, звучащо като формула за празни обещания, ме предразполагаха към четене. Решението да се преоделея беше по-скоро лично предизвикателство за преосмисляне на предразсъдъците си спрямо мотиваторските книги. За разлика от „Тайната“ и други клишета, при който се изисква човек да си клати краката и да визуализира банкноти, уповавайки се на вселенските благодати, то тази книга е наръчник за работа върху себе си.

Снимка: Andy Morffew

Тя действително онагледява сборен труд – Стивън Кови не претендира да открива топлата вода, защото голяма част, ако ли не всички, от така наречените навици, са ни до болка познати. До голямо степен биха могли да бъдат определени като комън сенс. Те са толкова простички, че е покъртително колко е трудно да се придържаме към тях, а и към личната си ценностна система, ежедневно, последователно и умно. В случая става въпрос за екзистенциална етика, която апелира за успех в съдействието с другите, а не чрез тях или въпреки тях. Вероятно много от Вас са чували, че продуктивният житейски път се базира върху проактивна гледна точка. Защо обаче е важно не непрекъснато да сме НЕзависими, а е по-възнаграждаващо и, както финансово, така и интелектуално, обогатяващо да сме ВЗАИМОзависими е един от важните аспекти на дневен ред, с който читателят бива конфронтиран.

Освен теорeтичния аспект на описаните навици, книгата предлага и немалко примери както от професионалния, така и от личния живот на автора. В случая на Кови (1932-2012) успехите и на двете поприща са впечатляващи. Обявен от списание Таймс за един от най-влиятелните американци, д-р Кови е носител на множество награди, между които тази на Сикхизката интернационална награда за мир, дванайсет почетни докторски степени и  медал на Thomas More College за принос към човечеството. Баща на девет и дядо на четиридесет и три деца, Кови е и носител на наградата за бащинство!

Списъкът е дълъг, а желанието ми далеч не е да хронологизирам успехите му, а да наблегна на факта, какво означава за мен успял човек и защо ме вълнува личният житейски път на този автор. Истината е, че в общество като немското ежедневно се сблъсквам с примери за успели хора по общоприетите стандарти. Цената обаче е ясна, в повечето обяви за работа ПИШЕ изрично, че търсят хора, които да се подпишат под договор за офисен роб без личен живот или желание за такъв, когато напускаш работното място, свеж като зомби от клип на Майкъл Джексън. Личният пример на автора не просто свидетелства за възможност за намиране за баланс, но и апелира към търсенето на такъв.

Няма да се впускам в подробно резюме на книгата, защото смятам, че тя трябва да бъде прочетена-преживяна лично. На тези от Вас, които действително възнамеряват да се впуснат в това себеоткриване, пожелам следното – нека погледнем навътре в себе си, понякога е плашещо действие, при което определено ставаме раними, но е и път към растежа ни като личности – има смисъл!

„By centering our lives on correct principles and creating a balanced focus between doing and increasing our ability to do, we become empowered in the task of creating effective, useful, and peaceful lives … for ourselves, and for our posterity.“

Здравейте отново и добре дошли из дебрите на конфузните ми спомени за стажантските перипетии. За тези от Вас, решили да си спестят първата част или просто предпочитащи първо да прочетат продължението на принципа „от главата за краката“, държа да кажа, че напълно Ви разбирам. Аналогично на „Междузвездни войни“, и тук хронологията не е решаваща (но не очаквайте джедаи)... И нека силата бъде с всички нас!

Стаж номер три –  залудо стой, залудо не пиши!

Всички хубави неща са три, казват германците. Моята версия на поговорката е: всички хубави неща са... хубави, пък колкото и да са на брой. Но да се върнем към практиката. За нея не съм сигурна какво да точно да кажа и как отново се случи, или си самослучих, практика. Привлече ме идеята да публикувам авторски текстове на български и немски език на интернационална литературна платформа. За първи път се потопих практически и в спецификата на интервюто. Дали научих нещо ново – не знам, но се запознах с една обогатяваща авторка, която е нестихващо женско вдъхновение. С шефката поддържах единствено скайп-комуникация, която се отличаваше с голяма интензивност всеки път, когато тя имаше нужда от мен, и с големи паузи, когато дойде време да получа сертификат за стажа, който между другото си и самонаписах, но това е повсеместна практика, пък и не върви човек да се оплаква от писане, когато стажът му се е състоял в... писане! Като цяло позитивите са на лице. 

Номер четири е пауза?

Снимка: clogsilk

Когато танцуваш салса ЕлЕй, свикваш да пропускаш четвъртия такт, защото той е пауза, която имаш наум, но рядко превръщаш в действителност. Сега съм на прага да затанцувам с конгата и да изляза от ритъма на самообещанието да загърбя стажантския етап окончателно. Ангелите ми са слаби обаче, когато имам шанса да прекарам зимата на карибското колумбийско крайбрежие, или поне да го гледам през прозореца на офиса, който вероятно ще обитавам през цялото време, естествено на доброволни (превод: безплатни) начала. За потенциалните позитиви не смятам да говоря много – слънцето ми стига като мотиватор, за да загърбя Германия през януари, МОЕТО слънце обаче остава в Берлин, което означава, че не искам да отсъствам повече от три месец, било то и на Карибите ако ще събирам витамин Де без Него. Друг риск е превръщането в „стажант по професия“. Очевидна глупост е човек да работи, предоставяйки младостта и образованието си курбан на поредния работодател, който всеки три месеца мазно се усмихва на нови, не евтини ами направо безплатни, лица. Моят опит за намиране на компромисен вариант е следният – кандидатсвам за стипенидия, която да ми финансира разходите, защото да нямаш приходи не означава автоматично да влизаш в дългове. Това не е математически издържана аксиома, но е личният ми критерии за действителното приемане на стажантска позиция.

Каква е поуката? Каквато си извадите! Да завършиш медии е интересно, а пък да не говорим за комуникации, културология и езици – обогатяващо е. Обаче ако всички масово продължим не просто да се продаваме под цената си, но буквално да се подаряваме на тепсия, то в такъв случай сами сечем клона, на който сме седнали. Познато ми е усещането за стажа като шанс да се влезе в дадена фирма и да се заизкачва по този начин йерархичната стълбица. Кратка равносметка – кандидатсвала съм три пъти за практика на сегашното ми работно място, при това за неплатена такава. Надявах се да успея по този начин да вляза в системата и да остана там. Получих три отказа. Докато не намерих прозорец до затворената врата и не се прицелих в асистентска длъжност, която е по-адекватно обещетена и смислена от практиканската. Там нещата се случиха и получиха. Тоест, така се бях фиксирала в трамплина, че забравих, че имам и крака, с които да скачам (доколкото е адекватна метафората).

Много фирми конципират стажа като функционално звено за безплатна работна ръка, което е лесно заменимо и това си е част от дефиницията на позицията „стажант“. Ако желаете повече – заявете повече. Както казват масово успелите усмихнати чичковци с перфектни зъби по американските телевизии – „Think big“. И не нa последно място – избирайте си каузите, а и клаузите (в договорите). 

Успех!