- За всичко се плащаше. Проучване на подходящи университети, кореспонденция с университетите, заверка на копия, попълване на документи...

Докато тя ми изрежда колко пари е платила на консултантка в София, за да кандидатства за следване в Германия, аз само повдигам вежди невярващо. Нима има такива хора?

- Всяка среща с М. явно беше привилегия за избрани и затова се плащаше за самия контакт с нея. - пошегува се тя накрая.

На мен пък никак не ми беше смешно. Чувствах известна... агресия. Не към нея, защото е платила за неща, които всеки може сам да направи, ами към консултантската фирма, която има съвестта да взима пари за такива „услуги“. Колко ли още хора си купуват спокойствие?

Потискайки агресивните чувства, се опитвам да разбера. Представям си загрижените родители, които искат детето им да следва в чужбина. Представям си обърканата абитуриентка, която се страхува от неясното бъдеще. Представям си очакванията им, надеждата за по-добър старт в живота, който да компенсира дадените за (често пъти абсолютно непрактично и неадекватно) образование и подготовка. Може би при мен всичко това не е било толкова силно, защото съм родена в голям град. А може би е било и вече съм забравила. Кой знае.

Това, което много добре си спомням обаче и което може би е най-важният фактор в решението да наемеш консултант, за да подготвиш документите си за кандидатстване в чужбина, е един вид „авторасизъм“, усещане за малоценност, представата, че те, западноевропейците са някакъв вид по-висша култура от нас, източноевропейците, която ние , поне засега, не можем да разберем. Чувството, че те са по-напред в еволюционната верига и че на нас ни трябва още много време, за да се „развием“ (т.е. да еволюираме) като тях. Представата, че и културите са като отделния индивид и преминават през фази на „детство“, юношество, зрелост и т.н. и че ние, българите, още сме тийнейджъри, докато те, германците, вече са мъдри пенсионери, които „знаят как стоят нещата на тоя свят“. Та затова ни трябва „специалист“, който е инвестирал дълго време от живота си, за да разбере западноевропейците.

От сегашната ми гледна точка всичко това ми звучи абсурдно. Но много добре си спомням собствените си страхове от първия допир с немската култура. А този първи допир беше само по пощата, защото именно така се кандидатства. В този смисъл често срещаното изказване: „Ами то ако немският ти не стига сам да си подготвиш документите за кандидатстване, как изобщо искаш да завършиш образование на немски език?“ е доста късогледо, защото не стига до ядрото на проблема, а именно липсата на вяра в собствената ни култура.

Истината е, че немците далеч не са по-висша култура от нас. И далеч не са по-развити, по-добре организирани или пък пó, пó, най. Те просто имат повече пари. Не само обикновените хора, ами най-вече държавата. И когато има много пари, е много по-лесно да се организират нещата. В крайна сметка обаче, когато става дума за кандидатстване, единственото, което изхожда от (по-)добрата организация, е фактът, че всичко е написано в Интернет и човек като цяло няма какво да направи грешно. Консултантските фирми са излишни. Всеки от нас си има свой път и никой не може да каже кое е най-правилното точно за теб. Ако знаеш какво те интересува, това е достатъчен пътеводител. Дай си време да изследваш, дай си време да търсиш и да намериш, защото понякога онова, което ще намериш, не е същото като това, което си търсил, но пък е много по-ценно. И никой, абсолютно никой не може да ти каже къде накрая ще те отведе собственият ти път.

Затова смятам, че парите, дадени за консултанти за кандидатстване, са изгубени пари. В крайна сметка, ако хората се справят с кандидатстването в България, където информацията е скрита и се достига с много питане и ходене, не е ли логично да се справят и в Германия, където всичко е обществено достъпно и правилата са абсолютно ясни?



П.П. Ако искате да ви разкажем повече за кандидатстването в Германия и какви грешки човек би могъл да направи, пишете ни!

Здравейте отново и добре дошли из дебрите на конфузните ми спомени за стажантските перипетии. За тези от Вас, решили да си спестят първата част или просто предпочитащи първо да прочетат продължението на принципа „от главата за краката“, държа да кажа, че напълно Ви разбирам. Аналогично на „Междузвездни войни“, и тук хронологията не е решаваща (но не очаквайте джедаи)... И нека силата бъде с всички нас!

Стаж номер три –  залудо стой, залудо не пиши!

Всички хубави неща са три, казват германците. Моята версия на поговорката е: всички хубави неща са... хубави, пък колкото и да са на брой. Но да се върнем към практиката. За нея не съм сигурна какво да точно да кажа и как отново се случи, или си самослучих, практика. Привлече ме идеята да публикувам авторски текстове на български и немски език на интернационална литературна платформа. За първи път се потопих практически и в спецификата на интервюто. Дали научих нещо ново – не знам, но се запознах с една обогатяваща авторка, която е нестихващо женско вдъхновение. С шефката поддържах единствено скайп-комуникация, която се отличаваше с голяма интензивност всеки път, когато тя имаше нужда от мен, и с големи паузи, когато дойде време да получа сертификат за стажа, който между другото си и самонаписах, но това е повсеместна практика, пък и не върви човек да се оплаква от писане, когато стажът му се е състоял в... писане! Като цяло позитивите са на лице. 

Номер четири е пауза?

Снимка: clogsilk

Когато танцуваш салса ЕлЕй, свикваш да пропускаш четвъртия такт, защото той е пауза, която имаш наум, но рядко превръщаш в действителност. Сега съм на прага да затанцувам с конгата и да изляза от ритъма на самообещанието да загърбя стажантския етап окончателно. Ангелите ми са слаби обаче, когато имам шанса да прекарам зимата на карибското колумбийско крайбрежие, или поне да го гледам през прозореца на офиса, който вероятно ще обитавам през цялото време, естествено на доброволни (превод: безплатни) начала. За потенциалните позитиви не смятам да говоря много – слънцето ми стига като мотиватор, за да загърбя Германия през януари, МОЕТО слънце обаче остава в Берлин, което означава, че не искам да отсъствам повече от три месец, било то и на Карибите ако ще събирам витамин Де без Него. Друг риск е превръщането в „стажант по професия“. Очевидна глупост е човек да работи, предоставяйки младостта и образованието си курбан на поредния работодател, който всеки три месеца мазно се усмихва на нови, не евтини ами направо безплатни, лица. Моят опит за намиране на компромисен вариант е следният – кандидатсвам за стипенидия, която да ми финансира разходите, защото да нямаш приходи не означава автоматично да влизаш в дългове. Това не е математически издържана аксиома, но е личният ми критерии за действителното приемане на стажантска позиция.

Каква е поуката? Каквато си извадите! Да завършиш медии е интересно, а пък да не говорим за комуникации, културология и езици – обогатяващо е. Обаче ако всички масово продължим не просто да се продаваме под цената си, но буквално да се подаряваме на тепсия, то в такъв случай сами сечем клона, на който сме седнали. Познато ми е усещането за стажа като шанс да се влезе в дадена фирма и да се заизкачва по този начин йерархичната стълбица. Кратка равносметка – кандидатсвала съм три пъти за практика на сегашното ми работно място, при това за неплатена такава. Надявах се да успея по този начин да вляза в системата и да остана там. Получих три отказа. Докато не намерих прозорец до затворената врата и не се прицелих в асистентска длъжност, която е по-адекватно обещетена и смислена от практиканската. Там нещата се случиха и получиха. Тоест, така се бях фиксирала в трамплина, че забравих, че имам и крака, с които да скачам (доколкото е адекватна метафората).

Много фирми конципират стажа като функционално звено за безплатна работна ръка, което е лесно заменимо и това си е част от дефиницията на позицията „стажант“. Ако желаете повече – заявете повече. Както казват масово успелите усмихнати чичковци с перфектни зъби по американските телевизии – „Think big“. И не нa последно място – избирайте си каузите, а и клаузите (в договорите). 

Успех!