„Отнася се с нея, както би се отнесъл с детето си. Той би се отнесъл с детето си по същия начин. Играе си с тялото на своето дете, преобръща го, закрива с него лицето, устата, очите си. И тя продължава да му се отдава точно по начина, който той е избрал, когато е започнал играта. И изневиделица тя е тази, която го умолява, не казва за какво, а той й изкрещява да мълчи, крещи, че не я иска вече, че не иска повече да й се наслаждава, и ето ги отново впримчени двамата, приклещени в ужаса, и ето че този ужас се уталожва малко по малко, те малко по малко спират да се съпротивляват посред сълзите, отчаянието, щастието.“

Маргьорит Дюрас беше набелязан от мен автор след като прочетох невероятен биографичен текст от Виргиния Захариева, посветен на френската литературна икона и нейния турбулентен личен живот. Преди 2 седмици присъствах на културен фестивал в Картахена (Hay Festival) и една от плодотворните дискусии беше посветена на любими книги, вдъхновили съвременни гостуващи писатели. „Джейн Еър“ и „Любовникът“ бяха две такива творби. Първата, посветена тенденциално на любовта, втората - на еротиката, и двете обединени от нишката на страданието, което за пореден път ражда запомнящи се културни продукти в дългосрочен план. 

„Любовникът“, противно на очакванията, не е книга единствено за любовника и далеч не е просто еротична литература. Книгата е автобиографична и обрисува дерзаещия процес на порастване на Маргьорит Дюрас в Индочина, днешен Виетнам. „Бялото момиче“, както често бива възприемана и в последствие започва да се самоописва и самата тя, се впуска в продължителна връзка със заможен и доста по-възрастен от нея китаец. Чувството за обреченост пропива взаимоотношенията им. Той я въвежда в бездната на неутолимо сексуално желание, тя него - в непосилна, безпредметна и неминуема любов.

„Любовникът“ е автобиографична книжка със скромен обем и много съдържание. Тя е най-просто казано разпокъсана, абсолютно фрагментарна. Структурата й е хвърчаща, не повече от две страници читателят има удоволствието да проследи хронологично развитие на действието, след това следва скок във времето и това се повтаря отново и отново. Може би това е страничен ефект на времевата дистанция, породен от факта, че книгата излиза чак когато авторката е на 70 години, а се връща ретроспективно към спомените си от 15-годишна възраст. Може би.

Маргьорит разхвърля епизоди от живота на едно (всъщност на собственото) обречено семейство. То е оглавено от болна и очевидно неспособна да поема функциите си на такава майка. Други негови представители са големият брат, който излъчва потенциално престъпление и някаква опасна еротика; малкото братче, което единствено е опазило невинността си; и мизерията и безпаричието като главни действащи лица. Бащата е мъртъв, а съдейки по тоналността на повествованието, самото щастието е мъртвородено в този дом. В него всичко е преждевременно - порастването на момичето, смъртта на малкия брат, болестта на майката, появата на любовника. В какафонията на тази откъслечност, тялото и душата на френската тийнейджърка биват разсъблечени пред погледа на богатия китаец, който я превръща в нещо средно между свое дете и любовница. В своя любовница и в свое дете.

Желание...
за емоционална разхвърляност... 

Имам открита слабост към детските книги за възрастни, сред които като безспорен фаворит се се нарежда „Малкият принц“, но от сегашния момент вече се налага той да си дели победителската стълбица с тази тази нежна разходка към ценностите на детството и обратно. 

„Да убиеш присмехулник“ (1960) е най-известната творба от авторката Харпър Ли. Книгата е носител на наградата Пулицър, обявена е от Library Journal за най-добър роман на 20-ти век в Америка и се счита за най-добрия роман на всички времена във Великобритания. Като цяло това е книга, която няма нужда от допълнителна реклама, но фактът, че Стивън Кинг я препоръчва като смислено четиво, беше конкретният подтик да й обърна внимание. Въпреки тези плашещи предпоставки за разочарование се предадох на любопитството и не съжалих. Смятам, че книгата с достойнсто носи титлите си, защото успява да пренесе читателя в един поляризиран свят на игра, но и на конфликти, а пък детската неподправеност на езика и на душата са перлите в короната на тази класика.

В началото обаче тези похвали ми се струваха по-скоро прехвали. Като цяло действието се развивава плавно, представлява повествование през будните очи на 6-годишната адвокатска дъщеря Скаут. Историята предлага лесносмилаемост, но не и бърза сензация. Вероятно там се крие и нейната гениалност – тя представя детския свят, който се сблъсква с постоянни въпроси, ученически неволи и неразбиране на необходимостта от процеса на порастване и заменянето на лятната свобода с приспособяване към обществени норми (в случая на Скаут това буквално предполага смяната на панталон с рокля и на непосредствената искреност с учтивостта на добре възпитана дама). 

Към дотук близкия сценарии на тези, които си спомнят, че са били деца, се прибавят обществени нападки срещу цялото им семейство, породени от работата на бащата (Атикус), разбунил расистките настроение на (фиктивния) южен американския град Мейкомб, в който демонстрирането на расова омраза и третирането на чернокожите, а и на защитаващите ги, като заплаха за благоденствието на белите, отдавна са се сраснали с ежедневните ритуали на местните. 

Централна роля в света на Скаут играят още брат й Джем и техният общ приятел Дил, с когото прекарват летата, растейки неусетно. Дил от своя страна проявава нескрит интерес към съседската къща на Редлиевци, в която, според слуховете и детското му въображение, синът Бу Редли живее като затворник. Той е и протагонист на множество от разговорите и игрите им.

Детската идилия периодично бива помрачена от вербално насилие, което Скаут и Джем изживават, заради делото на Атикус за защита на обвиняем, но невинен чернокож, за изнасилване на бяло момиче. Една нощ неочаквано агресията над адвокатските деца ескалира и животът им е застрашен. В такъв критичен момент неподозиран приятел излиза от сянката на задните редици, наказвайки нападателя и давайки ценен житейски урок за човешката същност на тези, които са дорасли да го разберат, а Скаут, макар и изплашена и „малка“, проумява поуката – грях е да убиеш присмехулник – птицата, която никому не вреди...