- По коженото яке ви познах! - крещеше тя. - През хиляяяяда дееееветстотин деветдесет и пееета копаехте тука и не пускахте никой да мине! Познах ви...

Вторник по обяд. На спирката на площад "Славейков" се трупаха хора. Трамваите идваха, изплюваха хора, поемаха нови и си отиваха. На ул. "Раковски" ремонтираха тротоара и шумът от машините заглушаваше женския глас от таблото, който монотонно съобщаваше след колко време ще дойде трамваят. Само лудата успяваше да ги надвика и да разкаже за станалото преди 20 години. Разказът й сякаш никога не стигаше до края, защото тя изпадаше в дива ярост и започваше да псува, след което явно забравяше докъде е стигнала и започваше да разправя отначало. Поклащаше се в огромното си кожено яке, ръкомахаше и явно се чувстваше важна.

Реших да походя още една спирка пеша. Речта за строителството през 1995та ме изнервяше, прииска ми се да избягам от нея, за да не я чувам повече. Тръгнах с бърза крачка.

Само че не се отървах. Тъкмо се качих на трамвая и от задната му част се чу познатият глас:

- Искали да изучават руски език! Идиоооти! Това е престъпление! Това е предателство срещу Съединените американски щати! - след това продължи с равен глас също като в новинарска емисия. - По информация на властите броят на заподозрените е деветстотин осемдесет и пет...

Зави ми се свят. Никога не си бях помисляла, че е толкова трудно да следиш мисълта на луд. Исках да си запуша ушите, но знаех, че дори и да го направя, гласът й ще продължава да отеква в съзнанието ми и да разбърква логичните връзки, които толкова години съм изграждала.

Изведнъж ми стана смешно. Почувствах се както преди като дете, когато дядо ми непременно искаше да слуша парламентарния контрол и тъй като леко недочуваше, надуваше телевизора до краен предел. Интонацията на жената имитираше мелодията на парламентарните речи и - също като в детството ми - нямаше шансове да елиминирам смущението. Заслушах се в безумните й приказки, без вече да се опитвам да проследя каквато и да била мисъл и ми стана още по-смешно: жената беше като жив телевизор! Умело имитираше политици, журналисти и експерти, само че в главата й очевидно всичко с всичко беше свързано и едновременно с това в нищо нямаше смисъл.

За тазгодишния ми триседмичен престой в София видях повече психичноболни хора от всякога. Дали това означава нещо? Може би е просто случайност.

А може би не съвсем. Защото видях и много други индиции, които за мен бяха знаци за лудост. За бюрократичните такива няма да говоря, но най-впечатляващи бяха табелките в градския транспорт, например:

"Уважаеми пътници, бъдете европейци! Не рушете и драскайте автобусите!"

Единственото, което мога да кажа като коментар, е: Едно време, аз като бях ученичка, Европа беше континент, като това се определяше от местоположението й, а не от драскането и рушенето. И аз се възприемах като европейка, въпреки че голяма част от формулите по физика и математика бяха написани по чина ми в случай че ми потрябват на котролно...

"Уважаеми пътници, пътуването в право положение не е безопасно. Моля изпозвайте свободните седалки."

"Светофарите не са спирки."

Забележете, че тук "уважаеми пътници" липсва. Очевидно пътниците, които бъркат светофарите със спирки не заслужават уважение.