Неведнъж са ме питали как и защо започнах да танцувам. Реално на 8 години бях записана за първи път в Детски танцов състав „Албена“ в родния ми град Пазарджик. Единадесет години бях член на състава и буквално израснах в него. Чак на двадесет и две години на испанска територия открих доминиканската бачата за себе си и то по чиста случайност....

Да си еразмус-студент в Испания е повече от сбъдната мечта. Особено, когато градът е красив средиземноморски такъв, на улицата се редуват палми с цъфтящи портокалови дървета, а самият град мирише на прясно сготвена риба и чуррос с шоколад. Недостатъкът на еразмус-манталитета е прекомерната консумация на алкохол и честото парадиране с поведение тип отвързано куче след дългогодишно робство. Моите родители не просто никога не са ме връзвали, а даже от 12-годишна възраст два до три пъти седмично почти доброволно ме посрещаха от дискотека (горките). Съответно на 22 не просто не празнувах ежедневно свободията, породена от липса на родителски контрол, ами водех почти улегнал живот за стандартите на 22-годишните. Социалните ми контакти във Валенсия се състояха предимно от готвенето с 34-годишната ми съквартирантка от Алкала и ходенето на плаж с 45-годишната ми италианска колежка от курса по испански.
Последната отдавна беше загърбила необузданите си мераци, но имаше друга тръпка и все ме убеждаваше да отидем заедно на танци. Първият ни опит се увенча с провал – не успяхме да намерим съответния клуб, защото не беше на картата и никой не можа да ни упъти. Вторият път бяхме още по-решени да го открием и успяхме. Опиянени от краткотрайния си успех, и двете се заоглеждахме с нескрит ужас в празното помещение. Там нямаше никой друг освен нас, един 150-килограмов мъж и персонала. Клубът се казваше Кафе бачата, име, което освен, че звучи някак звънливо и почти вкусно, не пораждаше конкретни асоциации в съзнанието ми. След десет-минутно сконфузно озъртане, попитах бармана къде по дяволите са всички. Оказа се, че те още вечеряли, все пак беше (само!) полунощ, а (неофициално) партитата във Валенсия започвали в 3 сутринта. Николета, италианската ми приятелка, сърбаше безалкохолен коктейл с кисела физиономия, а аз бях на път да приема и второто поражение и да се откажа от опитите си да се докосна до салсата в този красив град.

След броени минути, очевидно поради липсата на избор, пълничният мъж, чиято възраст ми беше невъзможно да определя, ме покани на танц. На тениската му пишеше „Аз обичам бачата“. Виждайки колебанието, изписано на лицето ми, той ми се усмихна и каза: „Не се притеснявай, аз съм учител по танци“. Аз кимнах и се заоправдавах, че не танцувам салса, мислейки си: „Да бе, да, а аз съм космонавт.“ Все пак реших да му дам шанс. Оказа се, че всъщност той дава шанс на мен. Хорхе Елисондо наистина се оказа учител по танци. Докато клубът се напълни в 3 часа сутринта, той вече ме беше научил на основните стъпки на бачата, необходими, за да го следвам, а до 5 сутринта вече бяхме цяла танцуваща бачата-сензация. До ден днешен съм му безкрайно благодарна, за времето, което ми отдели. Да танцуваш с него е подарък, защото той кара жените да се чувстват като принцеси по самия начин, по който ги води. Това е изкуство, което се отдава на малцина.

Същата вечер не танцувах салса, а нещо, което се оказа много по-близо до мен. Не получих това, което търсих, а нещо по-подходящо за самата мен. Преди да си тръгне, израсналият в Далас, но с мексикански корени и пътуващ по цял свят Хорхе ми каза нещо толкова просто: „Продължавай да танцуваш, можеш да станеш много добра!“ На другия ден вече се бях записала в едно училище по танци, бях му станала фен в ютюб, фейсбук и до ден-днешен поддържаме контакт, когато той идва да преподава в Берлин. Може би ако не ме беше окуражил нямаше да продължа или не по този начин, но той повярва в мен, а аз повярвах, че го прави чистосърдечно. 

***

Вече втора седмица водя самостоятелния си курс по бачата в едно берлинско училище. За мен това е предизвикателство от нов тип, защото показвам и мъжката, и женската роля, като се стремя да отделя достатъчно време и на логиката на движението, за да им предам усета за него, вместо да ги превръщам в имитатори на фигури. Защото очаквам мъжете да водят като Хорхе, за да имат шанса жените да се почувстат като танцуващи принцеси. Първият час беше безкрайно забавен и невероятно предизвикателен. Мъже и жени на различна възраст излизаха за първи път по подобен начин от комфортната си зона, някои от тях никога не бяха танцували каквото и да е. В очите им се бореха възхищение и свян. Един от тях постоянно ме питаше нормално ли било да се чувства смехотворно и дали не изглеждал като клоун. Интересното в случая е, че той е добре-сложен мачо с агресивни татуировки, който очевидно посещава(ше) курса заради приятелката си. Същевременно той се справи най-добре от всички и аз наистина вярвам, че има страхотен потенциал. И му го казах простичко: „Продължавай да танцуваш, може да станеш много добър“. Той се изчерви и ме погледна невярващо, някои хора се ужасяват от комплиментите, защото не знаят какво да правят с тях. Аз включително...

Една седмица по-късно се появих за втория урок половин час преди започването му. За моя изнанеда, не бях първата! В залата вече гореспоменатият господин убеждаваше приятелката си как другият път трябвало да дойдат още по-рано, за да тренират. Защото искал да стане много добър...

Не твърдя, че заслугата за нарасналата му мотивация е само моя, но ако съм допринесла и за един процент от нея, то съм изпълнила една от основните педагогически, а и общочовешки задачи, които имат силата да променят мнението на хората за самите себе си към по-добро. Било то в сферата на танците или на която и да било друга, която ни вълнува! Ние всички имаме потенциала да станем много добри!

– Здравей, много се радвам, че най-после можем да се запознаем на живо, аз съм езиковед, видях във фейсбук, че също говориш няколко езика, – започва ентусиазирано да ме словозалива моята нова ученичка по танци, впечатляващото в случая е, че разговорът протича на... български (по време на немския Великден в училище по карибски танци)...

– Езиковед?, – откога не съм чувала тази дума! – Ами, не бих казала, – започвам да разсъждавам на глас като анализирам смисъла на въпроса й, който май не ми е съвсем ясен, съответно и отговорът е уклончив, – просто обичам да уча езици, а и така се стекоха обстоятелствата покрай ученето ми ... Но, ти си... германка?

– Ами, не съвсем, наполовина, – казва тя, а по лицето й се прокрадва досадата, с която се сблъскват хората, който ежедневно биват разпитвани за „екзотичния“ си произход, „симпатичния акцент“ и други такива етикетиращи формалности –  учила съм в Русия, после живях десет години в България, където преподавах в няколко университета, – казва дамата, а аз се вглеждам в леко мургавата й кожа, в очертаните й очи тип „лястовиче крило“, една преливаща от мотиви амалгама между култури е езици. Вече ми е симпатична. И хич не ме вълнува каква е по паспорт.

– Впечатлена съм! Това е толкова ... уникално, – казвам аз и ту й говоря на немски, ту на български, за разлика от нея, която сияе от удоволствие, аз съм като ударена от метеорит и жестикулирам некоординирано, а колегите ми ме гледат в недоумение, понеже нищо не разбират.

Минути по-късно дочувам как тя вече говори с шефа ми и му споделя, че се е записала на курса, защото видяла, че го води българка! Е, това официално е първият случай, в който националността ми има такова благодатно влияние върху страстта ми към доминиканската бачата...

– Още като я видях на снимка, познах, че е българка, с тези й черти, няма как да е нито рускиня, нито полякиня, а и фамилното й име и това на родния й град етимологично произхождат от турски и oзначават...,– нарежда  тя, рекламирайки ме далеч по-добре от самата мен. Междувременно в ушите на шефа ми това звучи като: „Тя подписва договор за дванайсет месеца, това прави общо...“. Всеки с проблемите си, както е казал народът...

– Българка! Това са моите хора, затова съм тук, – продължава тя с ниво на патриотизъм, каквото отдавна не съм срещала у българин, камо ли у чужденец, който е имал само временен контакт с пъстрата ни родина.

– Може ли да те помоля за нещо, – връща се тя към разговора с мен, а аз примигвам в недоумение каква ли би могла да бъде молбата й при все, че очевидно е доста подготвена и вероятно знае какво търси и къде да го намери.

– Ами, надявам се бих могла да ти помогна, – смотолевявам в изчакваща позиция.

– Живях толкова години в България, а така и не успях да се науча... а ето те теб, хем българка, хем учителка по танци, идеалната комбинация.

– О, сигурно имаш предвид някой народен танц, те не са ми силата, но бих могла да се консултирам с хора, с опит в тях, и да ти покажа нещичко...

– О не, те не са ми проблем, но виж за толкова години така и не успях да се науча на кючек!

– Нито пък аз...