Какво е общото между загубен чорап, преяждане с шоколадови бонбони с ром, счупена фиба за кок и рисувани мустаци с молив за очи?

Много просто – състав „Албена“! За 11-те години, танцувайки от детството към пубертета, изпогубихме много чорапи по различни физкултурни салони и незаключващи се пробни. Бяха изядени неприлични количества бонбони по международни бензиностинации, оползотворени много продукти за коса, които да фиксират непослушни кокове и нестоящи мирно госпожици.

Вече поотраснали, овършавахме предястията в някой и друг пазарджишки ресторант с пищни руско-цигански шалове... Защо ви разказвам всичко това? Защото за мен е урок по надскачане на егоизма на личността в името на колектива, но не политическо-идеологически такъв, а един доста по-простичък и непретенциозен – този на Човека. Сплотеност.

„Момичета, много сте, а солистичният костюм е един, заставайте зад какичката и учете партията самостоятелно, която се справи най-добре, тя ще влезе в танца.“ Такова и други подобни изказвания от ръководителката на състава бяха ежедневие. Неуместно е да я нарека само по този начин, все пак тя беше създател, творчески ръководител, учител и хореограф, на моменти пъдар, в други – цербер, но винаги душата и пулсът на нашия колектив. В нейно отсъствие нищо не беше същото, нямаше тръпка измъкването нелегално по средата на репетиция до толетна, нито обиколките в дъжд из виенския пратер въпреки забрана за излизане сами, докато тя се грижеше за някоя от болните ни колежки... Конкуренция. Авторитет. Респект. 

Старата школа. Пъстри танци, пищни костюми, бели цвички, стегнати кокове, желязна дисциплина, безкомпромисна критика – архайчна носталгия?

Така израснахме ние във и чрез танцовия състав, който съпровождаше образованието ни. Не извънучебна дейност, а второ училище, което неминуемо става част от опитите ни да се самоизявим, със, чрез, въпреки другите.
Момичето, с което имах най-голямата детска вражда въз основа на конкуренция за солистична партия, се превърна в толкова важен за мен човек, че и до ден днешен се възприемаме като родни сестри. Мотивация. Завист. Любов? Любов! 

Беше дълго 9-дневно турне до Беларус, безумна организация, която предвиди 6 дни път и 3 дни изява на международен конкурс. Ние отидохме, видяхме, спечелихме! Пътувайки обратно към България вече си бяхме омръзнали, половината момичета бяха с варицела, една девойка беше на системи, а най-малките сред нас хленчеха за майките си непоносимо. Споменът за наградата не ни топлеше достатъчно, че да пренебрегнем неудобствата на натоварен с 30 деца автобус. Стигайки на сръбската граница ние вече бяхме в еуфорията на завръщането. Шофьорът улавяше вече българско радио, по което в съответния момент звучеше „Бяла роза“. В полунощ ние така се развълнувахме, че слязохме като една от автобуса на „благоуханната“ бензиностанция, хванахме се за ръце, толкова различни, изморени и до скоро задрямали, ние се усетихме. 

Може би за някои други посетители на бенсиностанцията е било страна гледка да наблюдават 30 деца, хванати за ръце на играят криво хоро в полумрака и да пеят с цяло гърло. „Моите момичета!“, това беше гордостта на учителката ни, синтезирана в чист вид. Родолюбие. Задружност. Носталгия. Колектив. 

Липсвате ми!