Показват се публикациите с етикет филми. Показване на всички публикации

„Кожата, в която живея“

Понякога живея в кожата си, друг път направо съм извън нея, но като цяло се побирам в генетично-биологично зададените ми параметри и съм в хармония с опаковката. Или поне в момента, след половин час може и да съм размислила... 

Когато се говори и пише за кожа, не рядко се прибягва до козметично-естетически набор от познания и открития. Ако до определен момент професията пластичен хирург ми звучеше плашещо, то след гледането на един от шедьоврите на Алмодóвар, „Кожата, в която живея“, споменът за Антонио Бандерас в главната роля промени драстично перспективата ми.

За самия Антонио би могло много да се каже. Великата Изабел Алиенде споделя в Тед една от еротичните си фантазии с вече зрелия красавец, която се доближава до собствените ми представи: „Една от тях е как слагам голия Антонио Бандерас на мексиканска тортила, покривам го с гуакамоле и салса, навивам го и го изяждам.“  И на вас ли ви се задействаха стомашните сокове? Ай, ай, ай, ай ми амор, ай, ми морено де ми коразон...

Обратното към кожите и техните собственици. Хората, които не са гледали гореспоменатия филм, а имат желанието да го направят, вероятно би трябвало да спрат да четат статията на това място, защото следващите редове ще развалят ефекта на изненадата, или както се казва вече на български, са си чист спойлер (не, Бабо, не бройлер, това е друго!). 

Филмът представя историята на блестящия хирург Роберт Ледгард, който достига майсторски висоти в областта на култивирането на кожна тъкан, нечувствителна към изгаряния и ухапвания. Нелегалните експерименти върху хора довеждат да забрана за по-нататъшни опити в насоката. Роберт обаче не спира до там. С помощта на единствената прислужница, която запазва на длъжност и която, без той да подозира, е биологичната му  майка, успява да култивира години наред плодовете на опасна тайна. Мотивацията му обаче е далеч от алтруизма. Той продължава опитите си на гърба (буквално и преносно) на Вера – атрактивна млада жена с топли кафяви очи. Тя е човекът, върху когото работи, държи като затворник в къщата си, наблюдава постоянно, спасява от опит за изнасилване и на един етап дори допуска в сърцето и леглото си.... 

Оказва се обаче, че експериментът далеч надхвърля трансплантация на кожа, а включва и редица хирургически намеси и хормонални препарати за смяна на пола. Постепенно пред зрителя се открива историята на Вера, която преди да попадне в ръцете на Роберт е била мъжът, който изнасилва Норма, единствената дъщеря на хирурга. Престъплението, което бива извършено спрямо наивната, но невинна млада жена, я довежда до психоза, в следствие на която тя прекарва осем години в клиника за душевно болни, където преждевременно слага край на живота си. 

Защо Ви е да си губите времето с подобен филм за престъпници и душевно болни медицински гении? В следващите редове споделям личната си мотивация, а решението предоставям на Вас:

1. Филмът е не случайно носител на наградата BAFTA за най-добър филм, както и на 65-тите британски филмови награди. Бива номиран за наградата на Golden Globe за най-добър чуждоезичен филм, както и за 16 от категориите на Гоя. Той буквално влиза под кожата. Комбинацията от актьорската игра, режисьорския опит на Алмодóвар (чийто фен генерално не съм, но заслужава адмирации) и потресаващата история, наречена „филм на ужасите, но без писъци“, го превръщат в незабравима лента.

2. Езикът е красив. Ако и вие харесвате испанското благозвучие, то това е един от филмите, които са лесни за разбиране и в оригинал. Пък и гласът на Антонио звучи по-добре от дублираната версия.

3. Лентата е предизвикателство и то в дози, колкото душата поеме, защото разумът първи би напуснал кино-салона или натиснал пауза-бутона на плейъра вкъщи. И все пак, има нещо гениално в тази психопатска-прецизност на работата на Роберт, нещо търсещо топлина и надежда в погледа на Вера и нещо дълбоко абсурдно в лавината от човешки постъпки, стартирали от насилието над напълно беззащитното момиче. „Кожата, в която живея“ не е само филм за жертвата, но и такъв за волята, борбеността, непреклоността, отмъщението и гениалността. Три години след като го гледах имам доста ясен спомен дори за детайлите в него. Един мой учител по испански твърдеше, че щом културен продукт те води до дългосрочен размисъл, то тогава наистина става въпрос за изкуство, а не за краткотраен кич. 

4. За тези от Вас, които още се колебаят дали да инвестират 120 минути от живота си в гледането на този контроверсен филм – споменах ли, че Антонио Бандерас е в главната роля?! 


Директор: Педро Алмодовар
Сценарист: Аугустин и Педро Алмодовар
Година: 2011
Оригинално заглавие: La piel que habito
Език: Испански
В главните роли:
Антонио Бандерас (Роберт)
Елена Анайа (Вера)
Ана Мена (Норма)
Мариса Паредес (прислужницата Марилиа)
и др.

Още по темата: IMDB, Википедиа.

(Препо)даване

„Образованието представлява процес, а не предмет. Обаче като се замисля, някои от учителите ми като нищо биха могли да бъдат заместени от чийзбургер.“
Тери Пратчет

„Това не е моето темпо“, крещи във фалцет истеричният диригент, който въплъщава най-големия кошмар на студентите в музикална академия в Принстън, но и представлява най-голямата им мотивация за дисциплина и развитие. Имам предвид филма, спечелил много отличия от световно (не)известни институции: Whiplash (Камшичен удар).

Сюжетът е едновременно монолитен и многопластов, представя емоционалния катарзис на амбициозен барабанист и неговия далеч от уравновесеността, но убеден в менторските си качества, диригент. Колкото и зверски и безпардонни да са методите на диригента, те имат цел – да мотивират музикантите да надскочат себе си. При такива словесни, и не само, удари, човек има две опции  – да се счупи или да полети.

Причината този филм да съпровожда мисловния ми процес трети ден се състои в убедеността ми, че присъствието на вдъхновяващ ментор в живота на човек бележи до не малка степен неговото развитие. Не твърдя, че желая да бъда ругана и замеряна със столове от страна на авторитети, тъкмо обратното. Най-мотивиращо за мен винаги е било доверието, което учители са ми гласували и съответно, нищо по-плашещо от понижаване на гласа и разочарование в погледа им. Те възпитаха у мен лоялност, а не страх; дисциплина, а не покорство; любознателност, а не любопитство. 
Снимка: CollegeDegrees360

Ако се чудите защо редя архаични термини, излезли като от читанка от 90-те, то трябва да призная, че навиците ми от онази епоха ме съпроводиха до края на висшето ми образование. Никога не закъснях с предаване на курсова работа, тя винаги биваше изпратена седмици преди крайният срок, защото просто не мога да гледам на ангажимента по друг начин (или 'щото съм зубър). Така, както от първи клас сядах на кухненската маса и си пишех домашното преди да посегна към обяда. Докато сме на кулинарна вълна се изкушавам да вметна, че не всички учители по образователната стълбица на последното десетилетие имаха реално какво да предложат на академичния свят. Някои от тях като нищо действително биха могли да бъдат заменени с чийзбургер. Но вселената уравновесява везните, да стискаме палци, че скоро ще отдели енергия и за Софийския университет и ще вдъхне на влизащите с двойки бъдещи педагози малко съвест и мотивация, че да се научат да пишат преди да застанат фронтално пред „бъдещето на България“. 
Снимка: Roberto Verzo

В шеги и закачки се отклоних от темата, а именно – ролята на учителите в живота на всеки/ някои от нас. Оставям на страна безпорния факт, че родословното ми дърво е натежало от педагози, което обуславя симпатиите ми към тях и благодарността ми пред търпението им, когато не те искаха да ме изпитват, а аз ги преследвах с учебника, защото държах да съм подготвена на следващия ден в училище.

Следващият ден, който нямах търпение да дойде. Затова и до края на средното си образование продължих да купувам цветя на 24 май. Не само за да подпомагам просперитета на цветарската индустрия, давайки три лева за роза, която иначе струва един, а защото образованието е реципрочност, при която малките жестове правят чудеса.

Днес аз също преподавам, но не съм педагог. Имам учители, които ме вдъхновяват, но и съм в търсене на нови, за да продължа да се развивам.
На всички учители не само по професия, а по призвание, благодаря за смислените житейски уроци. Защото във време на фастфууд и на фона на все повече интелектуална пластмаса, Вие наистина сте бисерът, който „в кал не се топи“. 

Честит 24 май!