Испания е известна с много красота, подправена с вкуса на средиземноморски темперамент. За много българи тя е, или поне беше, икономическа алтернатива за предпочитане пред заплащането на родна територия. За германците тя е възможност за досег със слънцето на достъпна цена. За мен самата е чисто и просто спасение с вкус на сангрия.

Животът е многолик. Спестявам на уважаемия читател словоохотливи дефиниции. Това, за което нямам време да мисля на фона на планираното берлинско ежедневие, е фактът, че освен отговорност, работа и почивка, той е и магия, която те заставя да я отразиш чрез себе си, дори и невинаги да искаш да вярваш в присъствието ѝ. На това ме научи Барселона.

Парк Гюел е една от основните туристически атракции за взаимно избутващи се камеромани, способни да получат кожно изгаряне от прекомерно излагане пред фотосветкавица. Самата аз безкрайно обичам да пътувам, но човешките маси от културоконсумиращи са в състояние да провокират не най-дружелюбната ми човешка проекция. Бях на път да се наметна с нея и с типично мрънкащо разочарование да заклеймя масовия туризъм, когато нетипично за слънчева Испания се занизаха дъждовни капки, за да измият тягостните настроения. В учудването си от развоя на времето, испанската ми приятелка и аз забързахме към най-близкото подобие на закрито пространство в самия парк, проектиран от Гауди. Между неподражаемите архитектурни острови се бяха събрали вече доста посетители, някои - насядали по земята, други, продължаващи да се снимат. За моя приятна изненада скривалището бързо се трансформира от подслон срещу метеорологични колебания в подиум за красота на група музиканти, които твърде много харесах, за да характеризирам като „улични“. Без да съм ценител на класическата музика, разпознах хармонията на класически симфонии, които съдържаха много повече. В тях отекваха звуците на многобройни часове на упорито упражнение, синхрон между хора, които очевидно бяха рамо до рамо, защото го желаеха, любов към музиката, която просъществува под предтекст на събиране на дарения в шапка, а всъщност тя даряваше хармония на хората.

Присъствието на музикантите между внушителните колони с цвят на карамел,
благодарността на хората, че „изгубеното“ им време се превърна в обогатяващо, облагородяващата енергия на състоянието на взаимно изживяване, преобразиха присъстващите. Видях го в замечтания поглед на приятелката си, в чиито очи се отразиха (не)изминали любови, в азиатските туристи, които се отказаха от камерите и се насладиха на настоящия момент, без да се опитват да го документират, във влюбената двойка, която не спря да се гали, усетих го и в себе си, намирайки се между смисъла на времето и времето на смисъла. Попадайки на място, което прилича едновременно на декор от филм с Хавиер Бардем и същевременно се доближава до личната ми представа за облика на захарната къща от приказката за Хензел и Гретел, аз започнах да вярвам в космическата хармония на човешката взаимонеобходимост. Чувството за любов и закрила ме обзе напълно  и ме изпрати обратно към спомен за подобна емоция. Тогава бях на 6, крачех по слабоосветената стълба в пещера, пълна с прилепи и, обратнопропорционално на логиката, се чувствах обичана и защитена, обградена от родителите си по пътя нагоре в Дяволското гърло. И до ден днешен, когато заседна временно в определено дяволски гърло, си припомням, че дестинацията не е плашеща, ако си в добра компания. Барселона ми пропомни, че носиш ли любовта в себе си, то тя заема мястото си в пъзела на човешката картина и прави самия теб (а и околните) евентуално по-добри?!

A.: Женските списания се предполага, че са отъждествена писмена форма на женската душа. Тези сравнително кратки статии с много естетически снимки на сочна салата, модел, захапващ ябълка или друг с метър в ръка, който обръща строен крак с рахитично телосложение, за да онагледи статия за борба с целулита. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам женски списания, чета ги периодично от 15-годишна възраст, особено подходящи са при дълъг път с БДЖ, грип, засягащ стомашно-чревния тракт или досадна студентска работа пред монитор, когато трябва да изглеждащ съсредоточен пред екрана. Нима това е женската душа? „Не е! Не е!“, крещи обиденото ми его и ми обявява краткотрайна война. Това, което ми прави впечатление не е всъщност фактът, че повечето статии в подобни женски формати са нескопосано преведени от английски, украсени с порнографски снимки за привкус към статиите за поддържане на либидото ДОРИ след брака (звучи впечатляващо, трябва да признаем).
В интерес на истината ми се струва привлекателно да се прибера вкъщи след уморителен ден и да oтворя четива, които ме карат да мисля, да се чувствам отъждествена с теми и интереси на съмишленици и да се развивам в посока на себепознанието. Това се оказва немалко предизвикателство, имайки предвид, че от 15-годишна възраст до сега се сблъсквам с буквално едни и същи неща. Всяка година, прибирайки се в България, грижовната ми майка ме запознава с българската преса и ми поднася кафе със захаросан опит да опишем женските необходимости, които сякаш са спряли да еволюират според редакторите на гореспоменатите издания... 

З.: Казват, че най-отличителното качество на жените била грижовността. Затова, прочитайки за чудодейните свойства на някой антицелулитен крем, ние жертвоготовно се втурваме към магазина да спасяваме задниците на целия свят: собствените си от целулит, а пък тези на козметичните концерни - от фалит. Такава е женската душа: себеотдайна, вечно подготвена да се разголи пред света, показвайки силата на волята пред глада. Аз отдавна се отказах да спасявам когото и да било. В течение на творческия процес, свързан с дипломната ми работа, комуникацията с депресивната ми женска душа се изразява в егоистични екскурзии до буркана с течен шоколад, въоръжена с лъжица в ръка. И ако шоколадените ми ексцесии противоречат на идеалите, проповядвани в някои списания, то поне шоколадът, за разлика от последните, задоволява глада ми за нещо истинско.

Като малка често обичах да дъвча краката на барбитата си. Гумата се огъваше в устата ми, зъбите ми се впиваха в меката тъкан, която отскачаше със синтетично съпротивление. Моите кукли никога нямаха целулит. С каквото и да ги хранех все си оставаха слабички и спортни като манекенки от списание. От друга страна, четейки днес лъскави и прясно изпечени списания с изображения на манекенки върху тях, примлясквам и усещам отново така познатия гумен вкус на куклени крака. След това затварям списанието и се втурвам не към магазина, а към широкия свят, пълен с изненади, сладко-горчив и наситен като течен шоколад...

А.: И докато моята колежка поглежда към широкия свят за отговори, аз потъвам в дебрите на женския си хороскоп, обещаващ ми тази седмица „любовни предизвикателства, проблемна комуникация с колегите и необходимост от пътувания“. Или това беше предложението за вчера, или беше миналато седмица. Нима има значение щом вярваш. Женските списания са мъртви. Да живеят женските списания!

За първи път не искам да се съглася с Вазов. За разочарование на многоуважаваните от мен учителки по литература, този път не смятам, че „Лудите, лудите, те да са живи!” е продуктивно мото. Лудостта, както и нормалността, са субективни, безспорно, предполагат наличието на база за сравнение, според която да бъдат преценени. Не смятах и не ми се искаше отново да се намесвам в тема, която не ме предразполага към креативност, а към гняв, но политическите абсурди ме водят към друго състояние на духа, а именно: „Не пей ми се, не смей ми се...”.

Ровя се в архивите на закърнелите ми литературни познания, но там така и не намирам герой, който да оприлича с, не в добрия и симпатичен смисъл, лудия Волен Сидеров. Нито Лъжливото овчарче, нито бай Ганьо изпълват критериите на тази безмерна дивотия. Тази патологична имитация на фанатични предшественици, в чиято бледа сянка се опитва да стъпи така наречената политическа фигура, ме навежда на мисълта, че са прави германците в днешно време да гонят нацистите като компенсация на миналото. Защото омразата е опасна. А точно в градове като моя роден (Пазарджик), в които етническата непоносимост расте по повод на нелесното съжителство на ромски и изчезващи по брой български представители, процентът на гласувалите за АТАКА беше на последните избори притеснително висок. Не се славя с пословична толерантност спрямо малцинствата, но да си избираме невменяеми партии, които вървят из София и бият, блокират града и заплашват масово със селска саморазправа, някак се отдалечава от представата ми за развиваща се европейска държава.

Всички се възмущаваме от факта, че в международните медии не се пише за протестите в България. Като човек, работещ в такава медия, днес започнах деня с предложение към редактора, това да започне да се случва. В следващия момент се опитах да си представя как точно да обясня на немските си колеги, че националистическите настроение, които те преследват със затвор, в България стават ежедневие, че един не особено умен имитатор на техния Führer вършее из софийските улици и се опитва да щурмува българските медии.

Наистина не знам дали е смешно или плачевно, но подобна равносметка не искам да изричам гласно, не защото ме е срам от мнението на колегите си, за 5 години националността ми ми донесе много изявени предразсъдъци, част от които са били дори заслужени. Не ме е срам от тях, а от себе си. Не ми се иска самата аз да приема факта, че политиката се изражда в ненормалност, а преекспонираната лудост бива преопакована като политика...

От днес отказвам да работя за спасението на света. Отказвам да съдействам за свободата на словото, равенството между хората, справедливото заплащане, за строежа на нови детски градини, за достъпа на студентите до качествено образование, за развитието на младежите... Подавам оставка като спасител на света! Не искам повече да бъда Млада сила! Или поне не по професия.

Средностатистическа сряда, влак с дестинация Берлин-Франкфурт Одер, времето е белязано от непродуктивна борба с унгарски разговорник и опити за заглушаване на някои миронарушаващи съпоставки с особени български феномени.

Да учиш унгарски е като да си просиш мускулна треска на езика. Моят от 5 години страда от присъствието на 3 умлаута в немския (ä, ö, ü), които на фона на тъмните и светли, кратките и дълги гласни в унгарския, чиито точковидни украшения допринасят за впечатлението на четене на изречения, страдащи от дребна шарка, са абсолютно смехотворни. Докато се опитвам да си представя ситуация, в която бързо благодаря на касиерка в Будапещски магазин, давайки лежерен израз на благовъзпитание, облечено в благозвучието на 3 умлаута (köszönöm), на заден план в съзнанието ми звучи като кофти радиостанция друг лайтмотив. Мисля си, че докато се возя в добре климатизиран влак, приятелите ми от детинство протестират сред жегата на асфалтни изпарения и гняв из софийските улици. Самоубеждавам се, че нямам правото да се самоопределям като съпричастна, докато се възползвам от шанса да живея другаде...

Унгарският е наистина впечатляващ, аглутиниращ език, който се щади от предлози подобно на българско правителство от интелектуалци. Формите за множествено число представляват наслагване на съответни наставки на принципа корен+наставка за множествено число според звуковата хармония на предходната гласна. Съответно в Бълария се избират политици на принципа корупционна история или поне склонност към такава+безочлива манипулация на закони до принижаването им до абсурд съгласно собствени интереси. Що се отнася до произношението, и в двата случая често многократното слушане на изговореното си остава абсолютно пъзелно, тъй като рядко е съгласувано с конвенционална логика.

снимка: Борис Лалев

Откакто се завърнах от кратък престой в Унгария, период, който се застъпи с невъобразими събития в българската псевдополитика, не спирам да си задавам въпроса, защо все по-често ми се налага да се обръщам към преводачи, за да си обясня определени явления. За унгарския имам алиби, но фактите, протестите, ескалирането на обоснована неприязън не мога да подмина, защото провокират иначе срaвнително здравия ми разум.

Обратно към аглутинацията. Ако прибавим към любовта към родината наставка за множествено число на извършителите и маркираме получателите на дадени наказателни мерки, стигаме до логиката на едно от най-красивите признания: 

Може би добра основа, но докато вдигнем къща върху нея, още много учебници и учители ще трябва да сменим...

снимка: Борис Лалев

Концепцията ни е до болка позната, израснали сме с клипчета на яздещи каубои и съседки, които водят разгорещени разговори за невероятно щадящо ръцете веро за чинии. Лично аз си пеех „Пуловерът на татко аз обичам и често тайничко си го обличам“, още преди да науча азбуката. До тук нищо фатално, децата се вдъхновяват лесно от лъскавите, шумни, забавни реклами. Притеснителното е обаче, че вече дори на бебета на 9 месечна възраст се гледа като на бъдещи консуматори, които скоро ще проходят, ще разпознаят етикет или опаковка в магазина и с блеснали очички или с потупване на краче, ще измолят някоя ненужна покупка от озадачените родители...

След почти доброволен скок в детския маркетинг и неврологичните проучвания на покупателните ни наклонности покрай належаща курсова работа се вдъхнових дотам, че да започна дори и да се притеснявам за когнитивните си способности. Или за остатъка от тях след изпирането им с Ariel, напояването с Cola и препрограмирането с Аpple. Небрежно скициране на ситуацията:

Полицаят ръкомаха усилено. Той набива спирачки и отваря прозореца, изключвайки климатика.

- Добър ден, мосю! - поздравява полицаят.

- Добър ден, татко! - отговаря той. На никой от местните езици в Гвинея няма формата „Вие“, затова и хората рядко я употребяват на френски. Ако искаш да покажеш уважение към някого, наричаш го „мамо“ или „тате“. По-голямо уважение от това към родител, здраве му кажи.

- Дай ми нещо, господине. - примолва се полицаят. За сметка на това „господине“ не е особено учтива форма, а по-скоро начин да покажеш, че някой ти е чужд.

- Приятен ден, татко. - той му подава една банкнота от 4000 франка и потегляме.

- Какво нарушение направи пък сега? - провиквам се аз от задната седалка, надвиквайки музиката. Думата „нарушение“ в Конакри, Гвинея има доста относителен характер предвид факта, че почти няма светофари (пък работещите са още по-голяма рядкост) нито пешеходни пътеки, мотоциклетите изпреварват от дясната страна, а колите дори понякога се качват на тротоара, за да изпреварят.

- Никакво нарушение не съм направил. - усмихва ми се той великодушно. - Човекът просто искаше да му помогнем финансово.

Аз кимам неразбиращо. 4000 франка са по-малко от един лев. Никакви пари! Дори и в Гвинея с тях не може да си купиш един литър минерална вода. Може само да пътуваш две спирки с препълните микробуси в крайните квартали. Но не повече от две спирки, после ще те свалят от колата, защото нямаш пари. Ако на български полицай дадеш едно левче като подкуп, мисля си аз, като нищо ще се окажеш в затвора за обида на държавен служител. Моят събеседник сякаш отгатва мислите ми.

- Полицаите тук са много лошо платени. - казва ми той. - С тяхната заплата не можеш да издържаш семейство.

- Но с такъв минимален подкуп -възразявам аз - не помагаш особено на (в повечето случаи) многобройната им челяд.

- Да, но помисли си какво ще стане, ако днес още десетима му дадат по 4000 франка. Ако още петима са направили нарушение и му дадат по 10 000 франка, за да ги пусне. Дали няма да събере пари? Пък и това не е точно подкуп, ако не си направил нарушение. Това е по-скоро показване на уважение.

- Как може да кажеш, че уважаваш такъв държавен служител? - недоумявам аз. - Та това си е чиста просия! Нима се чувстваш сигурен при мисълта за такава държава?

- Кой говори в момента за държавата? - пита ме той. - Аз показвам уважение към човека, пък държавата... тя се управлява от корумпирани политици. Това ни е проблемът тука в Африка. Тях не ги уважавам! Тоя беден човечец няма нищо общо с държавата. И той като всички нас страда от нея.

Аз спирам да споря. Знам накъде ще се извърти разговорът. Политиката е мръсна работа, никой свестен човек не си пъха ръцете там и така нататъка. Усещам как ще го обърна на български, защото се чувствам почти като в България.

Знам, че меланхоличните чувства към политиката не са чужди на никои избиратели в Европа. И все пак, замисляйки се за партията на Пиратите, която на миналите местни избори „превзе“ берлинския Сенат и чиято председателка е на 26, нямам усещането, че немците странят от политиката, защото е „мръсна“. В Германия данъците и осигуровките са космически, но пък и социалните помощи и детските надбавки са много високи, а здравните каси поемат огромна част от разходите по лекарства и лечение. Хората дават. Но не директно един на друг, а на държавата, която разпределя всичко. Държавата наистина има власт в обществото. Моят събеседник не може да си позволи да кара същата кола в Берлин, каквато кара в Гвинея, защото разходите са твърде високи. В Гвинея държавата няма особена власт. Държавните служители си вземат парите, от които имат нужда, лично от данъкоплатците: чрез подкупи. Така за онези, които имат пари, има и държавни услуги, а онези, които нямат... е, това си е един вид мотивация да забогатеят и те, нали? И в крайна сметка всички се оплакват от държавата. Тя е корумпирана, тя не успява да се погрижи за хората, тя подсилва социалното неравенство, не подпомага майките, промишлеността не се развива, защото няма кой да я развие, а евтините китайски стоки заливат пазара. Още ли говорим за Гвинея? Всъщност да, макар че почти същото може да се каже и за България с тази разлика, че поне токът рядко спира и че образованието – в идеалния случай - не е платено. Но защо има такава прилика между две толкова отдалечени една от друга държави? Не би ли трябвало България да има повече прилики с Германия, която е далеч по-близо от Гвинея? Какво е общото между България и Гвинея?

В училище ни учат, че България е създадена през 681 г. В гвинейските училища учат, че Гвинея е създадена през 1951 г. Реално погледнато, днешната българската държава е създадена 1878 г., а първата държава на територията на Гвинея е създадена през 9ти век. Всъщност една държава не се създава за една година, а в продължение на десетилетия и векове. Една държава съществува много преди да съществува официално и дълго, след като е създадена, не съществува реално. Освен това една държава се разрушава в продължение на десетилетия и векове. С различни методи и в продължение на години Османската империя е разрушавала държавата България. По същия начин първо Португалия, а после Франция е разрушавала държавите в Западна Африка. Така от България е останала само етническата група българи, а от държавите на територията на Гвинея са останали три етнически групи. В продължение на векове единствената форма на държавност за българите е била Османската империя, за африканските етнически групи това е била Франция. Нито на Османската империя, нито на Франция е можело да се разчита. И едните, и другите са експлоатирали поданиците си по всякакъв възможен начин, унищожавайки културата на раята като недостойна за уважение. Единствените, на които индивидът е можел да разчита, са били семейството, роднините, приятелите, съседите и останалите социални контакти. И ето, че днес, след като Великите Сили са определили каква територия заслужава България и каква Гвинея, недоверието към държавната власт все още е налице. Моралните задължения, резултат от социалните контакти, са се изродили в корупционна култура. И в България, и в Гвинея се чува лайтмотивът: „Всичките са маскари!“ И тълпите протестиращи пълнят улиците. СРЕЩУ какво протестират, е ясно. Това, което остава да се изясни обаче, е ЗА какво. И тогава може да се появят и български Пирати, които да превземат кораба и да поемат с нов курс.

... е работата на човек в България. Или поне така твърди той. С типичен за него намигващ сарказъм ме посрещна в София един истински Приятел на мен и всичките ми проекции. Точно на него често е безпредметно да задавам въпроси от порядъка на „Как си?“, „Как върви работата?“, защото той изобретява антипод на клишетата със скоростта на премигване и ме повлича в суфистиката на водопад от словоизлияния. Аз, от своя страна, като една от многото българки в иначе красив Берлин, понякога се заклещвам в шпагатната поза на културна, политическа и емоционална съпоставка на два свята, които ме предизвикват да продължа да се разтягам между информационните им бездни. Затова  и не пропускам златната възможност да се допитам до интелигентните си български приятели при разнородни съмнения относно просперитета на родна почва. Въпросът с най-наболяла актуалност: „Ще гласуваш ли?“, неочаквано доведе до лека комуникационна анархия в иначе подредените ни като пъзел взаимоотношения...

Зададох един и същи въпрос на безкрайно различни хора с единствен обединяващ фактор, приятелството им с мен: археолог, актриса, информатик, архитект, танцьорка, учителка, зададох го и на себе си. Отговорите са предвидими, чуваме ги от както се помним, ние, децата на демокрацията (?), на промяната (?), на възможностите. „Няма смисъл!“, „За кого?!“, „Защо ми е?“ ми звучаха като познат рефрен от фолклорен шлагер. И за разнообразие на краткото ми импровизирано социологическо проучване: „Да, антивот, за най-абсурдното!“  

Пазарджишката действителност е оплакатена до безобразие. Билбордите по междуградските пътища са окичeни със символи на трагикомичното, примесени с доза пошлост и/или лицемерие: „Имаме воля!“, явно обаче нямат срам, „Планът Сидеров“ звучи като заглавие на трилър, а „Избери нормалното“ за пореден път ни пропомня, че явно сме се отказали дори да го търсим. А хората масово нямат и то най-фундаменталното: Вяра, Смисъл, Вяра в Смисъла... Естествено, не всичко е оправдаемо, българинът все още обича да вярва, че манната небесна е постижима, докато я чака в местното кафене-гараж и високоинтелектуално „цъка белот“. От друга страна, за скромните 8 дни престой в България успях да се насладя на театрален спектакъл и на изключителна изложба, благодарение на приятели, които живеят творейки, мислейки, обичайки. За поред път се убеждавам, че ние носим Рая и Наказанието в себе си, но трябва да се развиваме, да продължаваме да се учим. Защото, парадоксално, но факт, аз също винаги съм слушала колко мръсна работа е политиката, как от нея честните хора бягат като Дявол от тамян, как всички са еднакви, надежда няма, а на нейно място вирее единствено корупцията. Една болезнена истина още кънти в съзнанието ми, а именно тази, че много от нас дори не сме си направили труда сами да прочетем програмните обещания на основните партии, а абсорбираме сдъвкан и многократно преизплют вариант на маркетингови обещания чрез „независими“ медии. Щом гореспоменатата обществена прослойка от очевидно образовани граждани не вижда перспектива в гласуването, значи имаме спешна нужда от промяна в начина на мислене, за да спрат да ни управляват спонсори на кебапчета, козунаци и лъжи. Все още има време да решим за себе си!

Е, ще гласуваме ли?!