Публикации в други медии

Зори









Public Republic:


Дневници



Ани




Рublic-republic



Дневници
Към пълния текст

Размисли за най-древната професия

Казват, че проституцията била най-древната професия. Означава ли това, че от еволюционна гледна точка жените са започнали да градят кариера преди мъжете?, питам се аз.

Аз не вярвам в социални еволюции, казвам си в един тъмен и студен петъчен следобед, хващайки прахосмукачката. След като я включвам, се чува познатият тътен от мотора й, топла въздушна струя изригва от него и аз знам, че е време и в моята къща да направя място на есента. Време е да махна лятната декорация, да изчистя събрания прах под дивани, шкафове и легла и да измия прозорците, за да може тя да влезе през стъклата, яхнала лъчите на измръзналото слънце и да заеме мястото на похабеното лято, носейки нова мелодия в ежедневието ми.
Но за да поиска есента да обагри и моите дни, трябва да изчистя и да я поканя да влезе. Всеки сезон от годината е като господар, като езическо божество на делника, което иска да му бъде служено, за да може то да ни се отблагодари подобаващо. Есента е земно божество, давайщо материални неща. Който изпълнява есенните ритуали, получава за награда ароматни плодове, кестени с наситен цвят и пъстри листа. Сезонът иска да го уважаваш, да го приемеш за своята реалност и да го пуснеш в света си, за да го изживееш. Но за да влезе в твоя свят, трябва да му направиш място.
Прахосмукачката гълта всичко, което е останало от моето лято. Поема горещината на слънцето, безоблачното небе, искрящозелената трева и късите нощи, последвани от забързани работни утрини. Цялото ми лято се скрива в мощната й утроба и по пода зад дивана и под леглото не остава нищо. Ако някой утре спи на моето легло, няма да сънува моите сънища, няма да вижда моите луди дни, пълни с писане, шоколадов сладолед и таблици в excel. Само вакуум чака там, бяла страница, която чака да бъде докосната от пъстрото мастило на есента. А тя напира да влезе. Иска да ми стане господарка, да командва дните ми, да ме принуждава да си обличам дебели дрехи и да си взимам чадър, да ме удави в хладна, пъстра, богата реалност.
Казват, че най-древната професия е проституцията... Но аз казвам, че е тази на чистач(к)ите! В съзнанието ми изниква образът на Бърт, коминочистача от „Мери Попинз“, който живееше между паважа и звездите, грижейки се за комините и носейки късмет на всеки, който го пипне. Чистенето е не само най-старата, ами и най-щастливата работа, - мъжка или женска – защото е един вид магия, която превръща старото в ново, изпраща отминалите дни в небитието и прави място за ново начало, владеейки ежедневието.
Към пълния текст

, , , ,

Вулканично

Или как да отложим безболезнено душевните си опити за летене

Посока: иска ми се да знаех; час: нима има значение, всичко е циклично; смисъл: да пристигна, само веднъж да пристигна, пък после - друга дестинация, няма време, то предполага равносметка, а тя горчи.

Berlin-Sofia - банална дестинация за хиледи български студенти, които освирепели от носталгия живеят с химерите за топло родно посрещане, да, aма не! Надписите на летищния терминал се сменят със скоростта, с която банкноти потъват в джоба на патрулиращ полицай. Бил избухнал вулкан, щетите щели да бъдат невъобразими… кого заплашвате, в България все нещо избухва, какво е една вулканична ерупция пред възпламеняването на бизнесменска кола на софийска улица при мафиотска чистка.
А бъдещите пасажери се изнервят, напрежението се пропива във въздуха, той мирише на гняв, дочуват се цветущи български псувни (а кои би отрекъл техния финес и красноречивост). Всичко се развива за стотни от секундата, природата напомня на самонадеяните, че битовизмът се е вкопчил в душите им със силата на менгеме и безпощадно стиска, докато се чуе злокобният звук на безвъзвратно разрушена материя. Добре че ние българите сме недосегаеми за света, защото носим цял един такъв в себе си (и то не по-малко объркан и неподлежащ на правила). Все пак катаклизмите са неминуема градивна частица на ежедневния ни ритъм.
Гледам хората, някои от тях легнали на пейките в чакалнята, други, твърде заети с капризните си телефони. Чакането (п)обърква, неяснотата буди агресия, безпокойството се реже с нож, а разтящият гняв в душата ми, който не искам да изпитвам, ме обърква допълнително с присъствието си. Започва да ме задушава, рефлектира върху кожата ми, погледът се изостря, картината се премрежва, емоционалният бумеранг ме наказва заради допускането на негативния прилив да ме обладае… отчаяние, яд, раздразнителност, които така не умея да измълчавам, това изкуство владее само изключителната ми майка. И все се питам, дали ако бяхме с една идея по-близо до себе си и изпълнявахме дълга си да се развиваме като личности, вместо да сме вечно „заети“, всъщност паразитиращи организми на порядъчно примитивно ниво, може би тогавa, може би тогава наистина, щяхме да можем да летим без оглед на метеорологичните условия, защото щяхме да го умеем. Искам си крилата обратно, защото раната, останала на тяхно място, кърви! 

P.S.: Текстът се роди на 21.04.2010 по повод вулканичната ерупция на Eyjafjallajökull в Исландия, предизвикала летищен хаос в Централна и Северна Европа. Самата аз бях засегната от евентуалните отложени полети, което ме накара да се замисля, колко смешни и безпредметни са човешките планове пред мащабите на природните капризи...

Вече повече от 100 дни в България избухва друг вулкан, този на политическо безочие, нестихващи протести и пълна подигравка спрямо народа от страна на законодателството, което забравя, че не се намира на политически Олимп, щом като калта в джобовете го теглят към дъното, от което си мисли, че се е оттласнало...
Към пълния текст

, ,

Ersatzverkehr

Обичам си работата, дори когато това предполага да съм в акция до 3 през нощта. По-изморяващото е в интерес на истината пътуването към къщи с привкус на 3 прикачвания в напоени с бира петъчни метра. Берлинчани, или хората, самоопределящи се като такива, за кореняците темата е болезнена, защото те са практически на изчезване, възприемат термина „Ersatzverkehr“ (алтернативен трафик) като синоним на BVG (транспортната мрежа). От продавачи на вестници, които просят, молят, псуват пътниците, мургави представители с ламаринени акордеони от всевъзможни нации, до тийнита, които практикуват „Ringbahnsaufen“ (надпиване в ринга, влакa, който обикаля по кръгова траектория града), човек може да проследи за минути целия път на човешката еволюция, често дори в обратен ход. Това обаче далеч не е най-предизвикателното в случая. Берлин е проспериращ град, казват, в него се строи и престроява постоянно, това е признак на развитие, край на цитата. Тези твърдения биват подкрепяни от необходимостта за импровизация в ежедневните пътувания. Така с неохота често установявам, че отново трябва да съм креативна ако искам да се прибера, въпреки промяната в маршрута. В една подобна нощ, се оказах на импровизирана спирка сред спящ Берлин с Алехандро, аржентинския ми антипод и същевременно съмишленик.

По дефиниция, наръчникът за оцеляване в берлински условия постулира: „Не говори с психически нестабилни съседи по седалка, дори когато те неуморно те засипват с въпроси в продължение на 15 минути“. Добре че Алехандро не се отказа толкова лесно и премина бариерата на нощната ми асоциалност. Това му се отдаде, едва след като разбра, че съм учила испански и смени тактиката. Слабостта ми към музикалността на майчиния му език ме извади от летаргията на малките часове на денонощието и вече не гледах събеседника си с желание да му извадя сърцето през гърлото, защото ме заговаря във вече 4 сутринта. Оказа се, че пред себе си имах човек, който е на същата пренавита струна: журналистическо образование, афинитет към писане и работа в телевизията, тоест: нередовен сън, хронична отвеяност и своеобразна представа за времеви измерения. И до тук с приликите. За разлика от мен, той не работеше във вечерна емисия на новини, а в сутрешен блок в конкурентна телевизия. Той не просто не харесваше работата, а и се надсмиваше и едва ли не я търпеше, за да може да остане в Берлин, градa, който така харесва. Аз по-скоро търпя Берлин, защото харесвам работата си. Да не говорим за начина,  по който той гледаше на писането си, скромната му идея да пише за диктатурата в Аржентина беше превърнала книгата му  в доста търсена референция и извор на цитати за исторически трудове,  докато аз някак още не съм открила начина, по който да свържа произхода си пряко с работата без той да ми е в ущърб. Той се стреми да пропагандира предимствата на Аржентина по света, а аз работя за предавания, които се излъчват в родината му, но целят подобряване на европейския, и в частност, немски имидж на континента. 

Коренно противоположна идеология, начин на работа и възгледи за живота, ние отъждествявахме като че ли женската целенасоченост и мъжкото желание за независимост. Толкова различни визуално, той с раста, аз със сако и токчета, ние от един момент нататък виждахме само основното, а именно сходните ни в своето различие интереси. Така пътуването ни не просто мина бързо, но и някак остана запомнящо се. На излизане от метрото ние си пожелахме искрено и с малко думи съвет, който сякаш давахме на себе си. „Успех“, казах му аз, като се опитвах да си представя как работи в някоя полутъмна квартира и подръпва джойнт в синхрон с идеите си. „Внимавай“, ми каза той, виждайки, опърничавия ми, амбициозен характер. 
Неведоми са пътищата берлински...
Към пълния текст

, , , ,

Имало едно време... История за Пепеляшка


„Ти си моята Пепеляшка.“, казва ми той, след като току-що се е запознал с историята под формата на стар немски игрален филм. Явно в Африка приказката не е така позната, както в Европа. Аз се усмихвам. Усещам как рационалната част от мен се издига високо над дивана и поклащайки иронично рогатата си глава, наблюдава отгоре емоционалната ми половина, която от своя страна му се хвърля на врата с възторг. „Комплимент ли беше това?“, пита ироничното ми Аз. „Какво значение има? Пепеляшка си е Пепеляшка! Баста!“, отговаря романтичното ми Аз.

Когато бях малка, Пепеляшка беше любимата ми приказка. Обичах да ми я четат, да я гледам под формата на филм и по-късно да си я чета самичка. Знам, че всяко дете си има такава любима история, филм или приказка, която трябва да гледа или слуша отново и отново. Дори някои деца не искат да гледат нови филми или да им четат нови приказки, а искат само познатите. Като деца гледаме любимия филм сякаш не знаем какво ще се случи, слушаме познатата приказка сякаш историята е съвсем нова и накрая се радваме всеки път, че доброто е победило. Някои деца дори знаят толкова добре приказката наизуст, че протестират, ако четящият промени някоя дума от оригинала. А после, като пораснем, винаги търсим нова книга, нов филм или нова история и много рядко имаме нужда да прочетем старата за втори път. И това наричаме развитие, защото си мислим, че научаваме нещо ново…

„Винаги съм знаела, че съм Пепеляшка.“, мисли си романтичното ми Аз. „А сега, когато и ТОЙ ме вижда по този начин, всичко е идеално.“ „А замисляла ли си се какво е станало с Пепеляшка, след като се е омъжила за принца?“, пита ироничното ми Аз. „Едва ли си е останала Пепеляшка, след като е престанала да спи в пепелта. Може би дори се е превърнала в зла кралица...“ Иронията в мен хихика. Романтиката в мен е озадачена от абсурдната мисъл, да се опиташ да видиш Пепеляшка омъжена. „След като Пепеляшка се омъжва за принца, не се случва нищо повече.“, отговаря романтичното ми Аз. „Тогава приказката започва отначало. Това е всичко.“
Казват, че цикличното време е типично за жените (по разбираеми причини), а линеарното – за мъжете. Това не е вярно. И двете времена живеят във всеки от нас. Всеки мисли както линеарно — с определени цели, придвижване напред, развитие, така и циклично – в празници, ритуали или събития, които се повтарят периодично. Линеарното е свързано с новото и непознатото, а цикличното – със старото, с това, което сме. Затова винаги четем една и съща приказка както като деца, така и като възрастни. Само че като възрастни се самозалъгваме, че като думите и героите са нови, и смисълът на приказката е различен. Всъщност е много трудно да разберем приказка, която вече не познаваме. Самият факт, че нещо ни харесва, показва, че откриваме в него познатото, че разпознаваме собствения си свят в него или поне това, което си мислим, че е реалността ни.
Към пълния текст

,

Еnsimismada II

„Ти“
Те се завърнаха, когато най-малко имаше логика в появата им. Този път сънят ти беше плашещо реален, защото се разиграваше денем при отворени очи, блуждаещо съзнание и усещане за болка от несъвършенствата на човешките (и в частност собствените ти) импулси. Баналността на ежедневието извика своя антипод по време на патетично миене на чинии и то се случи така неочаквано, че една от иначе здравите икеени придобивки падна фронтално на пода, прерязвайки изпречил се на пътя показалец, който от своя страна не закъсня да закърви. Когато се наведе да събереш счупените парчетата, забеляза голяма капка кръв върху бялата повърхност. Странното беше не цвета или консистенцията й, а фактът, че изглеждаше някак жива, пулсираща, сякаш отправяше поглед на човек, на някой познат, едновременно близък и далечен. Не беше вече сама в стаята на съзнанието си, Нора отново заявяваше себе си...

„Те“
Против собствените си повърхностни очаквания за дребнаво заяждане или нескопосана свалка, първото запознанство на Нора и Пламен СЕ и ГИ прероди. Не говориха толкова един на друг, а един чрез друг. Желанието на Пламен да владее, всъщност таеше дълбокия му ужас да не се провали като по-големия си брат, започнал със забавления в дискотеки и периодично пушене на древа, което някак бе прераснало в любопитство към всеобразни „развеселяващи“ таблетки, докато не стана наложителна спешна медицинска намеса след свръхдоза. Смесица от страх, гняв и безсилие го караше да избягва директни конфронтации със семейството си, което сякаш се състоеше само от призраците на някога обичалите го хора. Той криеше белезите си чрез преекспонирано самочувствие, докато Нора криеше дълбоко душата си, излагайки на показ краката си. Парадоксалното беше, че колкото повече фалшифицираха себе си пред света, толкова повече раната капсулираше тях навътре към ядрото. Тази сходна черта ги накара да се огледат в другия. Пламен четеше желанията на Нора като книга, а тя го разбираше и се срамуваше от собственото си съдържание. Нейните женски очи от своя страна виждаха потенциалния мъж, в който Пламен би могъл да се превърне ако позволи на себе си да бъде лекуван с любов. Естествено те не си казаха това. Подхвърлиха си забележки за дължината на опашката пред излъскания клуб, за безсмисления лилав дрескоуд и за любимата марка цигари. Засрамени от безплодността на ситуацията, те се разбраха по-скоро с очи. Той ѝ кимна към алеята към реката, която раздираше града на две търсещи се половини. Тя се съгласи с едва идентифицирана усмивка и те тръгнаха към тъмната топлина: Tой, съблякъл напарфюмирано сако; Tя, боса, с 10-сантиметровите токчета в ръка.
Реката беше едновременно спасение и бездна в течна форма: спокойна и измамна, привидно плитка, но криеща подводни камъни. Нора и Пламен я съзерцаваха почти фанатично, за да скрият неловката нотка в себе си от другия. Бяха седнали на самия бетонен парапет, който водеше към обраслия с трева бряг, по който се подвизаваше салата от кърлежи, цветя, презервативи и бирени шишета: градска романтика! Но пък от двете им страни ги ображдаха ореховите клони, които в тъмнината ги скриваха от странични наблюдатели и им създаваха усещането за завръщане „вкъщи“...

„Аз”
Лесно е да се влюбиш, трудно да обичаш, предизвикателство да работиш по въпроса. Местоименията губят различия, когато са на една емоционална честота.
P.S.: "To fear love is to fear life, and those who fear life are already three parts dead."
Bertrand Russell
Към пълния текст

Вкусното предизвикателство

Без паника! Това не е любовно писмо, което да препишете 20 пъти на ръка и после да горите съзерцателно с мечтата, че истинската ви любов ще почука на вратата до 24 часа. По-смислено е! Бяхме поканени на „вкусно предизвикателство“, чиято цел е до голяма степен обмяна на вдъхновение между хора, които се обръщат към света чрез различни по форма блогове. Благодарим на P.A.I.R за поканата и им желаем още много вкусни предизвикателства и предизвикателни вкусотии.

1. Какво очаквате от блога си?

A: Понякога се питам, какво очаква той от мен, вероятно да вливам душата си в него, това и се случва. Надявам се той да продължава да ни свързва с готини хора със свежи идеи, които освен талантливи, са и мислещи и истински!
З: Блогът е един вид обещание към самата мен, че каквото и да става, няма да спирам да пиша. В моментите на мързел и самосъмнение очаквам от него ритник в задните части, както и солидно конско, което да ме измъкне от калната локва, в която съзерцавам отражението на собственото си бездействие.

2. Кое е любимото Ви за приготвяне ястие?

A: Тирамису с много кафе, за да покрива сладко-горчивите ми нужди.
З: Всяко ястие за мен е като момент с любим човек: има вълнуващи, скучни, забавни, тъжни, смешни и т.н., но всеки един от тях е равен по стойност на останалите, защото е съставна част от реалността... Иначе обичам ярки цветове и наситени аромати. Подправките са душата на ястието, те му придават тоналност и го превръщат в „личност“.

3. На каква музика обичате да се „вихрите“ в кухнята?

A: Напоследък на бачата, тоест на музика, която ме кара да танцувам, това естествено е нож с две остриета и не особено удачна практика, ако искате да съхраните кухнята си в приличен вид...

З: На онази, която ми е влязла в главата, докато съм пазарувала в супермаркета, и не мога да спра да си тананикам, въпреки че не знам текста.

4. За кого сте вдъхновени да сготвите = да творите?

А: За хората, които обичам, има нещо много освобождаващо в това.
З: За поддържането на онези честно спечелени мазнинки по бедрата ми... И заради онзи момент, в който единственото по-хубаво от собственото ти наелектризиращо чувство от глава до пети са притворените му очи, тихите му стонове и устните му, омазани с храна в резултат на лакомията...

5. Какво Ви е отношението към експериментите с черпак в ръка?

А: Генeрално съм много „за“ всякакъв тип готварски експерименти, но явно прекалявам, защото започнах да чувам въпроса: „Днес ще експериментираш ли или ще имаме вечеря? “:D

З: От една страна, клишетата са клишета, защото работят. (И защото рядко завършват с опушена кухня, лепнеща по трахеята кашлица у готвещия или овъглени котлони...) Но от друга страна, всеки майстор е бил чирак и всяко клише е било експеримент...

6. Как бихте поднесли следобедния чай?

A: Бих го заменила с капучино, гарнирано с бисквити с фъстъчен крем и ценна книга.

З: Ами изключвайки факта, че винаги забравям захарта, тъй като на мен не ми е необходима, най-доброто допълнение към чая са сладкиш с много канела, доволно количество възглавнички на дивана, сняг на парцали навън, плетиво на 5 куки и интересен разговор.

7. Кое кътче от Родината Ви е любимо?

А: Кюстендил, родният град на майка ми, ме зарежда с красотата на планината, енергията на лечебната минерална вода и силата на чувството за принадлежност.

З: Витоша, която виждах от прозореца си като малка...

8. Какво е мнението Ви за диетите?

А: Чудесна практика ако човек иска да мисли постоянно за храна, да си причини гастрит или да се превърне в кълбо от нерви. Други ползи не откривам.
З: С диетите, също като в любовта, човек трябва да открие онази, с която може да живее, „докато смъртта ги раздели“. Аз все още съм необвързана в този смисъл...

9. Какво четете?

A: В момента: Рей Бредбъри, „451° по Фаренхайт“; Ben Goldacre, „Bad Science“; Ф. Скот Фицджералд, „Великият Гетсби“.

З: Тази седмица на ред е Albert Camus „La peste“
.
10.Мъжете или жените са по-добри кулинари?

A: Зависи кой кого се опитва да съблазни :)

З: Както казва една моя любима героиня, леля Огг, мъжете умеят да кулинарстват, а жените - да готвят. Двете в комбинация водят до оптимални резултати.
Към пълния текст

,

Sangría

Испания е известна с много красота, подправена с вкуса на средиземноморски темперамент. За много българи тя е, или поне беше, икономическа алтернатива за предпочитане пред заплащането на родна територия. За германците тя е възможност за досег със слънцето на достъпна цена. За мен самата е чисто и просто спасение с вкус на сангрия.

Животът е многолик. Спестявам на уважаемия читател словоохотливи дефиниции. Това, за което нямам време да мисля на фона на планираното берлинско ежедневие, е фактът, че освен отговорност, работа и почивка, той е и магия, която те заставя да я отразиш чрез себе си, дори и невинаги да искаш да вярваш в присъствието ѝ. На това ме научи Барселона.

Парк Гюел е една от основните туристически атракции за взаимно избутващи се камеромани, способни да получат кожно изгаряне от прекомерно излагане пред фотосветкавица. Самата аз безкрайно обичам да пътувам, но човешките маси от културоконсумиращи са в състояние да провокират не най-дружелюбната ми човешка проекция. Бях на път да се наметна с нея и с типично мрънкащо разочарование да заклеймя масовия туризъм, когато нетипично за слънчева Испания се занизаха дъждовни капки, за да измият тягостните настроения. В учудването си от развоя на времето, испанската ми приятелка и аз забързахме към най-близкото подобие на закрито пространство в самия парк, проектиран от Гауди. Между неподражаемите архитектурни острови се бяха събрали вече доста посетители, някои - насядали по земята, други, продължаващи да се снимат. За моя приятна изненада скривалището бързо се трансформира от подслон срещу метеорологични колебания в подиум за красота на група музиканти, които твърде много харесах, за да характеризирам като „улични“. Без да съм ценител на класическата музика, разпознах хармонията на класически симфонии, които съдържаха много повече. В тях отекваха звуците на многобройни часове на упорито упражнение, синхрон между хора, които очевидно бяха рамо до рамо, защото го желаеха, любов към музиката, която просъществува под предтекст на събиране на дарения в шапка, а всъщност тя даряваше хармония на хората.

Присъствието на музикантите между внушителните колони с цвят на карамел,
благодарността на хората, че „изгубеното“ им време се превърна в обогатяващо, облагородяващата енергия на състоянието на взаимно изживяване, преобразиха присъстващите. Видях го в замечтания поглед на приятелката си, в чиито очи се отразиха (не)изминали любови, в азиатските туристи, които се отказаха от камерите и се насладиха на настоящия момент, без да се опитват да го документират, във влюбената двойка, която не спря да се гали, усетих го и в себе си, намирайки се между смисъла на времето и времето на смисъла. Попадайки на място, което прилича едновременно на декор от филм с Хавиер Бардем и същевременно се доближава до личната ми представа за облика на захарната къща от приказката за Хензел и Гретел, аз започнах да вярвам в космическата хармония на човешката взаимонеобходимост. Чувството за любов и закрила ме обзе напълно  и ме изпрати обратно към спомен за подобна емоция. Тогава бях на 6, крачех по слабоосветената стълба в пещера, пълна с прилепи и, обратнопропорционално на логиката, се чувствах обичана и защитена, обградена от родителите си по пътя нагоре в Дяволското гърло. И до ден днешен, когато заседна временно в определено дяволски гърло, си припомням, че дестинацията не е плашеща, ако си в добра компания. Барселона ми пропомни, че носиш ли любовта в себе си, то тя заема мястото си в пъзела на човешката картина и прави самия теб (а и околните) евентуално по-добри?!
Към пълния текст

, ,

Статия с плънка от подплънка

A.: Женските списания се предполага, че са отъждествена писмена форма на женската душа. Тези сравнително кратки статии с много естетически снимки на сочна салата, модел, захапващ ябълка или друг с метър в ръка, който обръща строен крак с рахитично телосложение, за да онагледи статия за борба с целулита. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам женски списания, чета ги периодично от 15-годишна възраст, особено подходящи са при дълъг път с БДЖ, грип, засягащ стомашно-чревния тракт или досадна студентска работа пред монитор, когато трябва да изглеждащ съсредоточен пред екрана. Нима това е женската душа? „Не е! Не е!“, крещи обиденото ми его и ми обявява краткотрайна война. Това, което ми прави впечатление не е всъщност фактът, че повечето статии в подобни женски формати са нескопосано преведени от английски, украсени с порнографски снимки за привкус към статиите за поддържане на либидото ДОРИ след брака (звучи впечатляващо, трябва да признаем).
В интерес на истината ми се струва привлекателно да се прибера вкъщи след уморителен ден и да oтворя четива, които ме карат да мисля, да се чувствам отъждествена с теми и интереси на съмишленици и да се развивам в посока на себепознанието. Това се оказва немалко предизвикателство, имайки предвид, че от 15-годишна възраст до сега се сблъсквам с буквално едни и същи неща. Всяка година, прибирайки се в България, грижовната ми майка ме запознава с българската преса и ми поднася кафе със захаросан опит да опишем женските необходимости, които сякаш са спряли да еволюират според редакторите на гореспоменатите издания... 

З.: Казват, че най-отличителното качество на жените била грижовността. Затова, прочитайки за чудодейните свойства на някой антицелулитен крем, ние жертвоготовно се втурваме към магазина да спасяваме задниците на целия свят: собствените си от целулит, а пък тези на козметичните концерни - от фалит. Такава е женската душа: себеотдайна, вечно подготвена да се разголи пред света, показвайки силата на волята пред глада. Аз отдавна се отказах да спасявам когото и да било. В течение на творческия процес, свързан с дипломната ми работа, комуникацията с депресивната ми женска душа се изразява в егоистични екскурзии до буркана с течен шоколад, въоръжена с лъжица в ръка. И ако шоколадените ми ексцесии противоречат на идеалите, проповядвани в някои списания, то поне шоколадът, за разлика от последните, задоволява глада ми за нещо истинско.

Като малка често обичах да дъвча краката на барбитата си. Гумата се огъваше в устата ми, зъбите ми се впиваха в меката тъкан, която отскачаше със синтетично съпротивление. Моите кукли никога нямаха целулит. С каквото и да ги хранех все си оставаха слабички и спортни като манекенки от списание. От друга страна, четейки днес лъскави и прясно изпечени списания с изображения на манекенки върху тях, примлясквам и усещам отново така познатия гумен вкус на куклени крака. След това затварям списанието и се втурвам не към магазина, а към широкия свят, пълен с изненади, сладко-горчив и наситен като течен шоколад...

А.: И докато моята колежка поглежда към широкия свят за отговори, аз потъвам в дебрите на женския си хороскоп, обещаващ ми тази седмица „любовни предизвикателства, проблемна комуникация с колегите и необходимост от пътувания“. Или това беше предложението за вчера, или беше миналато седмица. Нима има значение щом вярваш. Женските списания са мъртви. Да живеят женските списания!
Към пълния текст

, , , ,

„Who let the dogs out?“

За първи път не искам да се съглася с Вазов. За разочарование на многоуважаваните от мен учителки по литература, този път не смятам, че „Лудите, лудите, те да са живи!” е продуктивно мото. Лудостта, както и нормалността, са субективни, безспорно, предполагат наличието на база за сравнение, според която да бъдат преценени. Не смятах и не ми се искаше отново да се намесвам в тема, която не ме предразполага към креативност, а към гняв, но политическите абсурди ме водят към друго състояние на духа, а именно: „Не пей ми се, не смей ми се...”.

Ровя се в архивите на закърнелите ми литературни познания, но там така и не намирам герой, който да оприлича с, не в добрия и симпатичен смисъл, лудия Волен Сидеров. Нито Лъжливото овчарче, нито бай Ганьо изпълват критериите на тази безмерна дивотия. Тази патологична имитация на фанатични предшественици, в чиято бледа сянка се опитва да стъпи така наречената политическа фигура, ме навежда на мисълта, че са прави германците в днешно време да гонят нацистите като компенсация на миналото. Защото омразата е опасна. А точно в градове като моя роден (Пазарджик), в които етническата непоносимост расте по повод на нелесното съжителство на ромски и изчезващи по брой български представители, процентът на гласувалите за АТАКА беше на последните избори притеснително висок. Не се славя с пословична толерантност спрямо малцинствата, но да си избираме невменяеми партии, които вървят из София и бият, блокират града и заплашват масово със селска саморазправа, някак се отдалечава от представата ми за развиваща се европейска държава.

Всички се възмущаваме от факта, че в международните медии не се пише за протестите в България. Като човек, работещ в такава медия, днес започнах деня с предложение към редактора, това да започне да се случва. В следващия момент се опитах да си представя как точно да обясня на немските си колеги, че националистическите настроение, които те преследват със затвор, в България стават ежедневие, че един не особено умен имитатор на техния Führer вършее из софийските улици и се опитва да щурмува българските медии.

Наистина не знам дали е смешно или плачевно, но подобна равносметка не искам да изричам гласно, не защото ме е срам от мнението на колегите си, за 5 години националността ми ми донесе много изявени предразсъдъци, част от които са били дори заслужени. Не ме е срам от тях, а от себе си. Не ми се иска самата аз да приема факта, че политиката се изражда в ненормалност, а преекспонираната лудост бива преопакована като политика...
Към пълния текст

, , ,

Абонамент за: Публикации (Atom)