Има фукции в живота, които предразполагат към съдържателно ежедневие. Политическите не  винаги са сред тях, но точно днес не смятам да се самоотвращавам с политика, когато ежедневието все пак ни предлага и известна доза красота. В този ред на мисли, да живееш в кутия е доста отричано и слабо осмислено.
Да вземем пликчето за чай, например. То по начало не би могло да бъде самó. Още от раждането си, впрочем, образуването си, на него му е предопределено да дели пространството със себеподобни. Никак не е лесно в повечето случаи, особено когато имаш за сестра взискателна лайка, пренапарфюмирана мента и горделив кантарион. Но шипката отдавна се бе примирила със съдбата си и вместо да се оплаква, си представяше, че е на мястото на балерина от приказка на Андерсен и се надяваше все някога да се появи на рафта и някой оловен войник. Въпреки скуката и монотонността на ежедневието, тя дълбоко в себе си знаеше, че съдбата е повече от милостива към нея. Каква по-смислена професия от тази да дариш топлина някому, киснейки в топличък басейн, да усещаш как водната струя те полива и извлича най-хубавото, най-полезното, най-значимото от теб. Наистина, краткотрайно утешение, но пък в пъти по-добре от съдбата на сестрите ѝ, които се превърнаха в шипков мармалад с консерванти. Тя оценяваше това, макар че в началото картонената кутия я задушаваше и бе дълбоко притеснена, че е по-вероятно да мухляса, отколкото да подари топлина. И все пак дом като дом, задушаващо или задушливо, това бе мястото, към което принадлежеше. Тя осъзнаваше, че произлиза от славен род и понякога гордостта я заслепяваше, просмукваше цялото ѝ пликче и му вдъхваше маков цвят на самохвалство, каквото тя не искаше да си позволи. Този факт също не ѝ дойде свише, трябваше ѝ време да свикне с пъстрия си дом и винаги малко се натъжаваше след изчезването на някой от братята и сестрите, но и леко им завиждаше, тя щяха да видят СВЕТА. Някак инстинктивно усещаше, че това не е бреме, а призвание, затова и безропотно очакваше реда си, не се съпротивляваше, не се бореше, радваше се. И търпението ѝ бе възнаградено.

Един зимен и средностатистически скучен следобед я разтърси паниката на промяната. Свита в ъгъла, почти осиротяла, в компанията на още двама от първоначално 19 събратя, осъзна, че към нея се приближава скована от студ и посиняла от липса на ръкавица детска ръка, която я дръпна не особено галантно за конеца с табелката „8 минути“. Това не бе указание за употреба, за нея бе съдба. Колко просто и безпроблемно. Наивните хора се взират в звезди, карти Таро или утайка от кафе. А тя знаеше. И беше спокойна. Видя, че детето трепери, явно бе попрекалило с играта в топящия се сняг, защото беше цялото мокро, кихаше неистово и оставяше мръсен отпечатък по кухненския плод с подгизналия си ръкав. Тя малко се засегна на небрежния жест, с които я подхвърли в дълбоката чаша, но после се сети, че на децата са им простени някои малки грехове. И сякаш някакъв женски инстинкт я накара да се усмихне. Разположи се удобно и зачака топлия дъжд, все така усмихната се сливаше с горещата струя, която я прегръщаше от всички страни и ставаше една вълна с нея, там, където се заражда женската душа...
Миг по-късно, детето отпи от течността, която трябваше да възвърне силите му и да го спаси от настинката. Наочаквано му стана весело и неподозирано жизнерадостно, сякаш виждаше близък приятел пред себе си, макар че беше съвсем самó в празната стая. Не защото видя, а усети смисъла на НЕЯ, грижата, шипката, майката, любовта...