Берлин. В автобуса е тихо, никой не ме поглежда открито, камо ли да ме заговори публично. Уж съм в голям град, а нямам нищо общо с другите. Липсата на неприлични музикални децибели на публични места ми предоставя позабравена възможност да проследя мислите си, а дискретността на съседите пък ми позволява да спя и след 5 часá сутринта. И въпреки това ставам сутрините някак без енергия. Къпя се с топла вода, която никога не спира без повод. Токът и интернетът също са безотказно на разположение. Режа си плодове в чистата ми берлинска кухня и се чудя с мюсли ли да си ги сервирам и да си ги омеся на ръчни гранати. Преглъщам на сила и се сгушвам в жилетката. За днес имам няколко предварителни уговорки, старателно отбелязани в календара и потвърдени предишния ден. Ред и комфорт. Колко ми е студено... 

 

Три седмици по-рано.

Картахена. Звъни аларма, ама не е моята, сигурна съм, не бих я включила в неделя, а и не ми трябва, имам си съквартиранти за целта. Спя, или принципно се опитвам, на първия етаж в къща със шестима постоянни обитатели и около трима до петима инцидентни гости. Спряла съм климатика по някое време през нощта и съответно се събуждам в собствен сос. Май пак са ме хапали комари, скоро ще започна да им отвръщам. Поне се преборих с летящите хлебарки...

На едно надуваемо легло на около метър от мен до преди малко похъркваше един приятел на една приятелка и колега на един от моите съквартиранти от Баранкия, който веднъж ми услужи с палатка за къмпинг, а аз от своя страна му върнах услугата като го развеждах три дни по плажовете, а той обеща да дойде да ме види преди да си тръгна, абе дълга история...  В стаята на Карлос пренощува моят учител по испански, който от своя страна е негов шеф. Останалите гости на партито за изпращането ми в пакет с рожден ден успяха да вземат такси, кои моторно, кои стандартно, иначе щяхме и тях да разпределим по диваните.

В кухнята вече тече шумна закуска с юка, папая и смях. Съседите до нас пак празнуват живота с поредната доза бадженато. Ставам да правя силно кафе с авена, но внимавам да не го оставя на барплота, за да не го сбъркат мравките с плувен басейн.

Вадя от шкафа тостера, а от него изкача домашното ни гущерче. Не случайно никога не навлизам в тази територия с контактни лещи. Карлос ми сочи тортата в хладилника и ме пита кога най-после ще я нарежа, понеже родителите му гостували за един ден и ги очаквал всеки момент. Вече свикнала с непрестанния му глад се забавлявам с детинското му нетърпение  и почти изпускам ножа от изумление, когато нахлуват родителите му. Представих си двама, влязоха осем човека в кухнята! Пренасели се, време е да се обадя на Ибис, да се качим почти в движение в зеления автобус с отворени врати и неписани спирки и да се слезем някъде на плажа, да си купим кокосов орех от един от обградилите ни продавачи на каквото се сетите и да седнем на слънце на фона на салса музика от всички страни. Да седнем ли казах? Ибис не умее, когато наблизо звучи музика. Да видим какви изненади ще ни донесе и днешният ден. Със сигурност по-късно ще дойдат и другите. Хаос и живот. Горещо ми е...   

- Искаш ли да танцуваме?, - потупва ме по рамото един колумбийски младеж, седнал на бара до мен, на когото аз демонстративно съм обърнала гръб, за да си говоря с колежките ми - една потресаващо красива колумбийка (Ибис), която обаче упорито отказва да сложи женски дрехи и грим, и една жизнерадостна русокоса германка (Йоханна), която визуално доста се приближава до личната ми представа за Рапунцел.

- О, не, благодаря, може би по-късно...,- отвръщам по-дръпнато от планираното.

- Моля те, хайде да танцуваме сега!,- младежът, както и повечето му сънародници, свикнали да не взимат отказите присърце, продължава да протяга ръка, канейки ме да практикувам нещо средно между регетон и чампета по средата на още полу-празния бар. Откакто танцувам редовно, не отказвам покани за танц, но откакто танцувам редовно, правя разлика между танц и "танц". 

- Не, благодаря!,- отсичам с красноречието на една от снежните кралици на западното полукълбо. 

- Анна, как можа?,- колумбийската ми колежка изпада в нескрит пристъп на паника пред извършеното от мен варварство, каквото и да е то...- Защо не стана да танцуваш с него, ти го отряза категорично, това тук не се прави!!!!

- А какво се прави, мила Ибис, когато не искаш да оставиш приятна женска компания, не си на лов за мъже и не възнамеряваш да излизаш на пазара за сватосване?

- Ами, ставаш и танцуваш!

- А какво се прави ако да кажем...искаш точно обратното?

- Ставаш и танцуваш...

- Аха,- изпадаме в едновременен изблик на смях с Йоханна, докато Ибис гледа възмутена ту едната от нас, ту другата, и клати отчаяно глава пред дърварските ни обноски спрямо мъжкия пол.

През последните седмици се сблъсквам ежедневно с ужаса на колумбийците от изричане или получаване на отказ под каквато и да е форма. На уличните продавачи, които директно ти нахлупват сламена шапка на главата, не е учтиво да отвърнеш отрицателно, тоест с "не, благодаря", вместо това човек казва "всичко е наред, благодаря". Същото важи и за масажистките на плажа, който започват да ти мачкат краката, сиропирайки те с кокосово олио, докато ти отчаяно се гърчиш върху кърпата или се оваргалваш в пясък в панически опит за бягство. Но пък оставаш вежлив! Когато след работа някой от колегите празнува рожден ден, а самият ти си скапан да речем, не си тръгваш. а оставаш от добри обноски поне 15-20 минути и чак тогава се впускаш в неизбежно съчиняване на истории за въображаеми неотложни ангажименти. Основните точки от правилата за културно колумбийко отказване, се състоят от два основни компонента - 1. прекият отказ е немислим, 2. оттам нататък сътворяването на приказки от Хиляда и една нощ, които да служат като оправдание, е не просто допустима, но и задължителна техника. Така например, ако човек помоли колумбиец за услуга, непременно ще получи потвърдителен отговор, без оглед на ситуацията. Редкият талант да се различават реалните потвърждения от привидните такива вероятно е въпрос на тренинг...

Обратно към нощния живот. Помните ли тенденцията за субтилна свалка, при която мъжът се приближава поклащайки се сластно по път към жертвата? Аз я бях забравила! В Берлин като нищо мъжкият представител може да бъде осъден за сексуален тормоз при подобно поведение. За седем години тотално съм изгубила тренинг. В Колумбия ритуалната свалка е въпрос единствено на време. След броени минути първият желаещ е на лице.  Безпредметно е той да бъде отпращан, тогава идва следващият, и следващият. Така необходимостта от измисляне на море от оправдания и размяната на телефонни номера с хора, които не желаеш да видиш повече, става неминуема.  На другият ден следва криеeо, невдигне на телефона или пълното блокиране на нежалателен входящ номер. Вежливостта преди всичко. И това се повтаря всяка седмица?! Всичко е наред, благодаря!