Какво е сидра и защо е толкова специална, че всеки втори бар в Овиедо носи името сидрерия, лепне на ябълково разхищение и е един от основните символи на цялата северноиспанска провинция? След кратък социо-културен разбор (всичко в името на науката), хипотезата предстои да бъде разнищена, воденето на записки е препоръчително, на пищови - нежелателно, а проверяването на на е-майла по време на четене е строго забранено. Иначе казано: концентрация, моля!

Зелена бутилка от подлежащо на рециклиране стъкло, неангажиращ етикет, съдържащ само основното, натурален продукт без претенции за неповторимост, без добавки на захар и консерванти - колко е прекрасно човек да се докосне до нещо просто! Не е възможно поръчването на една чаша, защото сидрата се пие традиционно в компания, бутилките се трупат на масата сякаш е Нова година - испанците не си играят на половинчати ритуали.

Традиционно около минута след поръчването на шишето, сервитьорът вече жонглира прав до масата, вдигайки бутилката с дясна ръка над главата си (хубаво е човек да е над нещата и това е добра метафора). Чашата от своя страна се поставя пред центъра на тялото (това вече е колкото философски, толкова и анатомичен въпрос). Когато концентрацията е на лице, ритуалът може да започне. От дистанцията на около един метър, тънка струйка от слабоалкохолното вино бавно се изсипва в чашата, наподобявайки малък водоскок. 

Течността трябва първо да докосне вътрешната стена на чашата, за да се събуди, да се разпени, да се възстанови от престоя в тясната бутилка, сякаш е не вино, а джин, изпълняващ желания. По подобен начин си представям, че сутрин заливам мозъчната си кора с кафе, за да се стопли за предизвикателствата на деня, но признавам, с доста по-малко хъс и любов се отдавам на ежедневния ритуал от овиедовските представители.
Гореспоменатата малка доза газирана сидра се пие на екс, преди отново да се е успокоила в чашата, при това, никога до дъно, защото по този начин „се чисти чашата“. Скромният остатък от течността е границата между теб и следващия, който очаква реда си, за да отпие от същата тази чаша. Започнатото е твоя отговорност, вероятно си отровил част от течността буквално и фигуративно, затова е редно последната глътка да бъде излята в неслучайно намиращото се в непосредствена близост легенче за остатъци. Дали заради голямата посещаемост на баровете или заради неточността на подпииналите, човек би могъл да направи задно салто с неграциозно приземяване ако не внимава къде стъпва. 

„Че какво има да и чистят на чашата?“, мисля си и се сещам за родното високоградусово производство, с което българинът се пои консекветно в моменти на радост и тъга и в което с нестопяем ентусиазъм се потапя до дъно, честта трябва да се отстоява до край. Все ми се струва, че можем да опитаме испанската стратегия - вместо вечно да пием утайки на политически комплекси, родови неразбории, лични емоционални какафонии, първата крачка би била да разделим шишето с приятели, да намалим захарта в алкохола, защото тя не винаги подслажда ежедневието, и, не на последно място, да спрем упорито да се тровим с блуткави остатъци, които влизат в нас и се смесват с жлъчни течности, на които няма смисъл да се посвещавамe...Cheers!

   

- Представяш ли си колко е странно да пишеш на пишеща машина? - попита Момо.

- Сигурно губи ужасно много време. - каза сивият господин и дръпна от пурата си.

- Но въпреки това... - продължи Момо замислена. - Представи си връзката с написаното, представи си колко човек трябва да обмисля всяка дума, докато намери най-точната, защото на пишещата машина не можеш просто да изтриеш написаното, както правим на компютъра.

- Хм, пълна загуба на време. - изсумтя сивият господин през тютюневия дим. - Ти си представи колко по-смислени неща може да прави човек, вместо да обмисля думите. Може да прекара известно време във фейсбук например.

- Глупости! - извика Момо. - Аз обожавам да пиша и няма да си губя времето с фейсбук, този времекрадец...

Сивият господин изсумтя по-силно и изведнъж от "Хммм" сумтенето премина във "Ввввввуууууу" сякаш се бореше с нещо. Лицето му стана прозрачно, а димът от пурата му започна да изчезва.

***

Екранът стана черен. "Това пък какво означава?", запитах се аз и натиснах копчето, за да го включа отново. "Вввввууууу" раздаде се отново същият грозен звук, но екранът остана черен. "Хайде, времекрадецо, включи се. Моля те, сиви господине, не ми губи времето, имам толкова много работа.", примолих му се аз, но той не тръгна. Продължи да бръмчи, но аз знаех, че душата му е излетяла също като дим от корубата, която стоеше пред мен като зомби и се опитваше да открадне дигиталните останки на изминалите пет години от живота ми, които лежаха погребани във вътрешността му.

- Защо ми го причиняваш? - попитах.

- Ти сама си го причиняваш. - отговори от отвъдното сивата душа на лаптопа.

- А, значи сега аз съм виновна, така ли?

- Точно така - разнесе се отново пепелявият шепот на лаптопа ми. - Защо си станала толкова зависима от мен? Защо свикна всеки ден да ми подаряваш времето си? Сега твоето време ми принадлежи и аз ще го отнеса със себе си в отвъдното. А ти ще се разболееш от смъртоносна скука.


Той се изкикоти, а аз потреперих от студ.

- Глупости. - отвърнах му сухо аз. - Добре, че се отървах от тебе, времекрадецо. Сега ще намеря и начин да си върна всичко откраднато.

Облякох се и забързах към магазина. Взех кутийка за твърдия диск, а сивият призрак на лаптопа ми ме следеше от отвъдното с иронична усмивка.

- Нима си мислиш, че изгубеното ти време се крие в гигабайтите данни на този диск? - попита ме той през сухия си смях.

- Може би да, а може би не. - отвърнах аз облекчена, че твърдият диск беше непокътнат.

Спасих първо писанията от университетските си години, въпреки че нямаха реална стойност.

- Май ще трябва да си взема пишеща машина. - казах си, а от отвъдното се чу кикот.

- Ще си губиш времето с тракане по механична клавиатура и задраскване, вместо да оптимираш работата си. - присмя ми се той.

- Не, отговорих аз. Ще премислям всяка дума, за да бъде винаги най-точната.

Душата на лаптопа ми не отговори. Аз взех празното му тяло и го приготвих за мазето.

- Крем для рук. - избоботва той с две подчертано гърлени "р"-та.

- Да. - отговарям аз. На български. Пък той нека си мисли, че е на руски.

Той ми подава ръка за поздрав, а аз я стискам с прясно намазаните си пръсти. Защо пък не, нека и той да си вземе малко крем. Дори и на силните петдесетгодишни мъже кожата на ръцете става суха през зимата и се напуква.

Той въздъхва и сяда на огромната стъклена маса за срещи. Това е неговото, шефското, работно място в нашия офис. Аз го поглеждам крадешком иззад рафта с папки и отново обръщам поглед към монитора. Очите му са зачервени и подути. Дали има възпаление?

- Ах, колежке Тодорова, славянските езици ни най-малка логика нямат! Каква е тая работа винителен падеж, пък никакво окончание да не получава?!

Аз се смея и вдигам рамене.

- Ама то сигурно и на български е така. - заключава той.

- Не точно. - отговарям аз. - На български нямаме никакви окончания, защото няма и падежи. Или поне не за съществителните.

- Ето виждаш ли? Български е трябвало да уча навремето, не руски... Там кой предлог с кой падеж...

- Ама то и на немски "за" е с акузатив. - прекъсвам го аз.

- Че то това винителен падеж ли е?

- Ами да. Нали и двата "обвиняват"... - смея се аз.

- Как така? Кого обвиняват? - объркано пита той.

Аз продължавам да се смея, въпреки че никак не ми е смешно. Знам, че трябва да поддържам нормален разговор. А зачервените му очи не престават да привличат погледа ми. Торбичките под тях са огромни и издути като жабешки гуши. По сините ириси е плъзнала мъгла, а бръчките се вият като паяжинки около клепачите. Знам, че не е възпаление.

- Ами подлога в изречението. - опитвам се да обясня. - Заради това, че допълнението пряко страда от него.

Отново ме избива на смях. И той се смее.

- Ама и ти имаш едно въображение... - казва ми той и махва с ръка.

Ръката му е много бяла. Набръчкана, възлеста и с изпъкнали вени. Ръка на мъж на средна възраст. "Би могъл да ми е баща.", мисля си аз, но нещо в мен се противи. Пръстите му може и да са остарели, но в очите му се вижда малко безпомощно момче. Не би могъл да бъде дори на моята възраст. Сенки от сълзи плават под клепачите му, сякаш си е разбил коленете тази сутрин. Ръката му се отправя към очите и ги потърква. Аз обръщам поглед към монитора. Дали е забелязал, че го гледам втренчено в очите? Той не казва нищо.

- Ами... какво въображение? - питам го аз. - Ти си учил латински в училище, не аз. Ти трябва да ми обясниш как от кауза и обвинение е станал акузатив, винителен падеж.

- Значи във всяко изречение има виновен? - пита ме на шега той.

- Ами разбира се. Всички сме виновни в нещо, не е ли така?

Той се смее и бръчките се утрояват. Стават дълбоки и се впиват в подутата част на лицето му. "Да, виновна съм, мисля си аз. Виновна съм, че не ти казвам колко съжалявам за това, което се е случило. Че не мога да изкажа никакви съболезнования..."

Просто тук не е прието да говориш за това, че бащата на шефа е починал. Не е прието и той да говори с нас за това нито пък да си вземе отпуска за няколко дни. Дори и на погребението ни пишеше мейли и даваше указания от разстояние. Виждам зачервените му очи и говоря за падежите. Знам, че за другото няма смисъл да говоря. Той веднага ще ми обясни, че онова проклето прессъобщение цяла нощ мир не му е дало и затова очите му са подути.

Затова сме виновни. И вината ни расте с всяко изречение, което казваме. И още повече - с всяко изречение, което остава неизказано.

"Това ще е най-скучният понеделник, откакто... свърши миналият понеделник.", мисля си аз, докато излизам от гарата и се запътвам към светофара. Задният изход на централната гара на бившия източен Берлин много напомня на софийската гара: сиви плочки, миризма на тоалетна и купища бездомни, които спят в някой ъгъл заедно с кучетата си. Пътят през това миризливо място обаче е единствената ми възможност да стигна до работа.

Слънцето ме заслепява, докато пресичам, и се опитва да ме събуди. "Какво е това слънце?", питам се аз и се замислям, че зимата в България е далеч по-светла отколкото от Германия. Само че тази година тук няма точно зима (или поне засега не). Слънчево, положителни температури и само една седмица сняг. С една дума, за тукашните ширини направо лято. Наистина странно усещане през февруари, дори и за мен, която прекара миналата година февруари и март на над 40 градуса в западна Африка.

Веднъж влязла вътре, пускам компютъра. Сама съм и затова първо се мотая. Винаги като отворя някой "женски" сайт, преглеждам рецептите и си отварям късметче. "Хората, които само работят, нямат време да мечтаят. Само този, който мечтае, стига до мъдростта." (Индианска поговорка) Изведнъж ме обзема чувството, че сайтът ме е "прочел" и се опитва да ми прати някакво послание. Може би са се наговорили с времето и се опитват да ме убедят да престана да работя толкова много и да живея все едно е лято. "После ще помисля за това.", казвам си и се впускам в таблици, мейли, писане и организиране.

- Знаеш ли, че една касиерка в "Алди" печели колкото нас? - пита ме по-късно колежката, докато си вади сандвича.

- Не знаех... - отговарям аз, докато дъвча моя.

При нас никой не прави обедна почивка. Едно, че никой не може да си позволи да се храни всеки ден навън и второ, че така трябва да останеш по-дълго в офиса. Далеч по-добре е да имаш свободно време след работа, все пак не работим за удоволствие, а за пари. Които така и така са малко.

- Като ми свърши отпуската, мисля да не се връщам на работа тук. - започва отново тя. - Дори и в "Алди" ще е по-добре да редя стоки или да седя на касата. Поне няма да се налага да мисля толкова.

Разбирам за какво говори. Когато работиш на непълно работно време, а имаш работа като за пълно, главата ти се препълва. Започваш да сънуваш неща, свързани с работата, през свободните си дни си представяш колко много работа имаш и накрая не успяваш да мислиш за нищо повече освен за работа. Може би имат право индианците.

След работа се прибирам вкъщи умряла от глад. Пускам компютъра и започвам да ровя из YouTube, за да гледам нещо, докато ям. Мисълта, да седна и да се храня сама, без каквата и да била компания, ми се струва абсурдна. Усещам се някакси празна и подозирам, че празнината идва откъм главата ми. Какво ли е станало с нея? Убедена съм, че допреди няколко месеца всичко ѝ беше наред. Знам, че като студентка редовно тренирах съдържанието в нея. Но сега го няма. Сякаш се е изпарило всичкото. Усещам проблема почти физически и знам, че ще му намеря физическо решение. Свършила съм със следобедната закуска, затова ставам и отварям кухненския шкаф. Усещам как бурканът с течен шоколад ме призовава, как самотната лъжица цял ден ме е чакала, за да ѝ помогна да докоснe тъмната лъскава шоколадова маса. Загребвам с пълна сила и... усещам как вкусът ме изпълва. Чувствам как способността ми да мечтая се завръща заедно с щастието, предизвикано на хормонална основа, изведнъж осъзнавам, че наистина е лято, време за почивка и... се запътвам към компютъра, за да напиша статия за блога.

ПП. В подобни екстатични моменти, които завършват в ода за любимия ми шоколад, ми става ясно защо Денят на влюбените е именно през февруари...

„Здравей“, почти изграчваме един на друг нещо като замръзнал поздрав изпод шаловете, качени почти до очите. Аз се прибирам от работа, а хърватският ми съсед разхожда кучето си в...2:45 във вторник при температурно безумие от минус 14 градуса. Не знам кой от двама ни е по-изненадан от среднощната ни среща пред блока. Редуваме се в отключване на входни врати и открехването им със замръзнали оръкавичени пръсти.

Отварям вратата на задната къща и се запътвам към предната. Задният двор е хлъзгав. Вали. Не дъжд, не сняг, ами мъгла вали. Сив облак от миниатюрни замръзнали частички е обгърнал света, бавно спускайки се в нахлуващата тъмнина. Чувствам как мъглата прониква в мен и вледенява дъха ми, а едновременно с това усещам как обувката ми се плъзга по бетона и земята ме дърпа към грубата си повърхност. Забавям крачка и така и не стигам до вратата на предната къща. Унесен и леко прегърбен, Плюшкин изплува като тъмносива сянка от безкрайно сивата действителност и плавно се носи към мен. Поздравявам го тихо. Той ми отговаря още по-тихо и сякаш за да направи поздрава си част от материалната реалност, ми подава ръка. Аз поемам грубата му възлеста лапа и ме обзема чувството, че пипам гума на велосипед. Дърпам бързо ръката си и го повеждам към мазето.

- Всичко е там долу, сега ще Ви го покажа. - обяснявам аз, слизайки стъпало по стъпало надолу по хлъзгавите стълби.

Плюшкин кимва и ме следва безмълвно. Едва сега забелязвам, че посредата на двора е оставил количката си, която много напомня на ремарке.

Вратата изскърцва, светвам лампата и тръгвам към нашето мазе. Той се движи зад мен бавно и онова, което вижда през решетките на другите мазета, кара погледа му да свети. Усещам как дъхът му се ускорява, очите му се навлажняват, коленете му се разтреперват и инстинктивно забързвам крачка. Плюшкин се затруднява да ме следва. Погледът му отключва катинарите, шари из мазетата и страстно гали прашасалото им съдържание. Аз отключвам нашето мазе и му показвам старите велосипеди. Обхваща ме истеричното чувство, че съм гола пред него, непознатия. Усещам как той плъзга погледа си към кашона с коледни играчки, старата прахосмукачка, неработещото радио и другите складирани неща в мазето.

Той прокарва ръка по ръждясалите рамки на колелата, дърпа звънеца и се усмихва като на сън. После грабва всеки велосипед в една ръка и се запътва навън. Опитите ми да му помогна по стълбите остават незабелязани. Плюшкин плавно вдига всяко от колелета в прегръдка, също като болно дете, пренася ги едно по едно внимателно по стълбите, полага ги върху количката си и ги завива със стар чувал.

- Благодаря Ви. - обръща се той към мен. - Ако някога имате още неща за изхвърляне, обадете ми се пак.

- Какво ще се случи с двата велосипеда сега? -любопитствам аз. - Ще ги продадете за старо желязо ли?

В съзнанието ми изплува приказката за старата улична лампа, която след дълги години служба бива изхвърлена. На края на приказката я претопяват и правят от нея писец. Дали и от моето колело пак ще стане нещо полезно? Или нещо опасно? Изведнъж се сещам за съдбовното падане с колелото пред един светофар. Дали има нещо като карма на вещите? Така че да се прераждат в нещо по-добро от това, което са били?

- За старо желязо ли? - сепва се той. - За да ги претопят? Не...

Плюшкин задърпва количката си. Задъхва се, старческите му кокали изпукват под тежестта ѝ, но той продължава уверено напред към предната къща. Аз му отварям вратата и за последен път поглеждам към количката. Знам, че в някое друго мазе старите велосипеди ще бъдат събудени за нов живот, материален или фантастичен...

Вратата се отваря рязко и той влиза. Крачката му е дълга, върви леко превит напред, сивият му зимен балтон е разкопчан, а черният шал му стига до средата на корема. В едната си ръка носи старомоден касетофон, а в другата - дървена закачалка за палта, висока почти колкото него. Съблича се и окача балтона на закачалката, така че половината черна дъска остава скрита. След това сяда зад катедрата, изважда прояденото чекмедже на бюрото и го слага пред себе си обърнато с дъното нагоре, където поставя касетофона.

В стаята постепенно става тихо. Някой бързо ми подава тетрадката, която е обиколила класа, за да може всеки да препише домашното.

- Такааммм. - потрива ръце той. - Нека да проверим домашното. Искам първо да знам някой намери ли определение на думата "смисъл".

Половината клас забива нос в чиновете. Другата половина, която е преписала домашното от мен, ме поглежда въпросително. Аз поклащам глава за "не". Колкото и да търсих в различни речници, не намерих задоволително определение на "смисъл".

Затварям очи и "се правя на празно място". Представям си как би изглеждал чинът, ако не бях днес на училище. Визуализирам в съзнанието си празния стол, масата без тетрадката ми и се надявам, че излъчвам спокойствие и... отсъствие.

- Зорничке, и ти ли нищо не намери? - изтръгва ме от унеса познатият глас.

- Ами не, господине. За всяка друга дума намерих, но за "смисъл" не намерих определение, което да отговаря на моите разбирания.

- Ами разкажи ни тогава какви са твоите разбирания. - с иронична усмивка ме подканва той.

- Амииии... - измрънквам аз и усещам как червенината избива по страните ми. Нямам отговор на този въпрос. "Какво е смисъл? Какво наистина?", гърми в главата ми, но не успявам нищо да измисля.

- Опитай се да мислиш в другата посока. - помага ми той. - Какво се слува, ако няма смисъл?

- Ако кое няма смисъл? - питам аз объркано.

- Ако нищо няма смисъл! - изкрещява той и аз се обърквам още повече. - Какво правят хора, които не виждат никакъв смисъл в живота си?

- Еми сигурно се самоубиват... - избърборвам аз и веднага ме хваща още повече срам, че пак съм казала някакъв бисер, който ще бъде цитиран в бъдеще.

- Точно така! - кима обаче одобрително учителят. - Това означава, че смисълът е условие на живота.

И аз кимам. След това той ме кара да прочета и другите определения и часът по философия продължава нормално…

***

Този епизод от гимназиалния ми живот изниква в съзнанието ми една декемврийска сутрин, докато прекосявам Берлин с влака, за да стигна на работа. Седнала съм до прозореца и пред очите ми се сменят различни сиви като балтона на учителя ми картини на немската зима, от време на време прогорени от топлината на някой коледен базар. В ръката ми е сборник с разкази на Калин Терзийски, който съм на път да прочета, а в главата ми се мъдри въпросът "Защо?". Защо героите извършват постъпки, които ги правят нещастни, пропиляват си живота и накрая дори убиват хора, които обичат, или се самоубиват? Защо някой би писал за тях с такъв език, почти толкова грозен, колкото самите сцени? Защо е толкова популярен в България и защо печели дори международни награди? Изведнъж ми хрумва, че въпросът "Защо?" винаги е свързан със смисъла на нещата. Героите на Терзийски не намират смисъл в реалността, в която живеят. Той самият явно също не намира смисъл в това, да търси смисъла, и затова се опитва да каже на читателите си също да престанат да го търсят. При него всичко е безсмислено, сиво и отегчително. Също като "Погнусата" от реалността на Жан-Пол Сартр. Също като пепелявата берлинска зима през януари без коледните базари, без светлините и миризмата на греяно вино. О, извинете, може би все пак с виното, не за друго, ами защото Терзийски все за алкохолизма пише…

***

И така, какво е смисъл? Смисълът е нещо екзистенциално важно, както е модерно да се казва, условие за живот. Само че не просто за биологичното съществуване, както отбеляза учителят ми по философия в гимназията, ами за истинския живот, онзи отвъд физически неща като храната, пиенето, лошото време и подобни. Най-важното нещо на смисъла е, че е нещо като очила на реалността: дали ще тя ще бъде сива, грозна и скучна, или топла, пъстра и вълнуваща, е наше собствено решение. Затова и начинът, по който осмисляме живота си, не е просто резултат от някаква преценка, ами е най-важната предпоставка на нови преценки, основата, върху която строим бъдещето си.

Декември е един от празнично безконкурентните месеци в моя живот. Той започва дори преди календарното си официално стартиране с отпразнуването на рожден ден на приятел. По-късно се смесва с многото имени и рождени дни, сред които са личният ми празник и този на майка ми. Преди да бъде коронясан като коледно-новогодишен принц, прекалено разглезеният от подаръци и суетно внимание (и позашеметен от аромат на алкохолни изпарения) галеник на календара не оставя нито мнозинството от хора, нито техните портфейли (или кредитни карти) несъпричастни към суетата.

Така претоплен, хрупкав и понатежал от различни гозби, месецът се разтапя и изчезва като шоколадов бонбон под езика. Оставя и същия меланхоличен (при)вкус на любов и уют, изконсумирани на един дъх, така сладки и провокиращи хормоните на щастието глезотии, които си позволяваме на воля сравнително рядко.

Гореописаната празнична палитра се смесва с немските коледни базари и необходимостта от някои транскултурни едукативни разяснения. Те са невъзможни за игнориране най-късно, когато застана с кутия бонбони пред някой колега и се опитам да го почерпя по повод имения си ден.

Имен какво? Ден на кое? Като рожден ден, но по-странно? Още един славянски празник, създаден заради самия празник с идеята цял месец бедните българи да давят екзистенциалната си мъка в алкохол? Не, не и не, припявам си Слави Трифонов и преглъщам настроението си с бонбон. А обиденото ми име се мръщи, събира вежди и тропа с крак, отказвайки да преодолее детското поведение. То така или иначе не им прощава, че вечно го произнасят приблизително... грешно, неразбирайки, че двойната функция на съгласните в българския не е куртоазна, а функционална единица в езика и никак не обича да я пренебрегват.

По този ежегодишно проявяващ се повод за диалог с доминантната култура, която имам замръзващия късмет да обитавам, реших да обобщя няколко основни аспекта на славянската приумица, наречена имен ден. Обеснявам го по следния начин:

В моя случай, аз съм кръстена на две – по мое мнение – светици. Едната е бабата на Христос, а другата е моята баба, която ме е отгледала. За мен тези две баби са безкрайно важни! Едната обуславя появата на Спасител и поставя основите на цяла една религиозна система. Другата поставя основите на самото скеле на характера ми. Представете си строяща се сграда, без скеле; немислимо, нали?!

Добавям пред скептичните си слушатели, че имените дни принципно са на твърди дати с някои изключения като Цветница например. Този празник определено ги вдъхнови. Идеята за празник на цветята им се стори по-меродавна, от това да се разхождам с бонбони заради нечия баба, било то и тази и на Христос. Ама това не могат да го разберат хора, които ходят на гости при бабите си след уговаряне на час и се здравистват с тях. Моята преди известно време ми прати от България любимите ми домашни печени сладки, за да не съм се чувстала бездомна! Та не веднъж в годината, ама ежедневно трябва да се празнуват такива личности!

Та култът към света Анна датира от 6-ти век, Римокатолическата църква обаче става съпричастна към него чак през 13-ти век. И докато името й символизира едновременно закрилница на девици, бременни, вдовици и е гарант за плодородие, светлина, ново време, но и празник на самодивите и по тази причина мъжете не бива да излизат от къщи, докато жените им варят жито за плодородие... аз си мисля, че тя е била просто Жена. 

Благодатна като етимологията на самото си име, и опасна, както всяка представителка на пола би могла да бъде. Все пак ми се струва красива идеята за идентифициране с някоя личност веднъж годишно, било тя и митологизирана. Така осъзнавам, че разликата между Светица, Самодива и Жена e въпрос на перспектива и трябва да храним у себе си тази, която е най-заслужила да бъде на бял свят...