„Сестра брата кани на вечера
иелай, иелай, братко, да вечераме.
Вечерайте, сестро, мен не чекайте,
я сум пило, сестро, у меаната.“
 Българска народна песен

„Скъпа нежна убийце,/ защо искаш да ме убиеш,
като те обичам от сърце/ повече от всяка друга“ (собствен превод)
(Оригинал: Vil süeziu senftiu toterinne,/ war umbe welt ir toten mir den lip,
und i'uch so herzeclichen minne,/ zeware, frouwe, gar für elliu wip?)

Не, цитатът по-горе не е новият хит на JayZ, който не сте чули, нито пък някоя песен на известната певица Цецка Зюмбюлкина (,които често не се различават по смисъл от популярните американски парчета). Това е един вид немски поп-фолк, който граничи с ретрото, понеже е бил разпространен между 12. и 14. век по земите на Германия (горе-долу по времето, когато хората тук са говорели на немски с конете си). Жанрът се нарича официално миннезанг и не се различава особено от днешната популярна музика. Историците твърдят, че е дошъл от Испания, която по това време е била във владенията на маврите, които пък са мюсюлмани, дошли от Саудитска Арабия. Твърди се, че техните поети, наричани суфисти, пишели любовни поеми, но не възпявали жени, а Бога (или поне това е официалното станивище по въпроса). При всички положения стиховете били толкова красиви и идеята за безрезервна любов (към някоя жена... или мъж) въпреки всички прищевки и въпреки изпитанията на съдбата толкова се харесала на французите, немците и англичаните, че и те започнали да пишат в подобна риторика, посвещавайки стиховете си на разни благородни дами, които били виждали веднъж в живота си на някой бал. Така от силната любов на суфистите към Бога се родила идеята за безрезервната любов на мъжа към жената, дала начало на рицарството и пресъздавана след това от стотици романи, холивудски филми и сапунени сериали, които копират разни известни романи, които копират други по-безизвестни романи, които копират Дюма и Шекспир, които пък копират идеите на миннезенгерите (,които, както разбрахме, копират суфистите). Някакви въпроси дотук?

Извинете за историческото отклонение. Уж седнах да пиша статия за Свети Валентин, а пък то излезе почти дисертация по история на литературата. И ако започнах с такава подробна историческа точност, то беше защото исках да изследвам същността на любовта. Така де, на 14. февруари празнуват обичащите (и пиещите разбира се) и ми се щеше да дефинирам кои са тези хора. В нашия свят да обичаш е толкова лесно! Аз всеки ден, час и момент раздавам любов! Аз обичам: мъжа си, приятелите си, семейството, обичам романи, залези, криминални филми, топли душове, котки, шоколад, пица, портокали, лазаня, панирани крилца, яйца по панагюрски, третия мускул отляво на корема на Брад Пит... Момент, момент, момент! Май алкохолът няма да ми стигне, за да отпразнувам толкова любов тая година.

Ние, европейците, обикновено имаме точно една или две думи, които означават любов към предмети, хора, животни и дейности (Love, Liebe, Amour etc.). И после се чудим защо не можем да разберем любовта между мъжа и жената, която е натикана в една категория заедно с толкова много други емоции и преживявания. В други култури това съвсем не е така. Например етническата група макасар в Индонезия имат 25 понятия, които на нашите езици означават „любов“. Те различават чувството според социалните връзки, съществуващи между обичащите се (приятели, мъж и жена, родители и деца) и според силата и качеството на чувствата. Така например за любовта между двама съпрузи има 4 понятия. Тъй като полигамията е често срещана, идеалът за любов между съпрузи е смесица от любов в смисъл сексуално привличане и любов в смисъл разбирателство и уважение. Често пъти се среща обаче между двама души да се развие един вид любов, който води до много силно желание да бъдеш непрестанно с другия и се приема за болестно състояние. Ако двамата са млади и неженени, родителите викат лекар, който да излекува влюбения млад човек. Тази болест се смята за много опасна, защото води до липса на апетит, безсъние, сърцебиене, изчервяване, заекване, неблагоразумие, а понякога дори до забременяване преди брака. В едно общество, в което контролът на емоциите се равнява на благоприличие, подобно поведение е срамно. Разбира се този вид любов може и да се развие между двама съпрузи и тъй като в този случай най-срамното последствие, а именно забременяването, вече не е проблем, тя не се смята за болестно състояние. Затова и тогава не се вика лекар. Въпреки това е нежелателна, защото в случай на смърт на единия другият се разболява, не желае да се храни и мисли единствено за човека, когото обича. Освен това този вид любов изключва полигамията, което води до известни проблеми. Например ако жената се разболее, няма друга съпруга, която да готви и трябва да дойде някоя сестра или съседка, за да помогне. Това разбира се невинаги е възможно, а и чужда жена вкъщи е опасна за репутацията на мъжа. За разлика от това по времето на миннезанга, а понякога и днес чуждата жена, която готви и чисти вкъщи е нещо нормално в иначе моногамната Европа и дори понякога жертвоготовно изпълнява и останалите съпружески задължения на болната или отсъстваща съпруга. Това разбира се по никакъв начин не застрашава моногамията. Освен това състоянието на влюбеност, така притесняващо някои индонезийски родители и младежи, се приветства в Европа и се смята за нещо положително и извиняващо всякакви глупави постъпки. Излишно е да казвам, че лекар не е нужен.

И въпреки това аз се обърнах към един лекар, за да разбера, дали има нещо вярно в индонезийската диагноза на любовта. Оказва се, че има 4 хормона, които произвеждат състоянието на влюбеност. Окситоцинът, по-известен като хормона на гушкането, води до непрестанните мисли за любимият човек. Молекулата на моногамията, вазопресин, предотвратява изневярата, а високите нива на допамин предизвикват безсъние, изчервяване, сърцебиене и стрес. Освен това допаминът намалява нивата на серотонина, което от медицинска гледна точка води до психичен дисбаланс. Реално погледнато, индонезийците имат право: влюбените страдат от психова невроза!

И все пак аз като социален антрополог по образование и роматична идеалистка по призвание, отричаща емпиризма, ще попитам: коя е причината и кое е следствието? Нима нивата на хормоните предизвикват чувствата, нима хормоните се равняват на чувствата или е точно обратното: чувствата предизвикват играта на хормоните? Ние сме свикнали чувствата да са нещо пасивно, резултат от нещо външно, но нима не е възможно те да са първопричината вместо резултата, действието вместо отговора? Имам предвид, че в общества, в които бракът между братовчеди е идеал, често се случва те наистина да се влюбват един в друг и след това да се женят. (На някого да му се струва самата идея, да се омъжиш за братовчед си привлекателна???) Имам предвид, че ако никой не ти е показал какво е правилно и какво е неправилно, кое е хубаво и кое е лошо, няма как само чрез хормоните си да го знаеш. Или както казва литературоведът Яус, не природата учи двама млади как да бъдат влюбени, а езичеките романи (да, често пъти забранени от църквата), които те четат. А аз добавям: и филмите, и порното, че и това, което виждат в училище, на улицата, в автобуса или вкъщи ги учи как (не) „се прави правилно“. Пък хормоните, те следват мелодията на душата.

Отваряш очи и мигновено скачаш в леглото, сядаш на ръба му и се надвесваш над тъмния под сякаш пристъпваш към бездната на самодивски скали. Разрешаваш на презрамките на сатенената нощница да гонят незасъхнали капки пот, изплакани от порите на кожата по гърба и раменете във водовъртежа на среднощен кошмар, на същия, повтарящия се, Вечния. Искаш ди плачеш, но кървиш, искаш да дишаш, но хриптиш, искаш да избягаш, но седиш. Страх те е, че може да погледнеш кошмара в бездънните му очи без зеници и мигли, два кратера като черни дупки, които те поглъщат като тропическо растение доверчива муха. Насън бягаш, но не напредваш, тялото тежи, мускулите са се превърнали в спазми от плът. Стискаш устни напук и крещиш на компютъра, че не искаш, не можеш, не трябва да си негова робиня. Само той още мълчаливо те слуша, останалите мебели отдавна обявиха тих бойкот, дори гардеробът не отваря вече врати, за да сподели с теб съкровищата си. 

03:00

Изкъпана, почти уравновесена, но никога опитомена, приласкаваш с поглед чаша кафе. Горчи, но не от него, отровата е в теб. Тя е като евтино вино, което успява единствено да те замае за части от секундата и после оставя кисел привкус на разложени идеали. Знаеш, че спасението е пред теб. Доближаваш се боса до бюрото, а допирът на мраморен под буди сетивата и ти пропомня самотата. Прецъфтелите орхидеи съзаклятнически си шептят по твой адрес от перваза на открехнатия прозорез посред зима. Смешна, патетична, може би дори възбуждаща гледка представляваш за някой ранобуден съсед, мислиш си и продължаваш да се преобличаш на светната лампа преди да се потопиш в празния лист, вместо да се блъснеш в плоския монитор. В малко аспекти на живота ти традициите още диктуват парада, писането върху туптящ лист хартия е сред тях. Докосваш го, настръхваш, той потръпва, искаш да заплачеш. Но се страхуваш да не го опетниш, все пак го обичаш и инстинктивно се опитваш да го съхраниш. Чувстваш, че овладяваш един от демоните си пишейки, чудесно, остана само още цял харем. От листа вече те гледа чужд чифт очи, но не като твоите, тези са зелени, безсрамни, подигравателни, това е провокацията на Нора.

04:00 "Тя"

Нора се роди през 1992, на 5 беше любимка на семейството заради ангелското си лице и талантa да дресира костенурки, на 10 я характеризираха като дете с неопределени заложби, което "би могло и да просперира в живота", на 15 обаче вече беше скандална тинейджърка с 6 татуировки на екзотични места, два тайни (или не толкова) аборта и завидна колекция от жартиерни чорапи. Скандалното и реноме предизвика две предупреждения за изключване от училище, инфаркт на дядо ѝ и дълбока завист на сестрите ѝ, че на нея вече нищо не ѝ се забранява, защото така или иначе живее по собствено формулирани закони на тротоарната любов. На 16 вече се беше отказала от илюзията за вечна любов, брак, а понятието ѝ за деца представляваше събуждане след упойка с болка между краката и временно въздържание от любимата ѝ междуполова комуникация. Смяташе да се посвети на портретно рисуване на алеята на някой летен курорт, в който германците генерално заплащат добре всякакъв тип женски услуги. След работа (не можеше да си представи още работното време, но грубо казано вечер) смяташе да се разхожда по плажната алея като героиня от филм на Уди Алън, но подозираше, че в нейният случай е по-вероятно да наподобява типаж на Алмодовар. Вярваше, че родителите ѝ ще са ѝ благодарни, че им сместява ежедневния срам пред съседите, когато я виждат в компанията на поредното гадже-изпращач - единствената мъжка функция, към която нямаше забележки.

05:00 "Те"
Това, което не присъстваше в скицирания ѝ план за оцеляване, беше Пламен. Още и през ум не ѝ минаваше, че на 16.10.2008 година ще се загуби в далеч не-перфектната му усмивка, докато я наблюдава как нескопосано държи цигара и се опитва да създаде проекция на самата себе си. Вместо бързо подмятане за дължината на впечатляващите ѝ крака, той първоначално разхожда отегчен кестеняв поглед по орифлеймовите ѝ мигли. Секунди преди да отмести очи от кукленското ѝ лице го пронизва нотка на нездраво любопитство. Има нещо в позата, прическата, погледа ѝ, което го предизвиква да я нарани, да счупи волята ѝ, да я подчини. Животинският порив да доминира нахлува във вените му като лондончани магазини при следколедно намаление, тестостеронов коктейл от сила и страх го тласка към потенциалната жертва, която мечтае да сломи. А после да я приласкае и да я спаси, да отвори прегръдките си и да я потопи в морето на собствената си болка, да я направи своята русалка, която да поиска да смени краката с опашка и да поеме неговата слабост и отговорност да бъде силният мъж... Започват сконфузен разговор пред входа на напудрена дискотека със салфеткова програма, но звуците се отдалечават, чезнат като пламък на свещ пред очите на загубен приказен герой на братя Грим, изплъзват се в лоното на въображението и се разливат като отражения в криво огледало...

05:55 "Аз"
Чакайте! Не ме оставяйте сама, още дори няма 06, не мога да чакам дo следващата ни нощна среща, когато ще ме посетите като лястовича двойка през април, за да ме изоставите отново през септември, не мога да чакам, не искам да чакам, денят е моят септември...Отварям очи съвсем объркана. Вече дори не знам дали още се намирам на немска географска ширина, знам само, че дишам, пулсирам и вече определено имам сили да крещя. Ставам от леглото, усмихвам се и започвам да броя часовете до следващата нощ...

They call me hell
They call me Stacey, they call me her
They call me Jane
That's not my name, that's not my name
They call me quiet girl but I'm a riot
Mary-Jo-Lisa, Always the same
That's not my name!

„А ти как се казваш?“, обръща се доцентката към мен, за да запише на каква тема ще правя пробния си проект. Аз свивам устни и въздъхвам. Един от трите въпроса, които мразя да ми задават в Германия. Другите два са „Какво следваш?“ и „Откъде идваш?“. Отговорите винаги предизвикват известно смущение у питащия, често пъти придружено с неразбиращо повдигане на вежди и повторно запитване. Вместо да си кажа името, започвам да й диктувам буквичка след буквичка, за да може да го запише правилно. „И как се чете цялото?“, пита ме тя, след като го е записала. Аз усещам как червенината избива по страните ми. Всички в семинарната стая ме гледат в очакване. Знам, че колежките от двете ми страни ме поглеждат със съжалителна усмивка, защото знаят колко мразя този въпрос. За тях аз съм просто Зори, написано с „s“, а не със „z“. Смущението ми се увеличава с всяка изминала секунда, усещам как сърцето ми се е качило в гърлото, ръцете ми треперят, а гласът ми със сигурност ще звучи като разгонен щурец през май. Знам, че ситуацията е много глупава и че трябва да надмогна тази моя стеснителност. „Зорница“, казвам най-сетне аз, психически подготвена за неразбиращото повдигане на вежди. „Зорница?“, повтаря д-р Беренберг с леко натъртено „р“, но произношение, досущ като българското. „Уау!“, отронва се от мен, „Точно така!“ Тя се смее на изненадата ми.

Това се случи преди почти четири години. Бях станала току-що на 19 и бях започнала втория семестър на бакалавъра. Днес въпросът, как се казвам, вече не предизвиква смущение у мен. От една страна защото съм свикнала да гълтам „р“-то (което иначе много смущава немците, ако е звучно, а не гърлено) и да удължавам „и“-то, което улеснява произношението на немски. От друга страна, може би фактът, че не продължих с магистратура по елитния предмет „Публицистика и комуникации“, също допринася за това, повечето хора около мен да ми прознасят името правилно. Съвсем друго е да си заобиколен от антрополози! Преподавателите говорят средно между 5 и 10 чужди езика, често пъти езици, много различни от европейските, като банту, суахили, кечуа, панджаби и други подобни, затова фактът, че „z“ в едно българско име няма да се прочете като „ц“, а като „з“, не учудва никого. Съвсем друго е сред „нормалните“ немци, които дори и по случайност да говорят английски или френски, четат и чуждите думи като на немски.

В стария ми офис едната колежка ме наричаше Цорни. Всъщност доста логично, ако вземеш първата част от името ми и я прочетеш на немски. Неприятната част е, че на немски „цорн“ (Zorn) означава „гняв“. Колкото и да се опитвах да я улесня, пишейки името си с „s“, за да се прочете като „з“, за нея си останах Цорни. Неприятно наистина. Някакси по детски смешно, трагикомично, но и малко екзотично. За сметка на това тогавашният ми шеф, който беше кореец, беше далеч по-малко екзотичен от мен, европейката, защото се казваше Марк Хофман. Също като баварски евреин, както обичаше да отбелязва същата колежка. Когато го довела в Германия преди 10 години, майка му решила, че фамилията Сонг не е подходяща за немската среда и го кръстила Хофман. Доста мъдро от нейна страна. Понякога пък се е случвало и друго: политическите бегълци са били принуждавани да сменят името си при получаване на немско гражданство. Защо ли толкова ми напомня на една подобна история в България?

И все пак: защо името е толкова важно? Нима и за името важи правилото „Назовавам се, следователно съществувам.“? А може би правилото дори е мутирало в: „Назовавам се, следователно съм.“ Аз съм нещо, някой, точно определен от името си. Ако се казвам Мелек Йозган, значи най-вероятно съм по-мургавка, може и да нося кърпа. Най-вероятно съм религиозна и не разбирам от западни науки. Ако не съм такава, каква ще съм иначе? Както и ако се казвам Зорница Тодорова, най-вероятно съм източноевропейка. Значи сигурно ще нося пола и токчета и ще имам маникюр. Ако пък съм и руса, значи съм рускиня или украинка. Абсолютно невъзможно е да съм българка, понеже те са по-тъмни и говорят с много остър акцент. Затова в началото на следването ми понякога ми се искаше да се скрия някъде. Не стига, че съм руса и с широко лице, нося пола и токчета, имам от време на време лек акцент, фамилията ми завършва на -“ова“, ами и името ми е невъзможно за произнасяне! Колко по-лесно би било, ако се казвах Лизхен Мюлер! Никой нямаше да ми обръща внимание, пък аз щях да си остана с български паспорт.

Не бих си сменила името разбира се. Просто е толкова впечатляващо как двете (или пък трите, четирите... десетте) думички, които наричаш свое име, могат да повлияят на начина, по който хората те възприемат. И този начин е зависим не само от собствения им произход, ами и от културната среда, в която се срещате. Например приятелката ми испанка, която живя в Берлин около година, до ден-днешен пише името ми с „s“, както го пиша на немски, въпреки че от години се е върнала в Барселона и иначе е позабравила немския. Учителката ми по френски, от друга страна, която е французойка и не би трябвало да има проблеми с четенето на „z“ като „з“, в началото ме наричаше Цóрница, само защото сме в Германия. Сякаш тези политически, социални, културни и географски граници, начертани и измислени от хората, разделят държавите и създават пространства със собствени правила, създават „изкуствени“ места, на които има норми за поведение и закони за това, как функционира реалността, важащи за всички, независимо от етнически и културен произход. Сякаш ние приемаме тези пространства за естествени и зададени по дефиниция и им се подчиняваме, въпреки че в природата подобни граници няма. В природата всички планини са „високи и сини“ и небето е все едно и също: „като от коприна“.

Е, Витоша разбира се е различна от другите планини. Не защото е по различен начин „загадъчна и нежна“ от другите планини, а защото е Витоша. Тя съществува като образ в моето съзнание и назовавайки я, аз й давам особена идентичност. Пък вие ми разправяйте, че не била одушевена!

Успешно преживяхме края на 2012 година със съпътстващите я странности (прогнозата на маите, преизбирането на Обама, генгнам стайл) и други събития от социален и(ли) банален характер. Мина красивият миг на война от пиратки, разлято шампанско по дрехите и бенгалски огън в косите, свидетелство за затишието след буря са снимките във фейсбук, правени в несвяст и качени под мотото „Публикувам във фб, значи съществувам“. Както стандартно след всяко добро парти се появяват махмурлук, гузна съвест и други нежелани странични ефекти, през януари често настъпва часът за равносметки. Обикновено това означава да: игнорирам миналогодишните обещания и да си самовнуша, че са били само пожелателни, а не задължителни, защото неизпълнени, иначе бихи ми довлекли повод за неудовлетвореност; да си измисля нови, които да си спомням поне до март месец; да не чакам настъпването на другия декември, за да преосмисля успеха на цялото начинание... 

Януари е може би най-грозният месец в Берлин. Студът от февруари и мракът от декември се обединяват в едно и дават началото на всяка нова година. По начало, който е измислил годината да започва през януари, определено е имал много лош вкус. Топлината и светлината от Коледа са си отишли, миризмата на греяно вино се е изпарила вече, дядо Коледа (ако случайно още го има) си е раздал подаръците и си е отишъл, а работата и ежедневието чакат всяка сутрин в мрака. Най-късно на втори фойерверките изцяло са затихнали, а в теб отеква едно далечно: „Започва, започва...“ Новата година започва. В точно този момент, ей-сега започва. Или е започнала вече? Нима вече сме догодина? „Започва, започва!“, крещи будилникът рано сутринта, а ти, отваряйки едното си око, го изключваш и се мъчиш да отвориш и другото. 

Та значи вече сме догодина. Всичко е съвсем новичко. Значи е време за онези обещания, които направихме в края на декември, да започнат да се изпълняват. Като далечни, вече замиращи коледни лампички проблясват спомени за онова, което планирахме за догодина. За тази година. 

А: Тази година възнамерявам да: работя върху себе си, а именно: да прочета част от класиката, която съм планирала, да бъда по-търпелива, да се науча да бъда леля, да пътувам, да обичам, да танцувам, да си предавам курсовите навреме, да вляза във форма, иначе казано, да пълня главата и да изпразвам масните депа със същата скорост... :D Колко е чудесно да си правим to-do-списъци за догодина, също като мечтателно писмо до дядо Коледа, но до самия себе си. Естествено по-малко учтиво и доста по-строго. Пък и човек най-късно през март е забравил обещанията си и ги е прехвърлил мислено в графа „мечти“, тоест, колкото по-дълго не се сбъднат, толкова по-красиво звучат. :D Всички лични треньори/ personal coaches (извинете безобразния превод, но се сещате кои хора визирам: онези с перфектните зъби, красивите къщи и бързо разпродаващите се книги) препоръчват да си ги пишем на хартия, романтичните тийни-филми дори идеализират подобни планове като начин да се сплотиш с приятели, пишейки си взаимно to-do-списъци и скривайки ги в някой пущинак. И това го пробвах на 16, но „съдбовните“ ми писания изчезнаха! Дано поне са били от полза на някого. 

З: Тази година възнамерявам да напиша дипломната си работа и най-после да завърша магистратурата. Възнамерявам да си намеря най-сетне нормална работа на пълно работно време. Някаква, кой знае каква. Нима това са цели? Или са по-скоро желания: неопределени, хаотични и объркани, невъзможни за следване. Знам, че сега е времето да си намеря прилична работа. Началото на година, още не съм завършила съвсем, но имам доста свободно време. Но защо ли това време ми напомня толкова на сезонните намаления, които в момента започват в берлинските магазини? Гледаш по витрините, че пише „намаление“, влизаш вътре и какво да видиш: наистина намаление! Виждаш перфектния пуловер за 5 евро и знаеш, че трябва да го купиш, просто трябва! Сега е времето за това. Но после се сещаш, че ти всъщност вече имаш подобен пуловер и едва ли ще бъде голяма находка, ако си вземеш още един. После се прибираш вкъщи, поглеждаш обявите за работа и виждаш колко са много. Прочиташ обява за перфектната работа във фирма с перфектния сайт и знаеш, че сега е времето да кандидатстваш там, защото никога няма да имаш този шанс отново. Но после, пишейки мотивационното писмо, се сещаш, че през динамичния си студентски живот вече си работил подобно нещо и едва ли ще е голямо постижение да вършиш същото на пълно работно време. След което поглеждаш към списъка с неща за вършене, виждаш под номер две „Да си намеря нова работа.“ и се чудиш: „Какво точно искам аз?“ 

Какво искате вие? Как е постижимо то? Какво по-хубаво време от полагането на едно ново начало от Днес? 

Успешен, вдъхновен, неповторим старт на Новата година ви пожелават от сърце Зори и Ани!!!

Още от Ницше знаем, че Бог е мъртъв. Но кога убиха и дядо Коледа? Дали когато създадоха пазарната икономика, или още по-рано, когато моралната икономика задължаваше хората да отвръщат на подаръците в натуралния обмен? Казват, че дядо Коледа бил лъжа, че никога не е съществувал... Но нима както Гео Милев стига до царството на Бог и собственоръчно го сваля от трона му, пращайки го в пропастта, ние не убиваме дядо Коледа, взимайки му занаята и купувайки скъпи подаръци, платени с много нерви и негативни чувства?

****

Когато за първи път дойдох в Германия, ми направи впечатление колко груби са немците по улиците и в градския транспорт: готови са да те премажат, минавайки през теб или настъпвайки те, но никога не се извиняват. "Това никога не се случва в България.", мислех си аз. И наистина, тогава сякаш не се случваше. Толкова по-голяма е изненадата ми днес, 4 години по-късно, когато наблюдавам същата тази грубост у софиянци. Дни преди Коледа стотици забързани хора тичат напред-назад, за да напълнят и тази година чувалчето на дядо Коледа с шарени пластмасови или тенекиени изделия, произведени в Китай, Бангладеш и Индия. Аз се усмихвам със спокойствието на човек, купил или изплел подаръците за Коледа още преди месец, и вървя със спокойна крачка по тротоара. От време на време някой изнервен мъж или нетърпелива жена, купуващи подаръци, ме блъскат с предпразнична ярост, за да се разминат с мен по тесния тротоар. "Извинете.", казвам аз нарочно, за да се усетят те и да ми се извинят. Този трик работи в Берлин безотказно, но в София за 4 дни претърпя пълен провал. Никой от грубите минувачи не се сети да ми се извини. Най-много някой да ми подвикне аз да внимавам къде ходя, вместо да им се извинявам.

Предколедна треска, мисля си аз. Всеки иска да зарадва близките си с подаръци. Зад ъгъла се задава мирен и спокоен празник. Всички ще се радват, любовта ще царува по света, на Коледа стават чудеса. И все пак... Заслужава ли си цялата тази ярост към невинните непознати, цялата припряност, бързане, стрес? Целта оправдавала средствата. Но нима любовта и щастието в един ден могат да бъдат за сметка на грубостта и злобата през предколедните седмици? Къде остава коледното чудо в трамвая, на тротоара, на кръстовището? Нима лампичките и елхите по улиците са единственото, напомнящо за Коледа? Нима дядо Коледа по коледните базари и по моловете пречи, влизайки в противоречие с виното, храната и купуването на подаръци?

Колко по-лесно би било, мисля си аз, ако дядо Коледа наистина носеше подаръците! Никакъв стрес, никакъв срам от неподходящо избрания подарък, никакво чудене. Дядо Коледа носи винаги правилния подарък. Преди се чудех защо разказват на децата, че дядо Коледа го има и после им казват, че го няма. Нали в крайна сметка идеята на Коледа е да покажеш обич към близките и всеки да получи нещо малко в знак на обич? Но от друга страна... Често пъти подаръкът се превръща в символ на власт, кой има повече възможности и кой има по-добри умения да пазарува. Подаръкът не казва само "Обичам те." Той казва: "Аз мога да ти дам нещо." и: "Дължиш ми нещо в замяна." Той не само радва, но и задължава. Коледният подарък е станал част от икономиката: както от пазарната, така и от моралната.

Подаръкът на дядо Коледа е различен. Дядо Коледа никога не очаква да му подариш нещо в замяна. За сметка на това дядо Коледа знае кой е слушал и, подобно на Бог, раздава справедливост чрез подаръците. Дядо Коледа е както близък, защото е "дядо", така и далечен, защото живее далече, във вечната зима и вечната Коледа. Нещо средно между Гандалф, Дъмбълдор и Зевс, с бялата си брада той внушава патриархална власт и мъдрост и създава усещане за сигурност. Дядо Коледа е извън всяка икономика и реципрочност. Също като могъщите ни прадеди той дава безрезервно, без да очаква нещо в замяна. Може би затова с нетърпение го очаквам. А вие?

„Вие българите кога празнувате Коледа?“; „Празникът също толкова важен ли е за вас?“; „Украсявате ли коледно дърво?“; „Какви сте вие всъщност по вероизповедание?“

Краткосрочното облекчение, че съм оборудвана със съответните отговори се изпари при последния въпрос и се замести със смут и нечленоразделно измрънкан отговор: „Ами, православни християни, принципно...“ Не смея да анализирам съставните части на словосъчетанието, че ще се изложа съвсем. Обаче в съзнанието ми кънти като ехо: „принципно, принципно?“ Не ми се захваща дългата версия, че не съм от религиозно семейство, баща ми вярва повече в тамплиерите, отколкото в свещениците, майка ми изповядва силата на позитивното мислене, най-добрият ми приятел чете Библията, само за да събира антиаргументи и да доказва безсмислието й, а немските ми приятели ми препоръчват почти агресивно най-после да прочета „The God Delusion“, но за сега се разминах само с гледането на aналогичен филм. Какво празнувахме точно на Коледа? Празник на обилната храна, разменянето на лъскави пакетчета с красиви панделки, коледната украса, на пищната коледна украса и... пропускам ли нещо?! Истината е, че нямам правото да упреквам в безверие, защото самата аз ходих на църква за последен път... кога беше точно... никакъв спомен!

Като дете бях много вдъхновена от сериала „Али Макбийл“, вероятно защото персонажите бяха хаотични, ексцентрични и напълно непредвидими, все качества, който се успокоявах да открия и у други хора :) В една закотвяща се в детското съзнание серия, адвокатите защитаваха клиент, който виждаше еднорози, друг, който твърдо вярваше, че е Дядо Коледа и тогава за пръв път чух цитати от известното писмо на американския журналист във вестник Sun Francis Church до дете, което го пита, дали наистина съществува добрият старец с благата усмивка и шейната с еленчета. Бащата на Вирджиния ѝ казал, че ако от вестник Sun потвърдят съществуването на Дядо Коледа, то значи е факт. Остроумният татко подценил мечтателната нотка в душата на г-н Church:

“Yes, Virginia, there is a Santa Claus. He exists as certainly as love and generosity and devotion exist, and you know that they abound and give to your life its highest beauty and joy. Alas! How dreary would be the world if there were no Santa Claus! (…)There would be no childlike faith then, no poetry, no romance to make tolerable this existence. We should have no enjoyment, except in sense and sight. The eternal light with which childhood fills the world would be extinguished.”

Този красив отговор бива публикуван през далечната 1897 година, но звучи все така вълнуващ и актуален. Но колкото и да ми се иска да го приема като задоволителен, нещо липсва... Защо смятаме, че само децата имат нужда да вярват в нещо позитивно? Детството е пълно с магия така или иначе. На мен ми се иска да вярвам СЕГА, може би не непременно в еднорози и други митични същества, дори може би не в Господ като създател на света, а в нещо много по-прозаично като в любовта, добротата, алтруизма. Като деца вярвахме, че можем всичко, от това да бъдем добри, за да получим подаръци, до шанса да станем космонавти. Тази вяра пожелавам сега на всички и на себе си включително, защото тя е в нас, само сме я позабравили, но тя е някъде скрита на топло и сигурно и само чака да си спомним за нея! Космонавтите не са идинствените, които могат да се стремят към звездите!

Наскоро даваха „Титаник“ по немската телевизия. Не го гледах, но въпреки това нямаше как да не си припомня първия и единствен път, когато го гледах. Беше странно преживяване, особено в онзи момент, когато корабът потъва. Не знам защо, но всички плачат. Аз не плача на тъжни филми. Има нещо много фарсово в тях, нещо фалшиво и предизвикващо самосъжаление. Сякаш душата ти се превръща в огромен пикочен мехур, който трябва незабавно да се изпразни. И тези сълзи не са чисти и освбождаващи от натрупалите се токсини, ами празни и натоварващи. Също като да пиеш кола, пълна със захар, но в крайна сметка тялото ти да отделя само вода, а захарта да остава в теб.

Накъдето и да погледнеш, всички се опитват да ти слагат памперси. Всякакви сладникави романчета и филмчета, лишени от всякаква хранителна стойност, но пълни с калории, те затрупват, играят си с душевната ти отделителна система и купуват без пари пълните със сълзи памперси. В университета също често ни захранват със сухи, несмилаеми теории, а на изпити очакват да им ги върнем същите, само че смлени. И после се чудят, че имаме мисловен запек! Но както казва Норбеков, това е като да изядеш една ябълка, да изчакаш да я преработи стомахът ти и да очакваш да излезе на бял свят същата ябълка, която си изял. Щуротии! Явно за това, което излиза на бял свят след храносмилането, се пише оценка, а не за това, което е прието като хранителна стойност и е усвоено от организма. След корекцията на пълните памперси от изпита, все още нетренираното бебешко дупе често пъти е наранено и кърви. Но няма страшно! Ще го намажем с мехлем от глухарчета, направени от красиви обещания за професионален успех, за реализация във всяко отношение и за престижна работа. Коя рана не би се излекувала след тази козметична процедура!

Днес, накрая на магистратурата, поглеждам към кантара, който показва с 5 килограма повече и се замислям откъде ли са дошли. След претеглянето на пълните памперси резултатите са записани в бакалавърската ми диплома, а скоро тя ще бъде последвана и от магистърска. Защо никой не претегли и мен?? Сещам се за онези моменти, когато не пълните памперси, а усвоената храна имаше значение. Когато вместо да се опитвам да пресъздавам, храносмилайки, се очакваше от мен да употребя хранителната стойност на приетата доза, за да вдишам въздух, да погледна на стария свят по нов начин и да размърдам онези сиви клетки между ушите, които придават тежест на главатa. Когато след храносмилането не изхвърленото имаше значение, а това, което възникваше от усвоеното. Дали някой някога ще погледне на мазнинките по мен по този начин? Дали някой някога ще се интересува от това, което усвоявам, а не от това, което ям? Или пълните памперси от миналото вечно ще ми служат като инструмент в търсенето на работа? Но нима по този начин можеш да намериш работа, която не просто те храни, но и засища?