Студентството в Берлин от птичи поглед и с прощална носталгия

Възможен сценарий на стартиране на студентството в Берлин или защо не бързам да завърша 

Студентството генерално е  неформулируемо, а това в чужбина е несъпоставимо с познатата до момента гимназиална действителност.

Попадайки не в различна държава, а в различна вселена, поглеждаш себе си в огледалото на миналото, преглъщаш страха и се пускаш по тънкия лед на пързалката на настоящето.
И тук идва кулминацията - доброволно, с ясното съзнание, че скокът е от голяма височина, а температурата на водата – отрицателна.
Снимка: личен архив

Често срещан, но не и неизбежен феномен, който би могъл да бъде смекчен при наличието на предварителна подготовка. Така например проучването на необходимите първи стъпки след преместването в Берлин спестява част от културния шок.
Снимка: личен архив

Уговарянето на час за записване в общината (някой от ратхаусите, без значение) е определено времеспестяващо и задължително условие за намиране на квартира и записване в университета.
Отварянето на банкова сметка пък е фундаментално не само за ежемесечното привеждане на наема, но и за получаване на парите, които всеки новопреместил се студент в Берлин еднократно получава за добре дошъл (Begrüßunsgeld).

Така с течение на времето по-лесно се свиква с плуването в тези северни води и с опознаването на странните обитатели (е, през първите няколко месеца по-вероятно е да се окажеш заровен на пясъчното дъно, подобно на рибите, които наблюдават с едно око ситуацията и се стремят да не се изпречат на пътя на акулите). Но пък е красиво, разнолико и подлежащо на обикване!
     

Снимки: личен архив
                                               
Алегориите настрана, студентството в Германия, а и в самия Берлин,  протича твърде различно при всеки един от нас и то не само поради териториални различия.
Програмите в университета, за разлика от тези в България, са предложения, от които всеки сам избира подходящите лекции. Вместо готова матрица, студентите, особено тези, които са бакалаври по няколко предмета паралелно, получават свобода, която е толкова всеобхватна, че изглежда на моменти заплашителна.
Снимка: личен архив

Аз лично намерих баланса след известни лутания и се научих, че човек следва, докато го смята за правилно, или успее да вмести всички взаимнозастъпващи се упражнения в графика си.

Ако пък се е ориентирал към изучаването на още един език, то пред него се откриват и чудесни шансове за еразъм, който не е изключение, а почти задължение в повечето специалности с филологическа насоченост.
Това е прекрасно, но и разтягащо времето на завършване и изисква определена доза непукизъм за пред роднини, съседки, продавачката в кварталния магазин, личната зъболекарка и  други, които живо се интересуват от това „в кой курс си“ и „още колко ти остава“.
Снимка: личен архив

Какво представлява студентството освен отговорности и планиране? Мога да говоря единствено за моето, а то е сплав от всички 300 емоции, през които преминавам дневно през последните 5 години, въртележка от хиляди лица и десетки души, сбирщайн от отговорности и купони, лудост от спомени и амбиции...
Снимка: личен архив
А Берлин предоставя много: налични са театрите и филмовите прожекции на роден език, благодарение на активната дейност на Българския културен институт, предлагат се народни танци в самата немска опера, а българските ресторанти в Берлин внасят топлина в сърцето на изгладнелите за дом.

Снимка: личен архив

Да пренесеш душата си на хиляди километри от семейство и приятели е достойно да се нарече борба. Само така вкусът на ежедневната победа си струва. Често пъти тези усилия събуждат неподозирани патриотични чувства.

Аз съм българка в Берлин, с корени, които обичам, но и с идеята, че ако живееш в чужбина, то смисълът е да се интегрираш, не да се капсулираш в познатото, нито пък да се асимилираш от новото.
Аз лично продължавам да се уча – от себе си и за себе си, изпит с много поправителни сесии и вечно недостатъчна подготовка.
Снимка: Marti Ondrésik

„Щастливите деца не четат“?!

Наскоро гледах един документален филм за Найджела Лоусън, една от любимите ми телвизионни готвачи. Животът й от самото начало е бил сложен: дъщеря е на журналист, който по-късно става член на кабинета на М. Тачер, майка й пък, наследник на ресторантска империя, всъщност искала момче и затова не я обичала много. Найджела пораства като тихо дете, което обаче изведнъж започва да проявява буйност в училище. В един от разговорите във филма тя споделя, че е открила четенето като начин за бягство от реалността. "Години по-късно", казва тя, " открих, че щастливите деца не четат."
В резултат на този си интерес завършва магистратура по езици и - като повечето от нас, които искат да се занимават професионално с писане - решава да стане журналист. Въпреки че се издига в журналистиката, в един определен момент от живота си написва готварска книга, която се оказва голям успех. Така от успешната журналистка и академичка става готвачка - аматьорка, която пише бестселъри с рецепти. Класическа история за това, как истинският талант си пробива път въпреки обстоятелствата и обществените очаквание и повлича като виелица всички други умения по пътя си, за да ги употреби, изразявайки се.

И все пак... щастливите деца не четат?! Означава ли това, че мнозинството от децата са щастливи? И ако не са: защо не са открили книгите като възможност за бягство от реалността? Нима пътят към изкуството непременно минава през нещастието? Или това се отнася само за децата? И накрая: защо???
Още като начинаещ антрополог научих, че въпросът "Защо?" е забранен. Той може да засенчи полезрението ти, така че да виждаш не реалност, а само сенки,  и едновременно с това може да подхлъзне мисълта ти върху гладката повърхност на замръзнали културни норми. И все пак твърдението, че щастливите деца не четяли, направо си крещи въпроса "Защо?" и не антропологът, а именно четящото дете в мен (било то щастливо или не) иска отговор.

***

Седнала съм в чакалнята на общината и се очертава да прекарам около час на неудобния метален стол, съзерцавайки екрана, на който съобщават кой номер е на ред. Около мен всички четат. Някои - вестници и списания, други - романи, а трети - книги със съвети за щастлив живот. До мен е седнала пълничка жена на средна възраст. Ноктите й са лакирани, облечена е в черно. Подпухналото й лице се е изкривило в умилително изражение, а пръстите й прелистват ту напред, ту назад в книгата. Поглеждам страницата, на която е отворила, и се изгубвам в съвети са щастие и духовност. Със заповедния си стил ми напомнят почти на самохипноза. Отмествам погледа си леко засрамено и продължавам да се питам каква е връзката между четенето и щастието.
Чакайки, ме обзема скука. Дали и аз да не почета? В крайна сметка защо съм я мъкнала тая книга в препълнената ми чанта? Поглеждам към таблото - пред мен има още само 8 души. Може би е по-добре да не чета, че ако си пропусна реда...
Жената до мен въздъхва и отново прелиства. Така ли изглежда щастливият човек, питам се. Не намирам отговор. Дали и аз изглеждам така, докато чета? Обхваща ме чувство за неудобство. Четенето на обществени места е нещо неизбежно, ако пътят до работата ти включва безкрайно пътуване с влак.

***

Свърших си работата в общината, а после си взех метрото за една спирка и се прибрах. Така и не отворих книгата. Но сега знам, че докато чета, изглеждам по друг начин. Не прелиствам напред и назад из книгата, а с нетърпение поглъщам съдържанието й и се оставям да бъда погълната от него. Също както когато излапвам нещо вкусно сготвено и то става после част от мен, прочетената книга остава в съзнанието ми. Четенето е един вид духовно съвкупление, един вид любовна връзка, която -като всички връзки - е разпъната между две полярности: това, да избягаш, да вземеш, да заграбиш и егоистично да отнесеш прочетеното към собственото си съществувание, и това, да обичаш, без да очакваш в замяна и без потребността да задоволиш собственото си его. И това важи както за възрастните, така и за децата. Ако щете, ми вярвайте!

Майчиният език е майчин език е майчин език

Намирам се в университетска зала по време на упражнение по лингвистика. Около мен са се събрали многобройни националности, облечени в нетипични за немския стереотип тъмни коси и кожи. Огромна част от състудентките ми, мъжкото съсловие е дефицит, са дефиниционно германки, биологично – полу-иранки, рускини или полякини, емоционално – те си знаят.

Всички те говорят безупречен немски с гарнитура, домашна лингвистична екзотика. Хората, които ме заобикалят, ме провокират да преосмислям функционалността на майчиния език и да повярвам в нарастващата необходимост от минимум билингуално образование от ранна детска възраст.

Усмихвам се при мисълта, че племенникът ми, роден в Берлин, вероятно първоначално ще се обръща към мен с думите „Komm her, лельо Ани да си поиграем, bitte“. И така докато започне да разграничава нюансите на майчин, по-майчин, най-майчин език. Та той ще е само малко допълнение към палитрата на „немските“ бебета, голяма част от които израстват с по повече (!) от 3 езика паралелно.

Колегата ми от Нигерия например е владеела на ниво майчин език 4 такива, а сега самата тя се жени за германец, твърдо решена да не лишава децата си от възможността да я надминат по брой и качество на „майчините“ езици в писмена и устна форма. Нейното семейство въплъщава немската идеология за деца-вундеркиндчета.

Колкото по-разклонена е архитектурата на домашната Вавилонската кула, толкова по-добре! Още сега множество обяви за работа целенасочено са формулирани към билингуални кандидати, интегрирали езици, съответно култури, следователно, светове, в основите на самото си ежедневие.

Немските родители са склонни да инвестират солидни суми в детски градини, в които да повиват децата им, мъркайки им на френски или английски, амбиция, която не всички пеленачета, или по модерному „памперсчета“, приемат с възторг. Обаче в свят на такава скорострелна конкуренция, защо да не започнем да мечтаем мислено на минимум 5 езика на ден в желанието още непланираните и незаченати деца да усвояват по-бързо езиците. Иначе току-виж се изложили без време пред обществото, обърнали гръб на мотото, „колежът започва в детската градина“...


   

Както е казал Витгенщайн: „Границите на моя език определят границите на моя свят“. Докато се съгласям и споря с тази идея мислено, покрай ушите ми се прокрадва речта на доцентката, която всъщност дори имах намерение да слушам, заплес! Та тя тъкмо сътворява ново спрежение на иначе съществуваща форма на испански глагол и го произнася с типичния немски акцент на романски език, тоест, почти изяжда р-то, когато то всъщност е двойно и трябва да бъде още по твърдо от обикновено. Миг преди да си позволя да я съдя, се усмихвам на себе си и си казвам:
„Простено да ѝ е, не ѝ е майчин език!“...

География на емоциите

Влакът спира някъде в селската пустош на покрайнините. Знам, че трябва да взема задните стълби, за да стигна на правилното място. Виждам две момичета, които се лутат и не знаят накъде да тръгнат. Студентки са и фактът, че са по-млади от мен ме учудва. Допреди две-три години аз бях най-младата на всяка лекция. Знам, че само след 20 минути цялата спирка на метрото ще се напълни с бързащи студенти, които ще поемат към предните стълби, защото те водят към сградите, в които се провеждат лекции. Задните стълби водят към малките къщички, в които има само по една семинарна стая и в които обикновено се намират офисите на преподавателите.

Не съм била от месеци тук, откакто предадох дипломната си работа. През това време някой е боядисал парапета на стълбите и е почистил огромния часовник на входа на спирката. Минавам по познатата полупразна улица и се питам: На правилното място ли съм? Промените не са големи, почти незабележими са, но въпреки това имам усещането, че не съм на правилното място, че мястото, на което съм, има нови координати някъде вътре в мен. Чувствам се, както когато някъде в София сложат нови плочки на място, където от години са били съвсем разнебитени. Тогава минавам оттам и хем се радвам, хем се чувствам някакси предадена от старите плочки, които – макар и да се обръщат върху краката ти, пълнейки обувките ти с кал и вода – винаги са били там, част от моята реалност. Но местата се променят. Те се променят външно, а ние променяме вътрешното им значение за самите нас.

Има една китайска приказка за един ученик, помолен от учителя си да отиде в гората и да хване зайче. Ученикът имал късмет на първия ден, защото видял един заек да тича, хукнал да го гони, а заекът така се уплашил, че от ужас паднал мъртъв на една полянка. Ученикът занесъл заека в училището, а учителят му поръчал да хване още един заек. Тогава ученикът отишъл в гората и цял ден чакал да подплаши някой заек, който като първия да падне мъртъв, но така и не се появил втори. И ние като ученика често чакаме зад някое дърво да се появи заекът от вчера, така че пак да успеем да го хванем. А като не се появи, си мислим, че сме зад грешното дърво, вместо да осъзнаем, че следваме грешна стратегия. Приказката завършва с извода, че единственото, което не се променя, е фактът, че всичко се променя. И това важи както за физическата география на местата по света, така и за емоционалната география на реалността вътре в нас.

Пътят към Рая е тесен... И пълен със задръствания!

- Кóооооя йеееее! Кóоооя йееее! - крещеше момченцето и се опитваше да ми набута през отворения прозорец на колата пликче, пълно с вода. - Йееее гласéееее! Кóя йеее!

Огромният кош на главата му се поклащаше, докато той се движеше между автомобилите, спрели в задръстването. От време на време някой жаден шофьор купуваше пликче замразена минерална вода „Коя“ и потегляше отново с висока скорост, карайки момчето да тича след автомобила, за да си вземе парите. 500 гвинейски франка1 струваше едно пликче от 300 мл. и човек трябваше да го изпие наведнъж, защото пластмасовата опаковка не разполагаше с капачка. Купуваш си една вода, ледено чувство пронизва изпотените ти пръсти, докато я поемаш през прозореца на колата, плащаш си и потегляш. Това бяха правилата на уличната търговия в Конакри. Със зъби прегризваш ъгълчето на пластмасовата вакуумирана опаковка и смучеш като от биберон студената вода.

- Има ли в Европа толкова задръствания? - пита ме Муса, докато чакаме да се отвори пролука в масата от автомобили, през която да минем.

- В Европа има като цяло повече светофари и затова... - провиквам се аз от задната седалка и преди да успея да довърша изречението, една кола зад нас се качва на тротоара и изпреварва колоната от коли на улицата, карайки шофьори и пешеходци да псуват автора на невижданото нарушение.


Всъщност в Конакри никое нарушение не е невиждано. По улиците важат единствено законите за оцеляване както за полицаите, така и за шофьорите. Нямаш ограничение на скоростта освен това, което настилката и задръстването ти налагат. Правила за изпреварване също няма... Но тъй като линейките идват в рамките на няколко часа след обаждането, ако изобщо дойдат, екипите за бърза помощ, също като останалите лекари, са често подкупни, а токът в задлъжнелите болници спира всеки ден, страхът от катастрофа, който живее у всеки зад волана,  е най – верният и безпристрастен контрольор на движението по пътищата.

- Нямаме държава в Гвинея, това е то! - започва отново Муса. - Ако имахме държава, полицаите
нямаше да се чудят как да изкарат малко подкуп от невинните хора, ами щяха да глобяват такива като тоя, дето карат по тротоара.

- Е нали вече две години Алфа Конде е на власт? - подпитвам аз за първите демократични избори в историята на Гвинея.

- Аз господин Конде много го уважавам. - отговаря ми въодушевено той. - Такъв добър човек рядко се среща, това от мен да го знаеш. Ама...


В съзнанието ми изниква образът на дядовците и бабите от селото на баба ми. В детството ми и те така говореха за някой новоизлюпен политик, прелиствайки вестник „Дума“ с наплюнчени пръсти и радвайки се на новодошлата демокрация. Но Муса е още само на 43.

- Виждаш ли какво са направили тия вандали? Все протести, протести...

От задната седалка виждах в огледалото, че лицето на Муса се е изкривило от гняв. Той ми сочеше напълно разрушения пазар в квартала „Мадина“. По принцип препълненият пазар, на който човек можеше да купи всичко, от валута и самолетни билети до медикаменти и хранителни стоки на едро, сега беше съвсем празен. Виждаха се две изгорени коли и десетина такива със счупени прозорци, по земята беше пълно със стъкла и камъни, които протестиращите бяха хвърляли. Някои сергии също бяха пострадали. Околните сгради изглеждаха необитаеми. Въпреки че беше вторник, никой не работеше освен момчетата, които продаваха напитки на минаващите по булеварда коли. По земята на пазара липсваше всякаква настилка: нито плочки, нито асфалт бяха сложени, а беше оставен червеникаво – сивкавият пясък, който на места беше ситен и мек като пудра, на други се беше насъбрал в големи, неравномерни буци, а на трети се бяха образували малки кратерчета по земята в резултат от сушата. В комбинация с опаковките, камъните и стъклата по него пясъкът придаваше на изоставения пазар не само призрачния вид на бойно поле, ами беше знак за издевателството над самата Земя, която беше оставена незащитена от агресията на обитателите ѝ.
Колите пред нас се размърдаха. Муса потегли веднага, преди някой да е успял да го изпревари. Пътуването с кола без климатик в Конакри беше като съвкупление с целия град, като преживяване на природата му, като поемане на характера на столицата в собственото ти същество. Макар и парещото слънце да не достига до теб, когато си в колата, огненият му дъх се кондензира по покрива и вдига температурата до над 40 градуса. Потта се стича по гърба, краката и ръцете ти, солена и гореща като морето, което прегръща града от три страни. Отваряш прозореца и хладен вятър нахлува през него, носейки пясъчни облаци в лицето ти. Червеникавият пясък е навсякъде: по пода на колата, по износените седалки, по волана и прозорците. Полепва и по лицето ти, влиза в носа и устата ти, сякаш опитвайки се чисто физически да те доближи до същността на западноафриканската реалност.
Пясък! Това е Африка в представите на повечето европейци. Един континент – държава, състоящ се единствено от слънце и пясък, на който живеят хора без глас и лице. Тъмна е кожата на обитателите на африканския континент и много европейци не успяват да различават африканците един от друг. А кой е чувал цветнокож да говори?
В Гвинея всичко говори. Децата те поздравяват по улицата, защото си бял, питат те за Европа и не дочакват отговорите ти, защото искат не да те слушат, а да ти разказват. Възрастните ти отстъпват място, защото си чужденец и ти разказват за младостта си. Шосето говори за хилядите, милиони коли, които са минавали по него, всяка криеща различна история. Морето разкзава за славното минало на африканските търговци и пътешественици. Пясъчните тротоари говорят за находчивите африкански жени, които често успяват с търговия да припечелят повече от надниците на съпрузите си. А аз, може би единствената българка в тази част на света, мълча. Мълча и слушам многогласната изповед на града и си спомням за детството си в София. Спомням си, че преди да стане прашна, шумна и лъскава, и българската столица беше просто прашна и шумна. Спомням си за вечното чакане. Да влезем в Европейския съюз, да започне да функционира демокрацията и у нас, да се „оправи“ България... И в Гвинея чакат. Чакат някой да основе здравна каса, да прекара ток във всички градове, да осигури работни места...
И ние с Муса чакахме в задръстването. Чакахме да се освободи булевардът, за да може червеникаво – сивкавият пейзаж на централните квартали на Конакри постепенно да отстъпи място на зелената реалност на крайните части на града, които до преди няколко години още са били села и където се намира къщата на Муса. Чакахме да видим зелено – лилавата планина, която се къпе в залеза, да проверим, дали морето и тази вечер е дошло по неведоми пътища през града десетки километри навътре в сушата, носейки със себе си малки рибки. Чакахме да дойде хладната вечер в зелените покрайнини на гвинейската столица, за да можем да отмием горещата пясъчно – ръбеста градска реалност от себе си и да усетим райското чувство, че сме пристигнали. Поне за днес...
1Около 6-7 стотинки

120 секунди...

... са напълно достатъчни за спираща дъха и духа хореография, споменава между другото партньорът ми по танци, докато гледаме 4-минутно видео от участие на иначе невероятни изпълнители. След втората минута обаче и най-вълнуващата фигура идва в повече, дали защото сетивата също имат капацитет на попиване на красота, или просто човек се изморява да затаява дъх прекалено дълго. Границата между прекрасно и пренаситено е на едно туптящо сърце разстояние, деликатна дистанция, която веднъж стопена, става безвъзвратно изживяна. Основното в танците, а и като многократно изричам, и в живота, защото танците СА живот, е есенцията, а не продължителността. Латиноамериканците го наричат "сабор", означава буквално преведено "вкус", но в по-далечна перспектива "усет" за движение, което идва преди съзнанието и диктува своя собствена траектория...

"In der Kürze liegt die Würze", eдна от първите и най-интересни за мен поговорки, които интегрирах в активния си речник на немски. Естествено, понятията за времетраене са субективни и биват операционализирани от много творци. Лично фаворизирам двама от доста популярните  такива, Паулу Коелю, с неговите "11 минути", и Салвадор Дали, с часовниците, които се разтапят по масата на сюрреалистични капки безвремие. Дали защото сме толкова тленни, колкото Стинг пее, или сме толкова обсебени от собствените си критерии за време, то чутовната борба с надмогването и обуздаването му понякога ни играе лоша шега. Обречени сме да преобръщаме света си постоянно в борба за преоткриване на тръпката, която сме изживели в едни от най-кратките промеждутъци от време. Честотата и чистотата на усещането нямат нищо общо с продължителността и разтегливостта на моментите, за които така се борим да превърнем в безкрайност и така прекарваме един живот на пресекулки от неповторимости, които митологизираме до безпамет. А за истинските неща в много случаи са достатъчни скромните 120 секунди, достатъчно време да се усмихнеш, да се разплачеш, да се влюбиш или да се погубиш. Да ги използваме по предназначение...

Публикации в други медии

Зори









Public Republic:


Дневници



Ани




Рublic-republic



Дневници

Размисли за най-древната професия

Казват, че проституцията била най-древната професия. Означава ли това, че от еволюционна гледна точка жените са започнали да градят кариера преди мъжете?, питам се аз.

Аз не вярвам в социални еволюции, казвам си в един тъмен и студен петъчен следобед, хващайки прахосмукачката. След като я включвам, се чува познатият тътен от мотора й, топла въздушна струя изригва от него и аз знам, че е време и в моята къща да направя място на есента. Време е да махна лятната декорация, да изчистя събрания прах под дивани, шкафове и легла и да измия прозорците, за да може тя да влезе през стъклата, яхнала лъчите на измръзналото слънце и да заеме мястото на похабеното лято, носейки нова мелодия в ежедневието ми.
Но за да поиска есента да обагри и моите дни, трябва да изчистя и да я поканя да влезе. Всеки сезон от годината е като господар, като езическо божество на делника, което иска да му бъде служено, за да може то да ни се отблагодари подобаващо. Есента е земно божество, давайщо материални неща. Който изпълнява есенните ритуали, получава за награда ароматни плодове, кестени с наситен цвят и пъстри листа. Сезонът иска да го уважаваш, да го приемеш за своята реалност и да го пуснеш в света си, за да го изживееш. Но за да влезе в твоя свят, трябва да му направиш място.
Прахосмукачката гълта всичко, което е останало от моето лято. Поема горещината на слънцето, безоблачното небе, искрящозелената трева и късите нощи, последвани от забързани работни утрини. Цялото ми лято се скрива в мощната й утроба и по пода зад дивана и под леглото не остава нищо. Ако някой утре спи на моето легло, няма да сънува моите сънища, няма да вижда моите луди дни, пълни с писане, шоколадов сладолед и таблици в excel. Само вакуум чака там, бяла страница, която чака да бъде докосната от пъстрото мастило на есента. А тя напира да влезе. Иска да ми стане господарка, да командва дните ми, да ме принуждава да си обличам дебели дрехи и да си взимам чадър, да ме удави в хладна, пъстра, богата реалност.
Казват, че най-древната професия е проституцията... Но аз казвам, че е тази на чистач(к)ите! В съзнанието ми изниква образът на Бърт, коминочистача от „Мери Попинз“, който живееше между паважа и звездите, грижейки се за комините и носейки късмет на всеки, който го пипне. Чистенето е не само най-старата, ами и най-щастливата работа, - мъжка или женска – защото е един вид магия, която превръща старото в ново, изпраща отминалите дни в небитието и прави място за ново начало, владеейки ежедневието.

Вулканично

Или как да отложим безболезнено душевните си опити за летене

Посока: иска ми се да знаех; час: нима има значение, всичко е циклично; смисъл: да пристигна, само веднъж да пристигна, пък после - друга дестинация, няма време, то предполага равносметка, а тя горчи.

Berlin-Sofia - банална дестинация за хиледи български студенти, които освирепели от носталгия живеят с химерите за топло родно посрещане, да, aма не! Надписите на летищния терминал се сменят със скоростта, с която банкноти потъват в джоба на патрулиращ полицай. Бил избухнал вулкан, щетите щели да бъдат невъобразими… кого заплашвате, в България все нещо избухва, какво е една вулканична ерупция пред възпламеняването на бизнесменска кола на софийска улица при мафиотска чистка.
А бъдещите пасажери се изнервят, напрежението се пропива във въздуха, той мирише на гняв, дочуват се цветущи български псувни (а кои би отрекъл техния финес и красноречивост). Всичко се развива за стотни от секундата, природата напомня на самонадеяните, че битовизмът се е вкопчил в душите им със силата на менгеме и безпощадно стиска, докато се чуе злокобният звук на безвъзвратно разрушена материя. Добре че ние българите сме недосегаеми за света, защото носим цял един такъв в себе си (и то не по-малко объркан и неподлежащ на правила). Все пак катаклизмите са неминуема градивна частица на ежедневния ни ритъм.
Гледам хората, някои от тях легнали на пейките в чакалнята, други, твърде заети с капризните си телефони. Чакането (п)обърква, неяснотата буди агресия, безпокойството се реже с нож, а разтящият гняв в душата ми, който не искам да изпитвам, ме обърква допълнително с присъствието си. Започва да ме задушава, рефлектира върху кожата ми, погледът се изостря, картината се премрежва, емоционалният бумеранг ме наказва заради допускането на негативния прилив да ме обладае… отчаяние, яд, раздразнителност, които така не умея да измълчавам, това изкуство владее само изключителната ми майка. И все се питам, дали ако бяхме с една идея по-близо до себе си и изпълнявахме дълга си да се развиваме като личности, вместо да сме вечно „заети“, всъщност паразитиращи организми на порядъчно примитивно ниво, може би тогавa, може би тогава наистина, щяхме да можем да летим без оглед на метеорологичните условия, защото щяхме да го умеем. Искам си крилата обратно, защото раната, останала на тяхно място, кърви! 

P.S.: Текстът се роди на 21.04.2010 по повод вулканичната ерупция на Eyjafjallajökull в Исландия, предизвикала летищен хаос в Централна и Северна Европа. Самата аз бях засегната от евентуалните отложени полети, което ме накара да се замисля, колко смешни и безпредметни са човешките планове пред мащабите на природните капризи...

Вече повече от 100 дни в България избухва друг вулкан, този на политическо безочие, нестихващи протести и пълна подигравка спрямо народа от страна на законодателството, което забравя, че не се намира на политически Олимп, щом като калта в джобовете го теглят към дъното, от което си мисли, че се е оттласнало...


Ersatzverkehr

Обичам си работата, дори когато това предполага да съм в акция до 3 през нощта. По-изморяващото е в интерес на истината пътуването към къщи с привкус на 3 прикачвания в напоени с бира петъчни метра. Берлинчани, или хората, самоопределящи се като такива, за кореняците темата е болезнена, защото те са практически на изчезване, възприемат термина Ersatzverkehr (алтернативен трафик) като синоним на BVG (транспортната мрежа). От продавачи на вестници, които просят, молят, псуват пътниците, мургави представители с ламаринени акордеони от всевъзможни нации, до тийнита, които практикуват Ringbahnsaufen (надпиване в ринга, влакa, който обикаля по кръгова траектория града), човек може да проследи за минути целия път на човешката еволюция, често дори в обратен ход. Това обаче далеч не е най-предизвикателното в случая. Берлин е проспериращ град, казват, в него се строи и престроява постоянно, това е признак на развитие, край на цитата. Тези твърдения биват подкрепяни от необходимостта за импровизация в ежедневните пътувания. Така с неохота често установявам, че отново трябва да съм креативна ако искам да се прибера, въпреки промяната в маршрута. В една подобна нощ, се оказах на импровизирана спирка сред спящ Берлин с Алехандро, аржентинския ми антипод и същевременно съмишленик.

По дефиниция, наръчникът за оцеляване в берлински условия постулира: Не говори с психически нестабилни съседи по седалка, дори когато те неуморно те засипват с въпроси в продължение на 15 минути. Добре че Алехандро не се отказа толкова лесно и премина бариерата на нощната ми асоциалност. Това му се отдаде, едва след като разбра, че съм учила испански и смени тактиката. Слабостта ми към музикалността на майчиния му език ме извади от летаргията на малките часове на денонощието и вече не гледах събеседника си с желание да му извадя сърцето през гърлото, защото ме заговаря във вече 4 сутринта. Оказа се, че пред себе си имах човек, който е на същата пренавита струна: журналистическо образование, афинитет към писане и работа в телевизията, тоест: нередовен сън, хронична отвеяност и своеобразна представа за времеви измерения. И до тук с приликите. За разлика от мен, той не работеше във вечерна емисия на новини, а в сутрешен блок в конкурентна телевизия. Той не просто не харесваше работата, а и се надсмиваше и едва ли не я търпеше, за да може да остане в Берлин, градa, който така харесва. Аз по-скоро търпя Берлин, защото харесвам работата си. Да не говорим за начина,  по който той гледаше на писането си, скромната му идея да пише за диктатурата в Аржентина беше превърнала книгата му  в доста търсена референция и извор на цитати за исторически трудове,  докато аз някак още не съм открила начина, по който да свържа произхода си пряко с работата без той да ми е в ущърб. Той се стреми да пропагандира предимствата на Аржентина по света, а аз работя за предавания, които се излъчват в родината му, но целят подобряване на европейския, и в частност, немски имидж на континента. 

Коренно противоположна идеология, начин на работа и възгледи за живота, ние отъждествявахме като че ли женската целенасоченост и мъжкото желание за независимост. Толкова различни визуално, той с раста, аз със сако и токчета, ние от един момент нататък виждахме само основното, а именно сходните ни в своето различие интереси. Така пътуването ни не просто мина бързо, но и някак остана запомнящо се. На излизане от метрото ние си пожелахме искрено и с малко думи съвет, който сякаш давахме на себе си. Успех, казах му аз, като се опитвах да си представя как работи в някоя полутъмна квартира и подръпва джойнт в синхрон с идеите си. Внимавай, ми каза той, виждайки, опърничавия ми, амбициозен характер. 
Неведоми са пътищата берлински...