Отварям вратата на задната къща и се запътвам към предната. Задният двор е хлъзгав. Вали. Не дъжд, не сняг, ами мъгла вали. Сив облак от миниатюрни замръзнали частички е обгърнал света, бавно спускайки се в нахлуващата тъмнина. Чувствам как мъглата прониква в мен и вледенява дъха ми, а едновременно с това усещам как обувката ми се плъзга по бетона и земята ме дърпа към грубата си повърхност. Забавям крачка и така и не стигам до вратата на предната къща. Унесен и леко прегърбен, Плюшкин изплува като тъмносива сянка от безкрайно сивата действителност и плавно се носи към мен. Поздравявам го тихо. Той ми отговаря още по-тихо и сякаш за да направи поздрава си част от материалната реалност, ми подава ръка. Аз поемам грубата му възлеста лапа и ме обзема чувството, че пипам гума на велосипед. Дърпам бързо ръката си и го повеждам към мазето.

- Всичко е там долу, сега ще Ви го покажа. - обяснявам аз, слизайки стъпало по стъпало надолу по хлъзгавите стълби.

Плюшкин кимва и ме следва безмълвно. Едва сега забелязвам, че посредата на двора е оставил количката си, която много напомня на ремарке.

Вратата изскърцва, светвам лампата и тръгвам към нашето мазе. Той се движи зад мен бавно и онова, което вижда през решетките на другите мазета, кара погледа му да свети. Усещам как дъхът му се ускорява, очите му се навлажняват, коленете му се разтреперват и инстинктивно забързвам крачка. Плюшкин се затруднява да ме следва. Погледът му отключва катинарите, шари из мазетата и страстно гали прашасалото им съдържание. Аз отключвам нашето мазе и му показвам старите велосипеди. Обхваща ме истеричното чувство, че съм гола пред него, непознатия. Усещам как той плъзга погледа си към кашона с коледни играчки, старата прахосмукачка, неработещото радио и другите складирани неща в мазето.

Той прокарва ръка по ръждясалите рамки на колелата, дърпа звънеца и се усмихва като на сън. После грабва всеки велосипед в една ръка и се запътва навън. Опитите ми да му помогна по стълбите остават незабелязани. Плюшкин плавно вдига всяко от колелета в прегръдка, също като болно дете, пренася ги едно по едно внимателно по стълбите, полага ги върху количката си и ги завива със стар чувал.

- Благодаря Ви. - обръща се той към мен. - Ако някога имате още неща за изхвърляне, обадете ми се пак.

- Какво ще се случи с двата велосипеда сега? -любопитствам аз. - Ще ги продадете за старо желязо ли?

В съзнанието ми изплува приказката за старата улична лампа, която след дълги години служба бива изхвърлена. На края на приказката я претопяват и правят от нея писец. Дали и от моето колело пак ще стане нещо полезно? Или нещо опасно? Изведнъж се сещам за съдбовното падане с колелото пред един светофар. Дали има нещо като карма на вещите? Така че да се прераждат в нещо по-добро от това, което са били?

- За старо желязо ли? - сепва се той. - За да ги претопят? Не...

Плюшкин задърпва количката си. Задъхва се, старческите му кокали изпукват под тежестта ѝ, но той продължава уверено напред към предната къща. Аз му отварям вратата и за последен път поглеждам към количката. Знам, че в някое друго мазе старите велосипеди ще бъдат събудени за нов живот, материален или фантастичен...

Вратата се отваря рязко и той влиза. Крачката му е дълга, върви леко превит напред, сивият му зимен балтон е разкопчан, а черният шал му стига до средата на корема. В едната си ръка носи старомоден касетофон, а в другата - дървена закачалка за палта, висока почти колкото него. Съблича се и окача балтона на закачалката, така че половината черна дъска остава скрита. След това сяда зад катедрата, изважда прояденото чекмедже на бюрото и го слага пред себе си обърнато с дъното нагоре, където поставя касетофона.

В стаята постепенно става тихо. Някой бързо ми подава тетрадката, която е обиколила класа, за да може всеки да препише домашното.

- Такааммм. - потрива ръце той. - Нека да проверим домашното. Искам първо да знам някой намери ли определение на думата "смисъл".

Половината клас забива нос в чиновете. Другата половина, която е преписала домашното от мен, ме поглежда въпросително. Аз поклащам глава за "не". Колкото и да търсих в различни речници, не намерих задоволително определение на "смисъл".

Затварям очи и "се правя на празно място". Представям си как би изглеждал чинът, ако не бях днес на училище. Визуализирам в съзнанието си празния стол, масата без тетрадката ми и се надявам, че излъчвам спокойствие и... отсъствие.

- Зорничке, и ти ли нищо не намери? - изтръгва ме от унеса познатият глас.

- Ами не, господине. За всяка друга дума намерих, но за "смисъл" не намерих определение, което да отговаря на моите разбирания.

- Ами разкажи ни тогава какви са твоите разбирания. - с иронична усмивка ме подканва той.

- Амииии... - измрънквам аз и усещам как червенината избива по страните ми. Нямам отговор на този въпрос. "Какво е смисъл? Какво наистина?", гърми в главата ми, но не успявам нищо да измисля.

- Опитай се да мислиш в другата посока. - помага ми той. - Какво се слува, ако няма смисъл?

- Ако кое няма смисъл? - питам аз объркано.

- Ако нищо няма смисъл! - изкрещява той и аз се обърквам още повече. - Какво правят хора, които не виждат никакъв смисъл в живота си?

- Еми сигурно се самоубиват... - избърборвам аз и веднага ме хваща още повече срам, че пак съм казала някакъв бисер, който ще бъде цитиран в бъдеще.

- Точно така! - кима обаче одобрително учителят. - Това означава, че смисълът е условие на живота.

И аз кимам. След това той ме кара да прочета и другите определения и часът по философия продължава нормално…

***

Този епизод от гимназиалния ми живот изниква в съзнанието ми една декемврийска сутрин, докато прекосявам Берлин с влака, за да стигна на работа. Седнала съм до прозореца и пред очите ми се сменят различни сиви като балтона на учителя ми картини на немската зима, от време на време прогорени от топлината на някой коледен базар. В ръката ми е сборник с разкази на Калин Терзийски, който съм на път да прочета, а в главата ми се мъдри въпросът "Защо?". Защо героите извършват постъпки, които ги правят нещастни, пропиляват си живота и накрая дори убиват хора, които обичат, или се самоубиват? Защо някой би писал за тях с такъв език, почти толкова грозен, колкото самите сцени? Защо е толкова популярен в България и защо печели дори международни награди? Изведнъж ми хрумва, че въпросът "Защо?" винаги е свързан със смисъла на нещата. Героите на Терзийски не намират смисъл в реалността, в която живеят. Той самият явно също не намира смисъл в това, да търси смисъла, и затова се опитва да каже на читателите си също да престанат да го търсят. При него всичко е безсмислено, сиво и отегчително. Също като "Погнусата" от реалността на Жан-Пол Сартр. Също като пепелявата берлинска зима през януари без коледните базари, без светлините и миризмата на греяно вино. О, извинете, може би все пак с виното, не за друго, ами защото Терзийски все за алкохолизма пише…

***

И така, какво е смисъл? Смисълът е нещо екзистенциално важно, както е модерно да се казва, условие за живот. Само че не просто за биологичното съществуване, както отбеляза учителят ми по философия в гимназията, ами за истинския живот, онзи отвъд физически неща като храната, пиенето, лошото време и подобни. Най-важното нещо на смисъла е, че е нещо като очила на реалността: дали ще тя ще бъде сива, грозна и скучна, или топла, пъстра и вълнуваща, е наше собствено решение. Затова и начинът, по който осмисляме живота си, не е просто резултат от някаква преценка, ами е най-важната предпоставка на нови преценки, основата, върху която строим бъдещето си.

Декември е един от празнично безконкурентните месеци в моя живот. Той започва дори преди календарното си официално стартиране с отпразнуването на рожден ден на приятел. По-късно се смесва с многото имени и рождени дни, сред които са личният ми празник и този на майка ми. Преди да бъде коронясан като коледно-новогодишен принц, прекалено разглезеният от подаръци и суетно внимание (и позашеметен от аромат на алкохолни изпарения) галеник на календара не оставя нито мнозинството от хора, нито техните портфейли (или кредитни карти) несъпричастни към суетата.

Така претоплен, хрупкав и понатежал от различни гозби, месецът се разтапя и изчезва като шоколадов бонбон под езика. Оставя и същия меланхоличен (при)вкус на любов и уют, изконсумирани на един дъх, така сладки и провокиращи хормоните на щастието глезотии, които си позволяваме на воля сравнително рядко.

Гореописаната празнична палитра се смесва с немските коледни базари и необходимостта от някои транскултурни едукативни разяснения. Те са невъзможни за игнориране най-късно, когато застана с кутия бонбони пред някой колега и се опитам да го почерпя по повод имения си ден.

Имен какво? Ден на кое? Като рожден ден, но по-странно? Още един славянски празник, създаден заради самия празник с идеята цял месец бедните българи да давят екзистенциалната си мъка в алкохол? Не, не и не, припявам си Слави Трифонов и преглъщам настроението си с бонбон. А обиденото ми име се мръщи, събира вежди и тропа с крак, отказвайки да преодолее детското поведение. То така или иначе не им прощава, че вечно го произнасят приблизително... грешно, неразбирайки, че двойната функция на съгласните в българския не е куртоазна, а функционална единица в езика и никак не обича да я пренебрегват.

По този ежегодишно проявяващ се повод за диалог с доминантната култура, която имам замръзващия късмет да обитавам, реших да обобщя няколко основни аспекта на славянската приумица, наречена имен ден. Обеснявам го по следния начин:

В моя случай, аз съм кръстена на две – по мое мнение – светици. Едната е бабата на Христос, а другата е моята баба, която ме е отгледала. За мен тези две баби са безкрайно важни! Едната обуславя появата на Спасител и поставя основите на цяла една религиозна система. Другата поставя основите на самото скеле на характера ми. Представете си строяща се сграда, без скеле; немислимо, нали?!

Добавям пред скептичните си слушатели, че имените дни принципно са на твърди дати с някои изключения като Цветница например. Този празник определено ги вдъхнови. Идеята за празник на цветята им се стори по-меродавна, от това да се разхождам с бонбони заради нечия баба, било то и тази и на Христос. Ама това не могат да го разберат хора, които ходят на гости при бабите си след уговаряне на час и се здравистват с тях. Моята преди известно време ми прати от България любимите ми домашни печени сладки, за да не съм се чувстала бездомна! Та не веднъж в годината, ама ежедневно трябва да се празнуват такива личности!

Та култът към света Анна датира от 6-ти век, Римокатолическата църква обаче става съпричастна към него чак през 13-ти век. И докато името й символизира едновременно закрилница на девици, бременни, вдовици и е гарант за плодородие, светлина, ново време, но и празник на самодивите и по тази причина мъжете не бива да излизат от къщи, докато жените им варят жито за плодородие... аз си мисля, че тя е била просто Жена. 

Благодатна като етимологията на самото си име, и опасна, както всяка представителка на пола би могла да бъде. Все пак ми се струва красива идеята за идентифициране с някоя личност веднъж годишно, било тя и митологизирана. Така осъзнавам, че разликата между Светица, Самодива и Жена e въпрос на перспектива и трябва да храним у себе си тази, която е най-заслужила да бъде на бял свят...

     

Наскоро гледах един документален филм за Найджела Лоусън, една от любимите ми телвизионни готвачи. Животът й от самото начало е бил сложен: дъщеря е на журналист, който по-късно става член на кабинета на М. Тачер, майка й пък, наследник на ресторантска империя, всъщност искала момче и затова не я обичала много. Найджела пораства като тихо дете, което обаче изведнъж започва да проявява буйност в училище. В един от разговорите във филма тя споделя, че е открила четенето като начин за бягство от реалността. "Години по-късно", казва тя, " открих, че щастливите деца не четат."

В резултат на този си интерес завършва магистратура по езици и - като повечето от нас, които искат да се занимават професионално с писане - решава да стане журналист. Въпреки че се издига в журналистиката, в един определен момент от живота си написва готварска книга, която се оказва голям успех. Така от успешната журналистка и академичка става готвачка - аматьорка, която пише бестселъри с рецепти. Класическа история за това, как истинският талант си пробива път въпреки обстоятелствата и обществените очаквание и повлича като виелица всички други умения по пътя си, за да ги употреби, изразявайки се.

И все пак... щастливите деца не четат?! Означава ли това, че мнозинството от децата са щастливи? И ако не са: защо не са открили книгите като възможност за бягство от реалността? Нима пътят към изкуството непременно минава през нещастието? Или това се отнася само за децата? И накрая: защо???

Още като начинаещ антрополог научих, че въпросът "Защо?" е забранен. Той може да засенчи полезрението ти, така че да виждаш не реалност, а само сенки,  и едновременно с това може да подхлъзне мисълта ти върху гладката повърхност на замръзнали културни норми. И все пак твърдението, че щастливите деца не четяли, направо си крещи въпроса "Защо?" и не антропологът, а именно четящото дете в мен (било то щастливо или не) иска отговор.

***

Седнала съм в чакалнята на общината и се очертава да прекарам около час на неудобния метален стол, съзерцавайки екрана, на който съобщават кой номер е на ред. Около мен всички четат. Някои - вестници и списания, други - романи, а трети - книги със съвети за щастлив живот. До мен е седнала пълничка жена на средна възраст. Ноктите й са лакирани, облечена е в черно. Подпухналото й лице се е изкривило в умилително изражение, а пръстите й прелистват ту напред, ту назад в книгата. Поглеждам страницата, на която е отворила, и се изгубвам в съвети са щастие и духовност. Със заповедния си стил ми напомнят почти на самохипноза. Отмествам погледа си леко засрамено и продължавам да се питам каква е връзката между четенето и щастието.

Чакайки, ме обзема скука. Дали и аз да не почета? В крайна сметка защо съм я мъкнала тая книга в препълнената ми чанта? Поглеждам към таблото - пред мен има още само 8 души. Може би е по-добре да не чета, че ако си пропусна реда...

Жената до мен въздъхва и отново прелиства. Така ли изглежда щастливият човек, питам се. Не намирам отговор. Дали и аз изглеждам така, докато чета? Обхваща ме чувство за неудобство. Четенето на обществени места е нещо неизбежно, ако пътят до работата ти включва безкрайно пътуване с влак.

***

Свърших си работата в общината, а после си взех метрото за една спирка и се прибрах. Така и не отворих книгата. Но сега знам, че докато чета, изглеждам по друг начин. Не прелиствам напред и назад из книгата, а с нетърпение поглъщам съдържанието й и се оставям да бъда погълната от него. Също както когато излапвам нещо вкусно сготвено и то става после част от мен, прочетената книга остава в съзнанието ми. Четенето е един вид духовно съвкупление, един вид любовна връзка, която -като всички връзки - е разпъната между две полярности: това, да избягаш, да вземеш, да заграбиш и егоистично да отнесеш прочетеното към собственото си съществувание, и това, да обичаш, без да очакваш в замяна и без потребността да задоволиш собственото си его. И това важи както за възрастните, така и за децата. Ако щете, ми вярвайте!

Усмихвам се при мисълта, че племенникът ми, роден в Берлин, вероятно първоначално ще се обръща към мен с думите „Komm her, лельо Ани да си поиграем, bitte“. И така докато започне да разграничава нюансите на майчин, по-майчин, най-майчин език. Та той ще е само малко допълнение към палитрата на „немските“ бебета, голяма част от които израстват с по повече (!) от 3 езика паралелно.

Колегата ми от Нигерия например е владеела на ниво майчин език 4 такива, а сега самата тя се жени за германец, твърдо решена да не лишава децата си от възможността да я надминат по брой и качество на „майчините“ езици в писмена и устна форма. Нейното семейство въплъщава немската идеология за деца-вундеркиндчета.

Колкото по-разклонена е архитектурата на домашната Вавилонската кула, толкова по-добре! Още сега множество обяви за работа целенасочено са формулирани към билингуални кандидати, интегрирали езици, съответно култури, следователно, светове, в основите на самото си ежедневие.

Немските родители са склонни да инвестират солидни суми в детски градини, в които да повиват децата им, мъркайки им на френски или английски, амбиция, която не всички пеленачета, или по модерному „памперсчета“, приемат с възторг. Обаче в свят на такава скорострелна конкуренция, защо да не започнем да мечтаем мислено на минимум 5 езика на ден в желанието още непланираните и незаченати деца да усвояват по-бързо езиците. Иначе току-виж се изложили без време пред обществото, обърнали гръб на мотото, „колежът започва в детската градина“...


   

Както е казал Витгенщайн: „Границите на моя език определят границите на моя свят“. Докато се съгласям и споря с тази идея мислено, покрай ушите ми се прокрадва речта на доцентката, която всъщност дори имах намерение да слушам, заплес! Та тя тъкмо сътворява ново спрежение на иначе съществуваща форма на испански глагол и го произнася с типичния немски акцент на романски език, тоест, почти изяжда р-то, когато то всъщност е двойно и трябва да бъде още по твърдо от обикновено. Миг преди да си позволя да я съдя, се усмихвам на себе си и си казвам:

Влакът спира някъде в селската пустош на покрайнините. Знам, че трябва да взема задните стълби, за да стигна на правилното място. Виждам две момичета, които се лутат и не знаят накъде да тръгнат. Студентки са и фактът, че са по-млади от мен ме учудва. Допреди две-три години аз бях най-младата на всяка лекция. Знам, че само след 20 минути цялата спирка на метрото ще се напълни с бързащи студенти, които ще поемат към предните стълби, защото те водят към сградите, в които се провеждат лекции. Задните стълби водят към малките къщички, в които има само по една семинарна стая и в които обикновено се намират офисите на преподавателите.

Не съм била от месеци тук, откакто предадох дипломната си работа. През това време някой е боядисал парапета на стълбите и е почистил огромния часовник на входа на спирката. Минавам по познатата полупразна улица и се питам: На правилното място ли съм? Промените не са големи, почти незабележими са, но въпреки това имам усещането, че не съм на правилното място, че мястото, на което съм, има нови координати някъде вътре в мен. Чувствам се, както когато някъде в София сложат нови плочки на място, където от години са били съвсем разнебитени. Тогава минавам оттам и хем се радвам, хем се чувствам някакси предадена от старите плочки, които – макар и да се обръщат върху краката ти, пълнейки обувките ти с кал и вода – винаги са били там, част от моята реалност. Но местата се променят. Те се променят външно, а ние променяме вътрешното им значение за самите нас.

Има една китайска приказка за един ученик, помолен от учителя си да отиде в гората и да хване зайче. Ученикът имал късмет на първия ден, защото видял един заек да тича, хукнал да го гони, а заекът така се уплашил, че от ужас паднал мъртъв на една полянка. Ученикът занесъл заека в училището, а учителят му поръчал да хване още един заек. Тогава ученикът отишъл в гората и цял ден чакал да подплаши някой заек, който като първия да падне мъртъв, но така и не се появил втори. И ние като ученика често чакаме зад някое дърво да се появи заекът от вчера, така че пак да успеем да го хванем. А като не се появи, си мислим, че сме зад грешното дърво, вместо да осъзнаем, че следваме грешна стратегия. Приказката завършва с извода, че единственото, което не се променя, е фактът, че всичко се променя. И това важи както за физическата география на местата по света, така и за емоционалната география на реалността вътре в нас.

- Кóооооя йеееее! Кóоооя йееее! - крещеше момченцето и се опитваше да ми набута през отворения прозорец на колата пликче, пълно с вода. - Йееее гласéееее! Кóя йеее!

Огромният кош на главата му се поклащаше, докато той се движеше между автомобилите, спрели в задръстването. От време на време някой жаден шофьор купуваше пликче замразена минерална вода „Коя“ и потегляше отново с висока скорост, карайки момчето да тича след автомобила, за да си вземе парите. 500 гвинейски франка¹ струваше едно пликче от 300 мл. и човек трябваше да го изпие наведнъж, защото пластмасовата опаковка не разполагаше с капачка. Купуваш си една вода, ледено чувство пронизва изпотените ти пръсти, докато я поемаш през прозореца на колата, плащаш си и потегляш. Това бяха правилата на уличната търговия в Конакри. Със зъби прегризваш ъгълчето на пластмасовата вакуумирана опаковка и смучеш като от биберон студената вода.

Всъщност в Конакри никое нарушение не е невиждано. По улиците важат единствено законите за оцеляване както за полицаите, така и за шофьорите. Нямаш ограничение на скоростта освен това, което настилката и задръстването ти налагат. Правила за изпреварване също няма... Но тъй като линейките идват в рамките на няколко часа след обаждането, ако изобщо дойдат, екипите за бърза помощ, също като останалите лекари, са често подкупни, а токът в задлъжнелите болници спира всеки ден, страхът от катастрофа, който живее у всеки зад волана,  е най – верният и безпристрастен контрольор на движението по пътищата.

- Е нали вече две години Алфа Конде е на власт? - подпитвам аз за първите демократични избори в историята на Гвинея.

- Аз господин Конде много го уважавам. - отговаря ми въодушевено той. - Такъв добър човек рядко се среща, това от мен да го знаеш. Ама...

В съзнанието ми изниква образът на дядовците и бабите от селото на баба ми. В детството ми и те така говореха за някой новоизлюпен политик, прелиствайки вестник „Дума“ с наплюнчени пръсти и радвайки се на новодошлата демокрация. Но Муса е още само на 43.

От задната седалка виждах в огледалото, че лицето на Муса се е изкривило от гняв. Той ми сочеше напълно разрушения пазар в квартала „Мадина“. По принцип препълненият пазар, на който човек можеше да купи всичко, от валута и самолетни билети до медикаменти и хранителни стоки на едро, сега беше съвсем празен. Виждаха се две изгорени коли и десетина такива със счупени прозорци, по земята беше пълно със стъкла и камъни, които протестиращите бяха хвърляли. Някои сергии също бяха пострадали. Околните сгради изглеждаха необитаеми. Въпреки че беше вторник, никой не работеше освен момчетата, които продаваха напитки на минаващите по булеварда коли. По земята на пазара липсваше всякаква настилка: нито плочки, нито асфалт бяха сложени, а беше оставен червеникаво – сивкавият пясък, който на места беше ситен и мек като пудра, на други се беше насъбрал в големи, неравномерни буци, а на трети се бяха образували малки кратерчета по земята в резултат от сушата. В комбинация с опаковките, камъните и стъклата по него пясъкът придаваше на изоставения пазар не само призрачния вид на бойно поле, ами беше знак за издевателството над самата Земя, която беше оставена незащитена от агресията на обитателите ѝ.

Колите пред нас се размърдаха. Муса потегли веднага, преди някой да е успял да го изпревари. Пътуването с кола без климатик в Конакри беше като съвкупление с целия град, като преживяване на природата му, като поемане на характера на столицата в собственото ти същество. Макар и парещото слънце да не достига до теб, когато си в колата, огненият му дъх се кондензира по покрива и вдига температурата до над 40 градуса. Потта се стича по гърба, краката и ръцете ти, солена и гореща като морето, което прегръща града от три страни. Отваряш прозореца и хладен вятър нахлува през него, носейки пясъчни облаци в лицето ти. Червеникавият пясък е навсякъде: по пода на колата, по износените седалки, по волана и прозорците. Полепва и по лицето ти, влиза в носа и устата ти, сякаш опитвайки се чисто физически да те доближи до същността на западноафриканската реалност.

Пясък! Това е Африка в представите на повечето европейци. Един континент – държава, състоящ се единствено от слънце и пясък, на който живеят хора без глас и лице. Тъмна е кожата на обитателите на африканския континент и много европейци не успяват да различават африканците един от друг. А кой е чувал цветнокож да говори?

В Гвинея всичко говори. Децата те поздравяват по улицата, защото си бял, питат те за Европа и не дочакват отговорите ти, защото искат не да те слушат, а да ти разказват. Възрастните ти отстъпват място, защото си чужденец и ти разказват за младостта си. Шосето говори за хилядите, милиони коли, които са минавали по него, всяка криеща различна история. Морето разкзава за славното минало на африканските търговци и пътешественици. Пясъчните тротоари говорят за находчивите африкански жени, които често успяват с търговия да припечелят повече от надниците на съпрузите си. А аз, може би единствената българка в тази част на света, мълча. Мълча и слушам многогласната изповед на града и си спомням за детството си в София. Спомням си, че преди да стане прашна, шумна и лъскава, и българската столица беше просто прашна и шумна. Спомням си за вечното чакане. Да влезем в Европейския съюз, да започне да функционира демокрацията и у нас, да се „оправи“ България... И в Гвинея чакат. Чакат някой да основе здравна каса, да прекара ток във всички градове, да осигури работни места...

И ние с Муса чакахме в задръстването. Чакахме да се освободи булевардът, за да може червеникаво – сивкавият пейзаж на централните квартали на Конакри постепенно да отстъпи място на зелената реалност на крайните части на града, които до преди няколко години още са били села и където се намира къщата на Муса. Чакахме да видим зелено – лилавата планина, която се къпе в залеза, да проверим, дали морето и тази вечер е дошло по неведоми пътища през града десетки километри навътре в сушата, носейки със себе си малки рибки. Чакахме да дойде хладната вечер в зелените покрайнини на гвинейската столица, за да можем да отмием горещата пясъчно – ръбеста градска реалност от себе си и да усетим райското чувство, че сме пристигнали. Поне за днес...

... са напълно достатъчни за спираща дъха и духа хореография, споменава между другото партньорът ми по танци, докато гледаме 4-минутно видео от участие на иначе невероятни изпълнители. След втората минута обаче и най-вълнуващата фигура идва в повече, дали защото сетивата също имат капацитет на попиване на красота, или просто човек се изморява да затаява дъх прекалено дълго. Границата между прекрасно и пренаситено е на едно туптящо сърце разстояние, деликатна дистанция, която веднъж стопена, става безвъзвратно изживяна. Основното в танците, а и като многократно изричам, и в живота, защото танците СА живот, е есенцията, а не продължителността. Латиноамериканците го наричат "сабор", означава буквално преведено "вкус", но в по-далечна перспектива "усет" за движение, което идва преди съзнанието и диктува своя собствена траектория...

"In der Kürze liegt die Würze", eдна от първите и най-интересни за мен поговорки, които интегрирах в активния си речник на немски. Естествено, понятията за времетраене са субективни и биват операционализирани от много творци. Лично фаворизирам двама от доста популярните  такива, Паулу Коелю, с неговите "11 минути", и Салвадор Дали, с часовниците, които се разтапят по масата на сюрреалистични капки безвремие. Дали защото сме толкова тленни, колкото Стинг пее, или сме толкова обсебени от собствените си критерии за време, то чутовната борба с надмогването и обуздаването му понякога ни играе лоша шега. Обречени сме да преобръщаме света си постоянно в борба за преоткриване на тръпката, която сме изживели в едни от най-кратките промеждутъци от време. Честотата и чистотата на усещането нямат нищо общо с продължителността и разтегливостта на моментите, за които така се борим да превърнем в безкрайност и така прекарваме един живот на пресекулки от неповторимости, които митологизираме до безпамет. А за истинските неща в много случаи са достатъчни скромните 120 секунди, достатъчно време да се усмихнеш, да се разплачеш, да се влюбиш или да се погубиш. Да ги използваме по предназначение...